На 71 години съм. Съпругът ми е на 76. Родителите ми са в края на 90-те си години, a кучето Оливия е на 16. Да поговорим за остаряването.

Нека ви кажа как се чувствам, щом видя бръчките си в огледалото и осъзная, че някои части от мен са се отпуснали и не мога да ги открия там долу.

Мери Оливър пита в един от стиховете си: „Кажи ми какво смяташ да правиш с единствения си луд и скъпоценен живот?“ Аз смятам да го живея със страст.

Кога започваме да остаряваме? Обществото решава кога сме остарели, обикновено около 65, когато получаваме Medicare, но всъщност започваме да стареем с раждането си. Остаряваме и в момента и всички ние го преживяваме по различен начин. Всички се чувстваме по-млади от истинската си възраст, защото духът никога не остарява. Аз още съм на 17. София Лорен. Погледнете я! Kазва, че всичко, което виждате, се дължи на спагетите. Опитах и аз така и качих 5 кг. не където трябва. Но отношението – остаряването е също и начин на мислене и здраве. Истинският ми учител по пътя на остаряването е Олга Мъри. Това момиче от Калифорния на 60започва да работи в Непал за спасяването на малките момичета от домашно робство. На 88 тя е спасила 12000 момичета и е променила културата на страната. (Аплодисменти) Вече е незаконно бащите да продават дъщерите си в робство. Основала е също и домове за сираци и клиники за хранене. Тя винаги е щастлива и е вечно млада.

Какво загубих аз през последните десетилетия? Хора, разбира се, места и безкрайната енергия на младостта, започвам да губя самостоятелността си и това ме плаши. Рам Дас казва, че зависимостта боли, но ако я приемеш, по-малко ще страдаш. След един много лош удар неговата неостаряваща душа наблюдава промените в тялото с топлота и той е благодарен на хората, които му помагат.

Какво спечелих? Свобода – вече нищо не трябва да доказвам. Не съм заложник на идеята коя съм била, коя искам да бъда или каква очакват да бъда другите. Вече не се налага да се харесвам на мъжете, а само на животните. Продължавам да повтарям на супер егото си да се оттегли и да ме остави да се радвам на това, което все още имам. Тялото ми може и да се разпада, но мозъкът ми е цял все още. Обичам мозъка си. Чувствам се по-лека. Не нося яд, амбиция, суета, никой от смъртните грехове, които дори не си струват усилията. Чудесно е да се освободиш. Трябваше да започна по-рано. Чувствам се и по-спокойна, защото не се страхувам да бъда уязвима. Вече не намирам уязвимостта за слабост. И спечелих духовност. Осъзнавам, че преди смъртта беше в околността. Сега тя е в съседната къща или в моята. Опитвам се да живея осъзнато и да присъствам във всеки момент. Между другото, Далай Лама е от хората, които остаряват красиво,но кой иска да е вегетарианец и безбрачен?

Знаете ли, за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Вътрешно се чувствам добре, очарователна, съблазнителна, секси. Никой друг не вижда това.  Невидима съм. Искам да бъда център на внимание. Мразя да бъда невидима.

Това е Грейс Дамън. Тя е в инвалидна количка от шест години след ужасна автомобилна катастрофа. Казва, че няма нищо по-чувствено от един горещ душ, че всяка капка вода е благословия за сетивата. Не се смята за инвалид. В мислите си тя още кара сърф в океана. Етъл Сийдърман – енергична и обичана активистка там, където живея в Калифорния. Тя носи маркови червени обувки и мантрата ѝ гласи, че един шал е нещо хубаво, но по-добре да са два. Вдовица е от девет години, но не търси нова половинка. Казва, че има ограничен брой начини да се чукаш –е, не го казва точно така – и тя ги е опитала всичките.  Аз, от друга страна, все още имам еротични фантазии с Антонио Бандерас – и бедният ми съпруг трябва да се примири с това.

И така, как да запазя страстта си? Не мога да се заставя да имам страст на 71. Тренирам от известно време и когато ми е безинтересно и скучно, се преструвам. Гледна точка, отношение. Как тренирам? Като казвам да на всичко, което дойде – драма, комедия, трагедия, любов, смърт, загуби. Да на живота! Тренирам, опитвайки се да остана влюбена. Не винаги се получава, но не ме обвинявайте, че опитвам.

И накрая, пенсиониране на испански е jubilación. Jubilación. Празнуване. Платили сме дължимото.Дали сме своя принос към обществото. Сега е нашето време и то е чудесно. Ако не си болен или много беден, имаш възможност да избираш. Аз избрах да запазя страстта си, да оставя сърцето си отворено. Всеки ден работя върху това. Искате ли да се присъедините?

beu.bg

Тя живее в „Къщата на духовете”. На хълм до океана, в Сан Рафаел, Калифорния. Тук е пренесла любовта си, страданието, свободата и Чили. Исабел Алиенде цял живот е носила „Къщата на духовете” в себе си. Най-прочутият й роман, за който казва, че е спасил живота й.

Исабел Алиенде:
– Вторият ми съпруг – Уили, искаше да построи тази къща за мен според представата му за „Къщата на духовете” от книгата. Разговаря с архитекта и тя придоби много испански и чилийски вид. Аз живея в „Къщата на духовете”, но тя е и в мен, като спомените, като детството, които носим винаги със себе си.

В тази къща духовете и спомените са навсякъде. Исабел ги пази в стария шкаф със снимки, откъдето я гледа нейното семейство. Спомня си как започнала да пише писмо до умиращия си 100-годишен дядо в Чили, докато била в изгнание във Венецуела. Един ден това писмо я превърнало в писателка, но тя все още не го знаела. И пак тук върнала живота си отначало. Когато загубила дъщеря си Паула.

Катя Тодорова:
– Спомням си, че Вашата героиня от „Къщата на духовете” – Клара, казва на Алба, че талантът не е да се умре, а да се оцелее. Истина ли е това?

Исабел Алиенде:
– Да, лесно е да умреш. Често се изкушаваме от смъртта, когато сме в безизходица, преживяваме тежки кризи и смятаме, че смъртта е единственото решение. По-трудно е да оцелееш и да дадеш най-доброто от себе си при обстоятелствата, които те заобикалят. В книгата Алба е измъчвана, изнасилвана, но в затвора се явява духът на баба й, който казва: ”Не се оставяй да загинеш, животът е предизвикателство!” Вярвам в това – животът е предизвикателство!

Катя Тодорова:
– Имали ли сте момент в живота, когато сте си казвали – въпреки всичко ще оцелея?

Исабел Алиенде:
– След смъртта на дъщеря ми исках да умра. Нямаше защо да продължавам да живея. И тогава започнах да пиша книгата „Паула”. Когато я завърших си дадох сметка, че ще живея. И животът ми ще бъде добър и щастлив. Дъщеря ми ще живее в мен и това ще ме направи по-силна, няма да ме убие, да ме пречупи…

Исабел създава фондация  в помощ на деца и жени, претърпели насилие в  целия свят, след смъртта на дъщеря си Паула и след като завършва книгата в нейна памет.

Исабел Алиенде:
– Не исках да се докосвам до парите от тази книга и реших да почета паметта на дъщеря ми като ги вложа в нещо смислено. Чудех се как да го направя и реших да помагам на други хора, защото тя това праваше цял живот – помагаше на другите.

Катя Тодорова:
– Харесвате ли раздаващите се хора? Раздаващи своя талант, опит?

Исабел Алиенде:
– Притежаваме само онова, което можем да дадем. Ако притежавам истории, но не ги споделям, те не съществуват. Историите, които мога да публикувам и да дам на другите, са истинските истории. Тогава те стават истински. Ако имате пари и не ги споделяте – какъв е смисълът? Какво – да ги сложа под дюшека ли? Какъв е смисълът да притежаваш и да не споделяш? Споделеното носи щастие. Мен ме прави щастлива.

Исабел Алиенде иска да сподели виното и обяда, който е приготвила за  нас. Така си представя живота – споделен. Казва, че най-хубавата му подправка е хуморът.

Исабел Алиенде:
– Чувството за хумор може да ни измъкне от всякаква ситуация. Добре се отразява при правенето на любов, на всички видове взаимоотношения. И в най-тежката криза има хумор. Дълги години живях във Венецуела и едно от нещата, които най-много ми липсват е чувството за хумор. Винаги има място за шега, за заиграване с думите, за да стане смешно и прекрасно! Наистина ми липсва чувството за хумор на венецуелците.

Исабел се шегува и с кариерата си на журналист в миналото. Казва,че била ужасна.

Катя Тодорова:
– Вярно ли е, че поетът Пабло Неруда Ви е посъветвал да се откажете от журналистиката?

Исабел Алиенде:
– Да! Той ме смяташе за ужасен журналист!

Катя Тодорова:
– Защо?

Исабел Алиенде:
– Защото лъжех непрекъснато! Измислях си, вживявах се във всички истории. Той ми каза: ”Бъди писател и всички тези недостатъци от журналистиката ще се превърнат в достойнства, в литература. Защото иначе въображението ти отива на вятъра!

По-късно в книгите си преплита духовете на хора от историята и семейството си. Там може да бъде открит трагичният поет Пабло Неруда. Зловещият час, в който умира нейният чичо – президентът Салвадор Алиенде, след който идва диктатурата на Пиночет. Времето, в което от улиците на Чили започват да изчезват хора.

Катя Тодорова:
– Извинете за странния въпрос – искали ли сте някога да бъдете политик?

Исабел Алиенде:
– Не! Никога! Понякога ми задават този въпрос заради името ми и заради известността ми в Чили, но никога не съм била изкушавана. Политиката изобщо не ме привлича.

Катя Тодорова:
– Питам ви, защото ме интересува какво мислите за силата на властта?

Исабел Алиенде:
– Властта винаги ме е плашила. Във всички нейни проявления – властта на църквата, властта на бащата-насилник, на полицията, на правителството, всякакъв вид диктатура, особено военната. Страхувам се,  защото според мен властта обикновено се налага чрез страх и хората не смеят да се противопоставят именно поради страх. Плаша се макар да зная, че в света трябва да има някакъв ред, за да вървят нещата. Но мисля, че властта трябва да бъде контролирана.

Един ден в книгите на Исабел най-истинските герои ще бъдат победените. Понеже цял живот се е учила да разпознава смелите. Не я интересува триумфа на историческите фигури, интересува я силата на свободните.

Исабел Алиенде:
– Защото са много по-интересни. Малкият човек е интересен. Хората, които са изпитали страданието, които не са закриляни от мощтния чадър на властта, които не са защитени, не са в безопасност. Това са хората, които ме интересуват, защото те трябва да намерят огромна сила в себе си, за да оцелеят.

Катя Тодорова:
– Мислите ли, че този свят винаги ще се нуждае от бунтари, от хора с различно мислене?

Исабел Алиенде:
– Разбира се!

Катя Тодорова:
– От хора, поемащи риск?

Исабел Алиенде:
– Разбира се! Как се развива светът и цивилизацията? Благодарение на инакомислещите. Естествено, че са нужни хора бунтари, които не се вписват и имат критично мислене, хора, които не се съобразяват с установения обществен ред и не спират да задават въпроси. Това е палавникът в училище – детето, което задава въпроси, на които учителят не може да отговори. Това е детето, което ще тласне нещата напред!

Катя Тодорова:
– Но често наричат тези хора глупаци! Харесвате ли смели глупаци?

Исабел Алиенде:
– Разбира се. Кои са героите в моите книги? Аз не мога да пиша за обикновени разумни хора. При тях няма какво да се разкаже. Истории има около хора с различно мислене, които предизвикват установения ред, които преминават границата и поемат рискове. Ето там има сюжет!

Сега по света четат новата й книга – криминалето „Игра на изкормвач”. Наскоро ходила на  конгрес на писателите–криминолози. Там се срещнала със сладки бабки, които се обучавали не как да правят курабийки, а да убият ближния, без да ги разкрият. Шегува се, че цял живот е мечтала да напише еротичен роман.

Катя Тодорова:
– Наистина ли?

Исабел Алиенде:
– Да! Но вече съм твърде стара. Това бе една от мечтите ми, но трябва да почакам майка ми да се спомине, а тя все още е жива и е на 94! Няма да умре, тя е безсмъртна! Наистина съм твърде стара, вече съм забравила как става…

Днес Исабел живее в „Къщата на духовете” с втория си съпруг Уили. Понякога я навестяват тримата й внуци – децата на нейния син Николас. Казва, че със съпруга й още се харесват, както преди.

Исабел Алиенде:
– Изминаха толкова години, а аз все още го харесвам, нищо че е възрастен мъж. Когато погледна Уили не виждам стареца днес, виждам всички онези мъже, които е бил през живота си. Не съм го познавала, когато е бил много млад, не съм го познавала в детството му, но съм виждала детските му  снимки и когато го погледна, виждам детето, юношата, мъжа на 40. Виждам ги всичките…

На върха на световната си слава Исабел признава, че е покрита с „горди белези”. Не се е научила да се бори със страданието. Но знае, че любовта лекува всичко. И понякога, когато е сама, като всички се пита защо идваме на този свят.

Исабел Алиенде:
– Въпросът не е ЗАЩО, а КАК да изживеем живота си полезно и красиво?Независимо от страданията и обстоятелствата. Въпросът е как да изпълним живота си с радост, блясък, щедрост, широта. Не да се заровим в собственото си дребно съществуване, а да си отворим сърцата. Наскоро чух нещо, което споделям – ако те е страх от нещо, направи го! Тогава ще разбереш, че не е имало причина да се страхуваш. Не бягайте, давайте напред! Един ден ще разберете, че е лесно, смелостта винаги  си е струвала!

На 2 август 1942 г. е родена чилийската писателка Исабел Алиенде.

„Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш“, казал й някога Пабло Неруда. Исабел послушала съвета му и днес е една от най-известните съвременни романистки.

Ето някои от прозренията й:

Онова, от което се страхувам най-много е безнаказаността на властта и властта на безнаказаността.

Корените на един човек не се крият в пейзажи, държави или нации, те са вътре в него.

Интересуват ме само сходствата в хората, а не техните различия.

Ние дори не осъзнаваме колко сме силни, докато не се изправим пред една трагедия. Човешкия капацитет за оцеляване е неизчерпаем.

Този свят винаги ще има нужда от отцепници, дисиденти, авантюристи, аутсайдери и бунтовници, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове.

Само сърцето е това, което ни движи и определя ходовете на съдбата ни.

Впечатляват ме маргиналите. Хора, които трябва да преодоляват препятствия, хора, които не са защитени от чадъра на тесногръдието си.

Най-бедните и най-изостаналите общества са винаги тези, които потискат жените си.

Искам да изживея един епичен живот. Такъв, който да изпиша с големи прилагателни, да задраскам скучните абзаци и да подчертая правописните си грешки!

Историите ни може и да са различни, но емоционално всички сме еднакви!

Какъв е смисълът от таланта, опита и знанията ти, ако не ги раздаваш? Какъв е смисълът от житейските ти истории, ако не ги разказваш? Какъв е смисълът от богатството, ако не го споделяш? Раздавайте! Няма да бъдете кремирани с нито едно от тези неща!

Обичам белетристиката, защото чрез нея влизаш в мислите и живота на малките хора, хората, които са били победени, бедните, жените, децата, тези, които никога не са в учебниците по история.

Хората със здрав разум не стават интересни герои. Те стават само бивши съпрузи.

Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, за да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.

Била съм разказвач на истории през целия си живот, но го осъзнах едва наскоро.