Вълнуваща книга за един гениален мъж, който има смелостта да отрече древните догми и да се превърне в бащата на съвременната наука. Това е историята за живота и времето на Галилео Галилей, за епохалните му открития и експерименти, за упоритостта и гордостта му, за покровителите му от фамилията Медичи, за неговите приятели и врагове в диренето на истината, за продължителната вражда с Католическата църква – всичко онова, което го превръща в един от най-великите мъже в историята на Европа.

Атле Нес разкрива непознати страни от живота и делото на Галилей, като показва и чисто човешката страна от образа на великия учен: трудният му характер и изостреното му чувство за чест, които предизвикват множество остри спорове с опонентите му и усложняват отношенията със собственото му семейство и с Медичите. Силно драматичен е чутовният му сблъсък с Католическата църква, който оставя своя отпечатък върху модерната история. Картината на това бурно време, в което науката тепърва трябва да утвърди своята самостоятелност и неподвластност на църковните канони, оживява в тази книга, хвалебствено приета от критиката и отличена с най-престижната норвежка награда „Браги“ за документална литература.

Макар че днес Галилей е всепризнат като баща на днешната наблюдателна астрономия, физика и съвременна наука, дълги години, като резултат от съдебния процес от 1632 г., най-важните му трудове са включени в Индекса на забранените книги, а самият той е обречен на затвор и изолация. Само неуморните усилия на неговите ученици и последователи успяват да доведат до успешен край тази нескончаема битка за запазването на неговата памет и чест, за да може името му да получи заслужена слава и той да се нареди след най-големите личности в историята на човечеството.

Норвежкият писател Атле Нес събира на едно място много подробности за епохалните експерименти и открития на Галилео, за изключително проницателните му и сериозни изследователски трудове, както и за преподавателската му дейност в различни университети. Великият учен скъсва с дотогавашната традиция на безкритично приемане на теориите на Аристотел и Птолемей и поставя логиката, наблюденията, точните изчисления и експерименталните методи в основата на новите научни изследвания. Цели глави са отделени на подробно описание на експериментите, свързани със свободното падане на телата и тяхното ускорение, и на наблюденията на Луната и другите небесни тела, довели до редица важни открития като неравността на лунната повърхност, слънчевите петна, спътниците на Юпитер, както и до доказването на Коперниковата теория, че Земята се върти и не е център на Вселената. Важно място се отделя и на техническите изобретения на Галилео – макар и оригиналната идея за направата на телескоп да не е негова, той е този, който я развива до все по-голямо съвършенство, като впоследствие създава едни от най-точните телескопи, пригодени за небесни наблюдения; също така именно неговите наблюдения върху функциите и устройството на махалото са основополагащи за изобретяването на първия часовник.

Освен това обаче не е пропусната и чисто човешката страна от образа на великия учен. Галилео е роден на 15 февруари 1564 г. в Пиза, Тоскана, в семейството на скромен флорентински музикант, което и определя постоянната му житейска борба да утвърди социалния си статут и да оцелее в една крайно неблагосклонна към малкия и беден човек среда. С неуморни усилия Галилео успява да изгради мрежа от високопоставени контакти, сред които са неговите благодетели Медичите (особено Великият херцог Козимо II и синът му Фердинандо II), осигурили му почетен пост в двора на Тоскана, както и принц Федерико Чези, създателят на Академията на рисовете. Но непрестанният стремеж на Галилео към все по-голямо величие често го вкарва в остри конфликти с опонентите му, в които той пламенно и дори фанатично защитава идеите си. Той има изключително тежък характер и силно развито чувство за чест, затова и невинаги е способен да се отдръпне дипломатично или да замълчи.

Именно тези му характеристики подклаждат жестокия сблъсък с кардинал Роберто Белармино, един от най-изтъкнатите ръководители на Ордена на йезуитите, и се стига до решението от 1616 г. Галилео да не защитава, проповядва или поддържа идеите на Коперник (въпреки че и тук Атле Нес има интересна теория за същината на проблема). Всъщност този катастрофален сблъсък с Римокатолическата църква и последвалият съдебен процес крият една изключително лична трагедия за самия Галилео. Не просто е забранен най-значимият му труд, с който ученият се надявал да остане в световната история и в паметта на бъдните поколения – става въпрос за „Диалог за двете главни системи“. Не, предателството е лично и твърде болезнено: Галилео познавал тогавашния папа Урбан VIII много добре, нещо повече – преди Мафео Барберини да стане папа Урбан VIII, двамата с Галилео били близки приятели и се отнасяли един към друг почти като братя, а Барберини дори подкрепял пламенно и открито идеите на Галилео. Затова и последвалите събития и наложената изолация нанасят още по-силен удар на самочувствието на Галилей, който не може да приеме властващата несправедливост и лицемерие. Въпреки това обаче силите на вече остарелия учен, страдащ от редица болежки и започнал да губи зрението си, не секват напълно и той продължава да твори с помощта на своите последователи. През 1638 г. е публикуван последният му научен труд „Двете нови науки“, въпреки неодобрението от страна на Църквата.

Галилео Галилей умира на 8 януари 1642 г., като дори след смъртта му духовенството и бившият му приятел папа Урбан се опитват да заличат делото му, като забраняват да се издигне величествена гробница в негова чест. Неговият ученик Винченцо Вивиани обаче си поставя като мисия да опази честта и името на учителя си живи и да му отдаде заслуженото му място. Макар и самият Вивиани да не успява да изгради физически паметник на Галилей, той запазва духовните му постижения и дори написва негово животоописание. След смъртта на Вивиани настъпват други времена и новият папа Климент XII Корсини, който е с флорентински произход, решава най-накрая да реабилитира името на Галилео и да изгради полагащата му се гробница в „Санта Кроче“, точно срещу гробницата на друг велик флорентинец – Микеланджело. С това се целяло възвръщане и утвърждаване на някогашната слава на Флоренция като център на науката и изкуството.

Едва ли има друг автор, който би могъл да пресъздаде с толкова топлина и съпричастност човешката уязвимост и крехкост. Ингвилд Х. Рисхьой го прави с много мъдрост и без да губи вяра в хората и в способността им да правят добро. Писателката е един от най-емблематичните автори в днешната норвежка литература. Невъзможно е да не се разчувстваш и да не бъдеш дълбоко впечатлен от писателския талант на Рисхьой.

Това са три истории за любовта в най-чистата ѝ и благородна форма – майчината и бащината любов, сестринската любов, любовта към ближния. Три истории за хора, които имат добри намерения и полагат огромни усилия, но не винаги постигат успех.

Млада самотна майка се опитва да предпази дъщеря си от жестоката реалност. Един мъж се опитва да стане по-добър баща. Три деца бягат от дома си в непоносимия зимен студ заради безхаберието на родителите си.

„Зимни новели“ описват на пръв поглед ежедневни случки, действия и впечатления – бягство, посещаване на караоке заведения и молове, сняг, както и колко трудно може да бъде просто да купиш една възглавница.

Първата новела представя отношенията на една твърде млада самотна майка и нейната дъщеря. Действието се развива по студените норвежки улици, където майката се мъчи да предпази дъщеря си от заплашителната реалност – те нямат достатъчно пари дори за билет за автобуса, за да не мръзнат навън. Във втората новела един мъж се опитва да бъде по-добър баща, а също и да израсне като самостоятелна и зряла личност, след като е бил освободен от затвора. Той трябва да купи възглавница за сина си. Ако не успее да направи това, как ще се справи с каквото и да било друго в живота си? И докато първите две новели представят гледната точка на уязвимите родители, в последната се срещаме с три деца – две сестри и един брат. Те са избягали от дома си в затрупаната в преспи планина, предадени от безхаберието на родителите си.

Това са образите, които създава Рисхьой – хора, които по един или друг начин са отритнати и изолирани от околната среда, а нормалните битови грижи за тях се превръщат в тежко бреме. Същевременно това са герои, които знаят, че трябва да израснат като личности и трябва да се борят, за да постигнат целите си, независимо от вътрешната си несигурност и чувство за безсилие. Макар че авторката се насочва именно към описание на мизерията и битието на социално слабите в норвежкото общество, в нито един момент не усещаме някакъв вид превъзходство или презрение от нейна страна. Напротив, с умело познаване и разбиране на човешките взаимоотношения и проблеми, Рисхьой успява да обрисува това сериозно социално разделение и тези дълбоки лични кризи с искрено съчувствие, с много мъдрост и без да губи вяра в човещината на хората и в способността им да творят добро.

Отзиви за книгата:

„Три истории, които излъчват достатъчно топлина, за да стигне за цялата зима“ – Dagsavisen

„Новели с голямо сърце, което тупти за онези, които се мъчат да се справят с живота“ – Aftenposten

„Въпреки че съдържа зимни истории, това е необичайно топла книга – пропита с човешка топлина и разбиране, които не могат да не направят силно впечатление, особено когато писателският стил е толкова възхитителен, колкото е тук. Това са новели от най-висока международна величина.“ – Hamar Arbeiderblad

Една от най-награждаваните немски писателки, Марица Бодрожич, е родена през 1973 г. в Свиб, днешна Хърватия. 10-годишна е, когато отива да живее при родителите си в Германия. Следвала е културна антропология, психоанализа и славистика във Франкфурт на Майн. Публикува първите си произведения във вестници и списания. Първата й книга, сборникът с разкази „Тито е мъртъв”, излиза през 2002 г. В произведенията си авторката се занимава със следвоенната история на Балканите, макар че заминава да живее в Германия дълго преди избухването на войната в бивша Югославия. Живяла е в много страни по света, говори много езици, ала пише книгите си на немски. За нея, подчертава писателката, това е съзнателно взето решение: сърбохърватският е езикът на детството й, а немският е езикът на възрастния човек.

„Паметта на водните кончета” (издание на „Изида“) е роман за любовта, която носи болка. Разказва за една голяма, болезнена любов, последвана от раздяла. Историята е написана с красив, образен, силно въздействащ език. Авторката съзнателно се отвръща от трезвия реализъм. Читателят така и не научава истинското име на героинята. Жената, която разказва от първо лице, сама си е дала името Надежда; животът обаче й показва колко е трудно да се отърсиш от семейната си история. Писателката неусетно води читателя към семейството на Надежда. Но на преден план обаче остава разказът за огромната любов на героинята към Иля – очарователен, безкрайно интересен, страхотен любовник, който обаче веднага заявява, че няма намерение да се раздели със съпругата си и да започне нов живот с Надежда. Въпреки това тя продължава да чака и отива във всеки град, където Иля я повика, за да прекара ден или два с него. След дълго време Надежда се сбогува с мечтата за общо бъдеще, осъзнала, че колкото и болезнена да е била нещастната й любов, тя я е направила възрастен, зрял човек, способен да осмисли историята на семейството си. Все повече място в романа заемат спомените за детството в Югославия от Титово време. Почти всички герои са свързани с някогашната единна държава. Сбогуването с любовта води героинята към самата нея, към осмислянето на миналото й.

През 2015 г. Марица Бодрожич е отличена с литературната награда на фондация „Конрад Аденауер”. В словото си проф д-р Рюдигер Гьорнер, литературовед от университета „Куин Мери” и основател на „Центъра за англо-американски културни отношения” в Лондон, нарича писателското изкуство на Бодрожич „щастлив случай за съвременната немска литература”. Според него авторката съчетава европейски езикови и мисловни образци в много европейски дух. „В творчеството на М. Бодрожич езикът среща сам себе си” – подчертава Гьорнер. Родената в Далмация немска писателка борави с немския език по специфичен начин, който разкрива неподозирани цветни нюанси на неговата „буквалност”. „Тя търси думите в пространството, придава им глас и ехо, строи изреченията си като музициращ оркестър.”

Образният език на Марица Бодрожич е проникновено претворен на български от блестящия преводач Ваня Пенева.

Гренландия, 1793 г. Жена е блъсната от ръба на скала и намира смъртта си в бездната. Датският мисионер в колонията, Мортен Фалк, копнее по дома си. Враждата между гренландци и колонизатори се ожесточава, а кораб пристига веднъж в годината.

Далече навътре в сушата християнизираните гренландци са се вдигнали на бунт под водачеството на пророка Хабакук и жена му Мария Магдалене. Те мечтаят за свобода, равенство и братство – на 4000 км северозападно от Париж и Френската революция.

Мортен Фалк е раздвоен: дали да се застъпи за датското господство, или да се остави гренландските блянове за независимост да го омаят?

„Пророците от фиорд Вечност“ е роман, вдъхновен от действителни събития. Действието се развива по улиците на тогавашен Копенхаген, където отеква тропотът на каляските на аристократите, а в тъмните улички проститутките очакват клиентите си, разпростира се в Гренландия, пренася читателя на морски пътешествия и лов на китове, превежда го пеша през Норвегия и го прави свидетел на опустошителния пожар в датската столица през 1795 г.

С романа „Очи с цвят на обувки” (издание на „Персей”) роденият в Куманово през 1987 г. Петър Андоновски прави впечатляващия си дебют в модерната македонска проза. Книгата му донася номинация за наградата „Роман на годината”, която печели две години по-късно с творбата си „Тялото, в което трябва да се живее”.

Ема, главната героиня на „Очи с цвят на обувки”, е учителка по литература, чиято мания са чистите мъжки обувки. Когато забележи такива обувки, тя започва да следи собственика им, без да застрашава неговото ежедневие. Бащата на Ема, вече пенсиониран генерал, цял живот е смятал, че добрият генерал е първо генерал у дома и цял живот е издавал заповеди към Ема, една от които е дъщерята да почиства обувките. Оттук Ема развива фетиш към чистите обувки, като неин психологически опит да осъществи идеала за „добрата дъщеря” – перфектното дете на деспотичния баща. Но един ден случайно попада на мъж със съвършено чисти обувки и проследяването му става единственият смисъл на живота й.

Нестор е писател, романът на който е бил погрешно прочетен и интерпретиран по време на комунизма като противодържавен, след което авторът е осъден на шест години затвор. Когато е освободен, Нестор заживява усамотено и в постоянна параноя от тайните служби.
В един момент манията на Ема се сблъсква със страховете на Нестор и ситуацията излиза извън контрол в един финал, достоен за Хичкок.

Още с първия си роман „Бяло и червено” (издание на „Изида”) Михайло Свидерски предизвиква интереса на читателите и специалистите. Познат предимно като поет и преводач, Свидерски изгражда динамичен и драматичен сюжет, в който героите са в постоянно движение и в постоянен конфликт с окръжаващата ги враждебна действителност след Октомврийската революция в Москва, в Киев, в Крим и в Истанбул, така и след скок във времето – през 1950 г. в Битоля и 1951 г. – в югославския концлагер на остров Голи Оток.

Жестоките кръвопролития и братоубийствените политически противопоставяния са в основата на нравствения катарзис на главния герой, от чието име е повествованието. Авторът изследва пораженията върху човешката душевност и върху масовото съзнание, които носят войните и революционните сблъсъци, превърнали насилието и унищожаването на инакомислещите във всекидневна практика. Съпоставките между християнски, буржоазен, комунистически и други форми на морал поставят основния въпрос: как да оцелее физически и духовно индивидът в общество, което е заредено с омраза и антагонизъм. Как под прикритието на висши идеали се извършват престъпления и поругаване на личността?

Разбира се, отговорите трябва да търси всеки, заставайки пред собствената си съвест.

Главният герой в първия роман има привиден избор, но всъщност той дори не взема решения за собствения си живот. Сякаш някой го води като кукла на конци. В момента, в който си помисля, че „давенето всъщност е порастване”, той попада в ръцете на топирана лелка, която ще определя и режисира живота му занапред. Една истинска приказка, напоена със сълзи, с известна доза гняв, тук-там с по някоя усмивка и подправена със страст, малко благодарност и много любов – точно както в реалния живот.

Във втория роман са разкрити последствията от едно странно детство, в които главният герой се е оплел не по своя вина и с всички сили се опитва да ги преодолее. Някои опити са успешни, други – не. Как може да се освободим от картините на детството, които от време на време оживяват и ни напомнят за случки, които ни спират и ни пречат да дишаме свободно? Изглежда, отговорът на всички въпроси все пак е любовта. Тя е най-доброто лекарство, смисълът на живота. И вярата, и надеждата, че един ден ще се събудите и ще задвижите стопкадъра.

Многолюдна млада публика препълни залата на Народно читалище ,,Н. Й. Вапцаров” в София за премиерата на ,,Книга за важните неща в живота”, което подсказва потенциала на книгата да печели младите читатели. Михаела Дойчева направи емоционален прочит на част от творбата, която е вдъхновение за заглавието на книгата. Амбициозната и млада авторка развълнува публиката и провокира интерес към своите кратки разкази с есеистичен характер, съдържащи мъдри послания. Присъстващите я аплодираха дълго и отрупаха авторката с цветя и признания, а опашката от желаещи да получат лично послание от нея би предизвикала завист и в мнозина известни български писатели.

„Едно от нещата, които ни правят повече човечни, е споделянето на емоции и преживявания, на изводи за живота, до които сме достигнали. Виждаме, чуваме, осъзнаваме, че някой е усетил същите неща като нас, проумял е същите истини, и ето – вече ни е близък. Това, което всеки търси в този голям свят, пълен с милиарди различни хора, е разбиране. В забързания живот, който водим, обаче все по-рядко ни остават време и енергия да преоткриваме себе си. Тайната на себеусъвършенстването се крие именно в това да отделяме време, през което да преосмисляме и извличаме мъдрост от своите и чуждите преживявания. Най-елегантният начин да направим това е чрез книгите. Тази книга ви предлага една „кутия“, пълна с емоции, от която можете да си вземете това, което ви харесва, а и да оставите това, което ви тежи. Нека в един свят на отчуждението да използваме изкуството и литературата, за да преодолеем различията си и просто да се обичаме!“ – сподели Михаела Дойчева.

След световния успех на преведения и на български трилър „Погледът на Медуза“ Дамхауг утвърждава репутацията си на водещ автор в жанра с романа „Смърт във вода“, който излиза у нас на 15 януари, петък, съобщават от издателство „Изида“.

Красивата Лис, главната героиня на „Смърт във вода“, е фотомодел и живее в Амстердам. Тя се опитва да се измъкне от средата си, в която има твърде много наркотици и секс, но бившият й приятел и мениджър успява сериозно да я сплаши, че ако реши да прави нещо самостоятелно, ще се случи неприятност на най-близкия й човек. Това е по-голямата й сестра Майлин, преуспяващ лекар психиатър в Осло, която като дете се е грижила за Лис. И когато действително Майлин изчезва безследно, Лис веднага се качва на самолета за Осло. Всички са шокирани от изчезването й – годеникът й, майката на сестрите и вторият й съпруг.

Без да дочака резултатите от официалното разследване, Лис се опитва да си изясни на кого би могла да е пресякла пътя Майлин. Тя е работела върху много сериозно научно изследване, свързано с хора, които са имали психични травми през детството си и са били провокирани към агресия. Имала е 8 основни пациенти във връзка с това изследване, но записките й са изчезнали, както и листът за насрочените срещи с пациенти. Друг възлов момент е, че в деня, когато вече никой не е имал връзка с нея дори по телефона, тя е трябвало да участва в най-рейтинговото тв шоу, наречено „Табу“ и водено от арогантен тв водещ със съмнителна репутация и непредсказуеми реакции.

Когато Лис получава на телефона си видеоклип с последните мигове от живота на Майлин, която е с прободени очи, дирите водят към други два случая на насилие отпреди години – за първата проява на агресия от страна на тийнейджър на име Йо и за момиче в провинцията, убито по подобен начин… Но кой е порасналият Йо – неуравновесен таен пациент на Майлин, футболна звезда, ухажваща Лис, или е някой друг от обкръжението на младата жена?

На Лис й предстои да се сблъска с поредица от неочаквани и страшни открития, преди да се доближи до разкриването на престъплението и да разбере каква роля в тази трагична история е изиграл увековеченият в поемата на Т. С. Елиът финикиец, на когото пророчицата Сибила е предрекла „смърт във вода”.

За любознателните: Поемата „Пустата земя“ (1922) на поета Томас Стърнз Елиът (1888-1965), представител на модернизма и носител на Нобеловата награда за литература, е преведена на български два пъти – от Георги Рупчев и Владимир Левчев. Четвъртата част на поемата се нарича „Смърт във вода“ и е съвсем кратка:

Флеб, финикиецът, двуседмичен мъртвец,
забрави писъка на чайките, забрави морските въртопи,
забрави загубата и печалбата.
                                                          Течение дълбоко под морето
повлече костите му шепнешком. Той се издигаше и падаше
и тъй измина пътищата на зрелостта и младостта си
от водовъртежите понесен.
                                                         Езичник или пък евреин,
ти, който въртиш колелото и гледаш по посоката на вятъра,
помисли за Флеб, той също бе красив и строен като теб.

Превод Георги Рупчев

Ангелите на Ян Балабан се появяват точно тогава – когато сърцето е натежало от тъга, а любовта се е отдалечила в безкрая. И приемат всякаква форма, например момиче, което се грижи за гроба на дядо си, или намерено куче, което те прави така необикновено щастлив.

Двайсетте истории в книгата „Може би си отиваме“ обаче първо се спират на болката, изучават самотата, вслушват се в разочарованието. Ще чуят и твоите, стига да ги има в сърцето ти… Ще ги излекуват.

Историите са различни, но до една показват моментите, които сме свикнали да наричаме преломни. Ситуациите, в които ни се струва, че път напред няма… Ян Балабан (1961-2010) обаче ни го показва. Майсторски преплита съдбите на съвсем обикновените си герои и от болката в сърцата им измъква нишка, която да ги изведе на светло. Балабан използва митове, легенди, самата Библия, за да очертае възможните пътеки, по които всеки може да поеме. По правило обаче оставя финала отворен. А с това сякаш показва, че разказите от „Може би си отиваме“ са и за нашето сърце. Че ще залепят и неговите пукнатини…

Самата книга е повлияна и от едно голямо име в литературата на миналия и нашия век. „Може би си отиваме“ е наименование на разказ на Рей Бредбъри, в който индианец разговаря със своя внук за неминуемите промени, които винаги настъпват в живота ни. Именно това е основата, която прегръща и Ян Балабан. И започва да плете своите истории, които и на нас помагат да продължим напред.

Интересна е и самата фигура на писателя. Казват, че е майстор да описва празнотата. Жанрът, в който твори, е наричан от критиката екзистенциален разказ. Специално внимание заслужават библейските мотиви, които включва фино и ненатрапчиво в историите, които разказва.

А всички тези неща са и причината „Може би си отиваме“, подобно на други творби от същия автор, да се превърне във феномен на чешката литературна сцена. Изданието, която сега ви предлага изд. „Изида“, е признато за Книга на десетилетието (2002-2011), като печели най-престижната литературна награда в Чехия – Магнезия Литера за проза през 2005 г., както и най-автентичната читателска награда – Книга на годината в анкетата на Лидове новини през 2004 г.

Всеки, който желае, може да присъства на срещата разговор с него на 12 декември (събота) в НДК, етаж 2, Мраморно фоайе, от 16 ч. Половин час преди това световнопризнатият писател ще дава автографи на намиращия се в близост щанд № 210, върху българското издание на криминалния си роман „Знакът на меридиана“ (изд. „Изида“, превод Румен Руменов и Стефка Петрова).

Романът е отличен през 2012 г. с „Планета“, наградата с най-голяма парична равностойност в света след Нобеловата и възлизаща на 600 000 евро. Ситуиран в съвременна Каталуния, „Знакът на меридиана“ разказва за общество, в което властват корупцията, мръсните пари и арогантни престъпници, а срещу тях се изправя един съвременен Дон Кихот, мечтаещ за справедливост и една невъзможна любов.

Пенсионираният полицай Роблес е открит обесен на един мост в испанско градче близо до Барселона. Зад гърба си той има блестяща кариера, два ордена, дългогодишна служба в групите за борба с тероризма и престъпността в Каталуния.

Разследването на убийството е поверено на полицейския експерт Рубен Бевилакуа от Мадрид. В неговия екип са младата и интелигентна сержант Чаморо и полицаят новобранец Арнау. Не след дълго те откриват, че убитият има в банковата си сметка огромна сума, която не би могъл да спести от пенсията си, а около убийството се разкриват детайли, които подсказват, че то има характер на послание.

Екипът от Мадрид трябва да обедини усилията си заедно с полицията на Барселона и специалния отдел за вътрешни разследвания, за да разчете това послание.

Воден от чувството си за справедливост, Рубен Бевилакуа отваря кутията на Пандора, от която излизат корупция в полицията, безскрупулна престъпност, търговия с дрога и плът, но и призраци от собственото му минало. Защото убитият е неговият партньор и ментор, направлявал първите му стъпки като полицейски служител. Дали провесеният на каталунския мост труп не е послание, предназначено за самия него?

Лоренсо Силва е роден през 1966 г. в предградие на Мадрид. Завършил е право и в продължение на десет години работи като адвокат. Успоредно с това стартира и литературната му кариера. Още първите му книги са успешни и той обръща гръб на правото, за да се отдаде изцяло на литературата. По някои от книгите му са заснети филми. Освен че има голям пазарен успех, Силва е авторът, спечелил едновременно трите най-големи испански литературни награди. През 2000 г. получава „Надал“ за романа си „El alquimista impaciente“, през 2004 г. е удостоен с  „Примавера“ за „Carta blanca“, а през 2012 г. печели „Планета“ за „Знакът на меридиана“ (2012). Изключителната си популярност дължи на полицейската си серия от 8 сюжетно самостоятелни романа с главен герой Рубен Бевилакуа. Любопитен, но красноречив за литературните им качества факт е, че два от тях му донасят най-големите литературни награди на Испания.