За три години. Печеля толкова с писане. С честно и упорито, съвестно, смазващо от умора писане. За три години. Аз съм първият за България носител на Европейската награда за литература. Но…Така е. Тези които живеят в Бългаия – така ме оценяват. Тези които ми плащат за писането – за толкова ме оценяват.

Сега чуйте: Българите за толкова оценяват моето писане. В същото време ВИП брадър оценява моето лежане и търкаляне по леглата (там, ако отида, ще ми е напълно невъзможно да пиша, защото дори и химикалките са забранени!) …та ВИП брадър оценява моето неписане, за четиресет дни – колкото струва моето писане за три години! Да, знам – вие ще се подсмихвате и ще кажете – ами какво ни се жалва тоя! Да отива там и да взима парите! Пък Ние ще го мразим и ще го псуваме. А ако не отиде – ще му се подиграваме и пак ще го псуваме.

Винаги – каквото и да направя, ще съм сгрешил. Но ще ви кажа така – за да се ценят у нас културата и творците именно по тоя начин…явно нещо не е наред. Кой определя кое е ценно и кое не? Не сме ли ние? Не сте ли вие? Не оценихте ли именно вие моето писане за три години за толкова, колкото и моето лежане във ВИП брадър – за четиредесет дни? Тия, които ми плащат – и вие, които им позволявате. Между другото – аз няма да отида. Не защото ме е срам от вас. Вас трябва да ви е срам – от мен. Аз просто съм уморен. Сетете се – на така прелюбимите ви пари стоят лицата на Алеко Константинов, Пенчо Славейков и Захари Стоянов. На мен за три години писане ми плащат с тия пари колкото за трийсет-четиресет дни сеир. За вас.

За раята.

Всички желаещи ще могат да си извадят безплатна читателска карта, а тези, които вече имат – да си вземат книга за в къщи. За децата са осигурени книжки за оцветяване, а за тийнеджърите – интересни списания.

„Вълнувам се. Аз съм художник, който се захвана с писане, защото боите бяха по-скъпи от химикалките. И не само заради това. Но винаги съм рисувал“, написаТерзийски във Фейсбук. „Всъщност боите нямат значение. Думите и четките – когато ги овладееш до степен да не ги забелязваш (без да престават да ти носят наслада) – просто провеждат импулсите на душата. Чувствата, мислите, тайнствените видения, предчувстваните образи – през ръката – към произведението. Четките и думите са посредници на вълнението, което изпитваме и се стремим да въплътим в нещо друго. Картина. Повест. Понякога думите и четките създават сами извор на вълнение – несвързан с нищо друго, непредизвикан от нищо друго. Самите те. Аз съм художник, който пише. С думите правя това, което бих правил с четка. Но понякога го правя и с четка. Или по право – с перо и туш. И сега имам изложба. В четвъртък, в Ориндж, на Графа“, отправя поканата си Калин Терзийски.

Изложбата ще включва рисунки, които са били илюстрации на негови книги, както и „тъжни шедьоври на неговата рисуваческа самота“, както той сам определя творбите си. Писателят споделя, че е имал известни влияния от Гоя, Дьолакроа, Ван Гог и Хокусай.

„Всяка седмица ще можете да четете неговите симпатични лудости на страниците на вестника ни“, допълва Мичев.

Вестта дойде часове след като Терзийски съобщи в социалната мрежа, че е прекратил отношенията си с в.“Новинар“, където пишеше през последните 5 години. Разказвайки за унизителното заплащане на писателския труд, той изригна: „България няма нужда от писателите си“.

„Ако има честен човек, който ми предложи място, където да пиша и да живея с писането си – ще му благодаря. Но няма да му бъда задължен. Просто ще му благодаря. Аз съм писател. Това е огромно, страшно нещо, то е като да си Атлас. Атлас не е задължен на никого. Той може да благодари. Не да проси“, написа още Терзийски. И предложението за работа не закъсня. Наред с него носителят на Европейската награда за литература за 2011 г. получи и стотици окуражителни коментари от почитателите си. На тях той посвети следващите редове:

Вижте…аз не съм жена, не съм слъзлив романтик, не съм човек, който особено много обича да се захласва по приказки за духовното, позитивното, за вярата в доброто начало у човека и така нататък. Аз съм лекар, скептик, бивш пияница, огорчаван безброй пъти човек; видял съм смърт колкото да напълни море, видял грозота и унижение, колкото да запълнят океан; виждал съм отчаяния, разбити надежди, провалени животи и какво ли не. Не се подлъгвам лесно да мисля хубави и приятни неща за света и хората. Но след като усетих поредно разочарование, тъга, омерзение…и бях готов отново да надена сивата риза на затворника, който мрази хората и презира света – и изведнъж получих толкова мили думи, толкова сигнали за близост, толкова знаци за доверие и подкрепа; толкова много хора вдигнаха глави и нещо затрепери в сърцата им – че аз отпуснах ръце. Гневът и злобната пяна на дните ще почакат преди да им се предам – казах си. Обичам хората; добрите хора. Обичам ги.

Обичам ви, мили мои. Вие – всички, които имате сърца, съмнявате се, страдате, обърквате се, връщате се, обиждате се, страдате, ревнувате, плачете…но после пак сте добри, защото знаете, че доброто е важно и че е най-важно и че е единствено спасение. И че е възможно при все това…

И искате над лошото да се издигне доброто…

…и също така – не позволявате на подлеците да ви казват, че доброто и злото са неща относителни…

Обичам ви – всички които имате милостиви сърца, които имате желание да помилвате и сила да успокоите. Бъдете добри хора. Ще бъдем заедно. Обичам ви – всички сред вас, които слагат човешката добрина над всичко друго;които слагат най-горе обикновената, непретенциозна, ясна човешка добрина – те ще бъдат мои братя и сестри. Аз не съм жена или романтик и все още – не съм вдетинен дядо. Но се разплаках. Защото аз знам какво е добро. И го усетих от много много много от вас.

Има път и ние ще го вървим.

Наскоро той хвърли в недоумение и тревога почитателите си с друг свой пост в социалната мрежа: „Опитах се да живея като писател. Пишейки. Оказа се че не става. Ще трябва да се откажа, може би да умра. Защото не мога друго. Мога да благодаря на тия, които помагат да е така. Лека нощ“. После обясни по медиите, че няма намерение да се самоубива.

Публикуваме едно към едно новата горчива изповед на писателя, който твърди, че въпреки всичко няма нужда от помощ.

ВСЕКИ ДА СЕ ОПРАВЯ САМ

Пет години писах във вестник Новинар. Там написах едни от най-вдъхновените си разкази. Пишех както живея. С огромно, върховно усилие. Без компромиси. Редовно, без засечка. Пет години.

Плащаха ми унизително малко. Аз все пък съм българин – свикнал съм. И продължавах. Пишех. Вие четяхте.

Парите ставаха все по неадекватни на живота. Стигаха за пет кутии кафе. Аз не виждах начин да продължа така. Но явно е имало как. Днес ми се обадиха от редакцията, че няма как – трябва да ми намалят парите наполовина.

Малкото се заменяше с нищо. Явно за благодарност за годините в които бях писал така съвестно.

И аз се отказах. Отказвам се. Преди седмица или десет дни бях омерзен. Сега даже не съм. Няма за какво. В тия години се опитвах да бъда писател. И пишех. Струваше ми се, че много хора ценят това, което пиша. Явно съм се лъгал. Лъгал съм се. Щом може да се случи това.

Но аз не пишех през цялото време. В повечето си време аз помогнах – на стотици хора. На децата с аутизъм. На млади поети. На зелените. На селата, в които не е стъпвал писател – ходех там. Даже днес сутринта – както почти всеки ден – малко преди да ми се обадят да ми кажат, че не им трябвам – изпратих пари на един болен човек. Случаен, български, почти непознат за мен болен човек. Ще кажете – нахален си като казваш това. Но аз го казвам, защото няма вече накъде. Преди не го казвах. А то си беше. Беше си. Така – пратих 50 лева – на болния от инсулт човек в село Безмер – който чака от мен, защото аз съм известният писател от телевизията. Хаха. Добре звучи – нали?!Помагах – всеки ден на някого. Лекувах хора без пари, пишех статии без пари, рецензирах и представях книги. Просто така. Заради вярата ми, че хората са добри и трябва да се помага. В свободното си време. Помагах на болни, на бедни, на луди и на отчаяни. Не с думи. А с действия.

А днес се обадиха да ми кажат, че от мен няма смисъл. От вестника, за който писах пет години. Няма как да се плаща на нищожество като мене. Знаех си.

И така. Седя си. И усещам, че СЕГА никой няма да помогне на мен. Ще има съжалително-снизходителни полуусмивки. Помощ – не. Ни от тия, които са се възхищавали, ни от тия, които са получавали помощта ми.

Повярвайте ми – никой.

Всъщност аз нямам и капка нужда от помощ. По-висок съм все още от повечето. Бих казал, че ако има честен човек, който ми предложи място, където да пиша и да живея с писането си – ще му благодаря. Но няма да му бъда задължен. Просто ще му благодаря. Аз съм писател. Това е огромно, страшно нещо, то е като да си Атлас. Атлас не е задължен на никого. Той може да благодари. Не да проси.

Ако не разбирате това – помислете още.

Но ръка за милостиня не съм подлагал и няма. Българинът е просяк по душа, но аз не съм.

Съчувствените полуусмивки не са помощ.

Та така. Аз няма да пиша повече, защото няма да има къде да пиша. Беше ми показано това – най-безцеремонно. И нека никой не казва – ще си намериш. Нека тия, които на официални трибуни са ми се усмихвали сега ми предложат – на мен, носителят на първата за България европейска награда – място, трибуна, градинка – за моите думи. Знам, че няма да се случи. Това. Да.

България няма нужда от писателите си. Според мен – и от хората си. Лека нощ.

„ЗАПОВЯДАЙТЕ на щанда на Сиела на Панаира на книгата. На 23ти май от 12.00 ще раздавам автографи, пици на парче, баница на квадратен метър, локум, халва, за снобите – рукола, каперси, за кифлите – мармалад. Книги ще има, разни такива неща, няма да има айпади ни айподи на килограм. Бонуси, специални оферти и смарт точки не раздаваме. Книги, думи, строфи, ей такива неща“, написа Терзийски в профила си.

Малко по-късно поясни:

„Защо написах „Заповядайте, ще раздавам пици на парче и баница на квадратен метър…“ на 23ти от 12.00 в НДК на щанда на Сиела? За да подразня тоя-оня, за да провокирам към мислене тоя-оня, за да вбеся, за да разсмея или да обидя някого. Защото, ако бях написал: Заповядайте на едно духовно пътешествие, където сред книгите, благородните носители и съсъди на свещеното Слово, ще бъдем заедно в едно духовно единение…Та ако бях написал това, щях да се ритна в корема и да се изсмея на себе си.

Вижте! Изкуството не е за да се мажем със сладникав мармалад по бузите и по ушите! Изкуството е като бой, като секс, като дишане, като смърт, като слизане в ада, като операция на простатата, като изтръгване на сърцето. Не се шегувайте с изкуството. Аз се шегувам с тия, които го искат като мазен и сладък мехлем за хемороиди. Благоприлично, сериозно, социалистическо-реалистично, благопристойно и нормално!

Изкуството…ако е нормално – то значи е за плужеци. Изкуството е лудост и щастие. Така че. Елате на 23ти със смях на усти, с грозни думи на език, с псувни и с ръмжене, с танц на крака, с тръпки по кожата!

Изкуството не е за благоприлични мухльовци; то е безобразие, то е смелост! Мазната красота на лъжите и благозвучията е за посредствените. Въорържете се с неприлични подигравки, с истини като пиринчени боксове, с брутални муцуни, с честности като камшици, с красота като гола проститутка – истинска и пряма – и елате при изкуството. Другото е за другарката Людмила Живкова, лека й пръст. 23ти, от 12.00″

Тиха пролетна вечер. Зараждане на живот след дългата и тежка зима. Планината – сякаш на хвърлей разстояние от мен – се усмихва нежно и някак меланхолично, а над селото вече изгрява луна. Стъпките ми не отекват по асфалт – пътят е черен и скоро ме отвежда до светлинките на бялата къщурка, в която живея с още четирима съмишленици.

Преподавам английски и немски език в съседнoто градче П. от септември 2014 г. Първата година от „даскалъка“ вече е към своя край и някак логично идва време за равносметка. Макар и кратък, за този период от време все съм успял да си изградя някои впечатления за родното образование (и добри, и лоши), както и да създам нещо по-важно и трайно – силна емоционална връзка с учениците си.

Дълго време пазех голяма част от преживяванията покрай учителската професия основно за себе си и за по-тесен семеен и приятелски кръг. Едно скорошно словоизлияние от не(без)известния автор Калин Терзийски обаче ме наведе на мисълта, че може би е дошло времето да споделя малка част от своя опит. Ако съдбата ви е спестила патетичните разсъждения на Терзийски „За децата, чалгата и съвременните български писатели“, то достатъчно е да знаете, че те оплакват премеждията му в училище от Пазарджишка област. На среща с местни десетокласници той установява от какво всъщност (не) се интересуват съвременните младежи и „с какъв материал ни се налага да работим“ (по думите на директорката на въпросното школо).

Прочитайки статията му внимателно, разбирам, че писателят Калин Терзийски очевидно е останал потресен от реалността в съвременните български училища. Едва ли има смисъл да опровергавам впечатленията му. Това, което силно ме провокира, е не становището, а реакцията и поведението му в конфузната за него ситуация. Да, подрастващите в България четат все по-рядко. Уви, някои от тях наистина познават текстовете на Тони Стораро по-добре от тези на Вазов. Едва ли обаче можем да им повлияем особено позитивно, провокирайки ги със снизходителни въпроси като „Четете ли нещо изобщо“ или пък „Има ли някой, който знае какво е Лувър, какво е д‘Орсе, кой е Балзак?“. Крайно неадекватен, дори арогантен подход. Един интелигентен човек, който търси нещо повече от обществено внимание чрез хленч, вероятно добре би разбрал причините за по-тесния мироглед на такива ученици – лоша семейна среда (в която те не попадат нарочно), слаба образователна система (която точно те трудно могат да променят), нехаещи учители, безотговорни и корумпирани директори, липса на позитивни примери в общественото пространство и прочие. Повярвайте ми, наистина трудно се работи срещу и въпреки тези фактори, които бележат значителна част от децата на съвременна България. Далеч по-лесно е да ги нагруби някой простак с „…и да отидете там – като слуги – за да им бършете задниците! А сега – изчезвайте, ходете да си слушате чалга.“

Къде ли изпраща криворазбраният възрожденец своите невежи слушатели? Къде е това „там“ и чии „задници“ ще им се наложи да бършат? Ето и пояснението му: „Знаете ли – хората в богатия и хубав свят се интересуват от тия неща. И смятат това – да знаеш, да си образован и просветен – за най-важното нещо на света. И затова те са богати и живеят хубав живот.“ Да не би пък Калин Терзийски да използва някаква мотивационна техника тук? Дори така да е, въпросните десетокласници надали са толкова „слепи“, колкото ги намира той. И живеят в България. А в България, за съжаление, не са никак малко примерите на богати хора, интересуващи се не от познание и култура, а основно от бoкс, лъскави автомобили и…чалга, разбира се. Те не живеят в богат и хубав свят, защото са образовани и просветени. Причините често са по-различни. Веднага се сещам за един „успял млад човек на 33“, чиито изяви и брак с фолкпевица едва ли разкриват пълен със знание и култура душевен свят. От друга страна, съвремието познава хиляди примери за хора, водещи скромен, труден живот, но интересуващи се в пъти повече от просвета, изкуство и литература, отколкото някой богат, хубав футболист, например. В това число влизат различни представители на музикантската, учителската гилдия и много други знайни и незнайни герои на българското злободневие. Примери за културно просветени хора със скромни финансови възможности има и в Европа, в Германия, където живях три години преди да стана учител. Следователно логическата взаимовръзка на познанието и просветата с бляскавия свят на Калин Терзийски, комуто непременно „ще бършат задника“ незнаещите, ми се струва наивна и смехотворна.

Позволявам си накрая да се обърна директно към самия Калин Терзийски, когото все още се стремя да уважавам. С цел да излекувам болката Ви, г-н Терзийски, ще Ви споделя, че благодарение на реалните неуморни усилия на много мои колеги децата на България вървят напред и нагоре. Ето, например, моите ученици – те живеят в сходна среда като тази на Вашите събеседници в учителската стая. Голяма част от тях не са Ви чували и чели (а редом с Вас и други български писатели). С постоянна и упорита работа обаче, тези деца откриват стъпка по стъпка света на съвременната българска литература, на историята, на качествената и световно призната музика като тази на The Beatles, например.

Г-н Терзийски, за да се харесате на българските ученици, не е нужно да сте Азис или Слави Трифонов, нито да притежавате гимнастическите умения на Иван Звездев. Нужно е само да ги подкрепите, да се опитате да ги разберете. С осъдителен тон ефект не се постига. Защо например не подарите при някоя следваща Ваша визита по една авторска книга на тези деца и не ги заинтригувате до степен, че да я прочетат? Сигурен съм, че можете да си го позволите. Така хем ще са Ви чували, хем ще са Ви чели, даже може и чалгата да намалее. Защо пък не влезете и Вие в класната стая като учител, г-н Терзийски, усещането не е никак лошо. Току-виж Ви заобичали същите тези деца, които са Ви презирали в учителската стая. Само малко подход е необходим. И много отдаденост.

Аз съм говорител на изкуството и нямам право да давам ухо на смрадльовците, които все казват: Ей, егоцентрик, суетно леке такова, защо се показваш непрекъснато по телевизора?

Нямам време за тях! Ей така – между другото, минавайки покрай техните сумрачни дупки, ще им извикам: А вие предпочитате от телевизора да надзърта винаги окото на някой слабограмотен и нагъл малоумник, така ли да разбирам? Предпочитате по телевизията да се дават непрекъснато турски сериали и реалитита, в които се ядат ануси на дълбоководни гигански калмари? Хм…

Както и да е. Скоро бях в телевизията, говорих за моментната слабост, която ме беше обзела по време на турнето ми (част от инициативата Пътуващите писатели), когато се бях сблъскал с българчета, които не искаха да говорят. Мълчаха въпреки горчивите ми опити да поговоря с тях или пред тях. Мълчаха, просто защото си имаха някаква друга работа, а срещата с мене им беше досадна и натрапена (ето ви една алюзия за цялата култура).

А сега в студиото заговорихме за друго. За министъра на културата и неговото изказване, че щял да даде петдесет лева на хористите. Пък те да не пеели, щом са толкова…Сигурно знаете по-добре от мен за тази случка. Хористите отишли и пели. Йоан Кукузел. В Лувъра. Но не получили нищо. Това ги обидило. Не не не…Не е точната думата „обида“…

Ах, как искам да обясня – веднъж за винаги…

Това чувство на извънредна, безсилна горчивина, която изпитва Човекът на Изкуството, когато му се наложи да си проси парите…

…а цял куп хора, включително и министри (та дали не и Цял Народ?!) – му закрещява над главата:

Ей, Човече на Изкуството! Как ли пък не те беше срам на всичкото отгоре да искаш и пари бре, мръснико! Ние те имахме за чист човек, за свят човек, а ти и пари искаш да ти се дадат! Не стига, че ми се занимаваш с изкуство, ами и пари искаш? Па всичко ли е пари бре, меркантилен човеко Божи?! Не стига, че там с нещо – чисто ли е е.а ли му майката какво е – си се захванал…сме ти Позволили да се захванеш…

… ами ти и пари ще ми искаш?!

Така реват всички над главата на Човека на Изкуството, а той стои с отпуснати от горчиво безсилие ръце и не знае какво да прави!

И сам себе си проклина – за това, че от немай къде, от това, че е притиснат – от една страна от материалната си същност, която се нуждае от хляб; от друга страна – от претенцията на Всички да е Изцяло нематериален (а самоДуховен )…

… проклина се Човекът на Изкуството, че се е унизил така – да поиска дори и пари!

И си казва: Да, ще взема да пукна от глад, май това се иска от мене, май така ще е най-добре!…или не – ще се захвана с търговия…цигари-контрабандни…оп, да – това е по-някак…по-приемливо за хората в България…по-приемливо е да търгуваш, даже да крадеш…отколкото да си Човек на Изкуството и да поискаш пари за труда си…

И така. Аз застанах на страната на тези – оплакалите се. На тези – обидените. И пак повторих – този път за да го чуе, дай Боже, и Вежди – че Азис или Шики Стораро, ако отидат някъде – просто не се и отваря дума да пеят за по малко от два бона.

А тия – образованите, възвишените, училите, ерудираните, изградилите и изграждащите – у себе си и в полза на другите Високи Ценности; носителите на Високата култура, на Цивилизацията, на тая, която (ние все още вярваме) ни доближава до Европа и до светлия цивилизован свят – те трябва да са наясно, че каквото и да правят…

…пари няма да получат, няма да получават, и не заслужават.

Така се изгражда Отношение. Така се осъществява Оценяване. И така всичко, що мислим и вярваме, че е Високо и Смислено – отива долу и бива сгазено.

И аз поговорих в това ми ти студио за министъра, за неговото Оценяване на Високото, за неговия личен принос в определянето на това кое се Цени в България и кое Не се Цени.

А след това ми стана мъчно. Бях суров към тоя ми ти министър. Нервен бях. Отдадох се на гняв. А ето – той също е човек на изкуството. Прищя ми се да съм благ И към него. Защото аз знам каква черна кръв къпе сърцата на хората на изкуството. Те страдат дори и в приветливи времена. А сега в България времената не са точно такива.

Стана ми жал за тоя брадат човек, който сигурно има предимно добри намерения. Но си казах: Трябва да се поправи. Трябва да се По-пра-ви!

Иначе няма да има одобрението ми. Все пак – ето с такива актове – уж микроскопични – на Оценяване или Неоценяване – ние правим живота си!

Хубав или Нехубав.

Особа, пфу, каква неприятна патриархално-смрадлива дума. Български шаяк. Както и да е. Инициативата ни Пътуващите писатели. Да обиколим страната – област по област. Като пари за това ни дава не Държавата (хахаха) или някой хитър просяшки Европейски проект…ами най-обикновени хора. Хора – граждани на тая държава – бизнесмени, хора на делото, създатели на благата.

Първо за инициативата Пътуващите писатели даде пари – както вече споменах – Никола от Разград; благодаря ти Никола, благодаря ти Господи заради Никола.

А сега, за да обиколим Пазарджишкия край – пари дадоха едни негови колеги, също като него произвеждащи системи за екологична електроенергия. Пари. Дадоха ги!

Да дадоха ги – браво на издателство Сиела – което вместо да усвои (по хитро-посран български начин) половината от парите – добави от себе си – и организира цялото това дълго месец и половина и сложно дело. Обиколка на цяла област – от петима водещи български писатели.

И ето – петима писатели ще обикаляме. От град на град, от село на село. Това прилича ли ви на нещо? На свинете–мразители на всичко – ще им заприлича на социализма с неговите писатели, кръжащи с чайките и волгите си, обиращи овации и ебящи местни културни дейкини по места. Но на мен ми прилича на Ботев-Каравелов-Волов-Бенковски-Каблешков-Икономов. Както и да е. Сега, разправят, е демокрация; и всеки има право да мисли и говори както си иска. Или както е приятно на неговия, напълно свободно избран господар-бей.

Та така. Започна първата среща от тая голяма поредица срещи. Аз тръгвах първи из Пазарджишко – след мен щяха да тръгнат Сиромахов-Щерева-Карабашлиев-Вешим.

Първата среща. С деца от училище в градчето П.

Да кажа ли кое е градчето и кое е училището? Не, няма.

Вкараха ме в учителската стая. Казаха – ей тука, тука. В учителската стая. Няма нужда другаде, тука е по-така…Тука е по-удобно. И хайде – в учителската. А там – дечица. В десети клас, големички, не малки, ами вече едни такива – попораснали. Не съвсем големи деца, все още недобили зрял вид; но определено излезли от дивото детство, в което още живееш в света на вътреутробната неосъзнатост. Съзнанието, да знаете, е нещо като „припадък на живота“. Човек влиза в тоя припадък, в тоя сън, наречен съзнание, наречен осъзнат живот – някъде в късното детство. Така мисля. А някои и въобще май не влизат. Както и да е. Големи, големи деца.

И гледаха мътно. Някак – бих казал – уплашено. Не, не уплашено. Никак не гледаха. Стъписано? Не беше и точно стъписано. Вцепенено?… Може би – както гледат съвременните деца към мониторите на компютрите си. Или по-точно – когато отклонят поглед от мониторите и погледнат действителността наоколо; и погледът им е един такъв: егати, какво пък е това сега?

Или не. Петте момчета приличаха на такива, на които им се тича веднага към някакво футболно игрище. А десетте момичета изглеждаха все едно им се иска колкото се може по-скоро да отидат да си говорят за момчета и за новите си джиесеми. И – около една маса в учителската стая. А директорката каза: Хайде сега – няма нужда да те представям, ще ти говоря на ти…айде ей така да поседнем, разказвай им каквото имаш за разказване.

И на мен ми стана едно такова – неуютно. Потиснато. Това беше първата среща от нещо, което аз исках да е вълнуващо, да е смислено и въздействащо. И полезно. И възрожденско, и възраждащо. И да е като турне от рок-концерти. И да е възторжено. Или поне – да има любопитство. Да има взаимна симпатия. Да има „О, ние ви знаем, ние ви искаме, ние сме чели, ние се радваме, че можем да се запознаем!…“

…или поне: „Ние четем книги, но не сме чели от съвременни български писатели, но ще ни е интересно да прочетем…интересна ни е литературата, искаме да знаем какво е да си писател…А има ли други живи български писатели освен вас? „

Поне това ми се щеше да е…

Но не беше. Децата стояха неми и безразлични. Попитах ги: Чели ли сте нещо от мен?

Те мълчаха. Но лицата им отговаряха: Не.

Чели ли сте нещо от някой съвременен български писател? – питах аз с малко болка зад гръдната кост.

Децата мълчаха, момчетата придобиха малко презрителен вид (може така да ми се е сторило, но все пак – май беше така). Лицата им отговаряха: Не.

Аз въздъхнах, във въздишката ми имаше доста горчива слабост: Чели ли сте въобще някой български писател?

Тук децата направиха физиономия все едно: Не ни се отговаря, сега пък какви са тия въпроси?!
Но отговорът на лицата им беше нещо между да и не. Иначе просто си мълчаха. На някои от тях лицата бяха стреснати, на други – глупави, на трети – глупаво-нахални. Усещах някаква наглост в лицата на две от момчетата. А може би така ми се струваше?

Не съм ли аз един гаден мърморко, който иска някакви нереалистични неща от горките деца? От някакво малко градче? – така се запитах за миг.

Има ли някой, който не слуша чалга тук? – попитах аз с болен глас. Имаше и зла насмешка в гласа ми. Болна насмешка.

Децата се полузахилиха. Но не се изхилиха съвсем нахално – просто се подсмихнаха. Отговорът беше: Твърдо не! Всички тук слушаме само чалга! – това беше техният отговор. Но пак отговориха лицата им. Не устите. Те си мълчаха; долових само за миг тихо мучене.

Аз казах: Има ли някой, който за знае какво е Лувър, какво е д`Орсе, кой е Балзак? Лицата на децата вече отговаряха: Ти тука да ни обиждаш ли си дошъл? Я се разкарай, естествено че не знаем и не ни интересуват твоите глупости! Ти издевателстваш над нас!

И аз казах: Щом мълчите и не отговаряте, щом не ви интересува това…Щом не ви интересува нищо, както виждам…Хм…Знаете ли – хората в богатия и хубав свят се интересуват от тия неща. И смятат това – да знаеш, да си образован и просветен – за най-важното нещо на света. И затова те са богати и живеят хубав живот.

А вие с вашата чалга…оф, много ми е тъжно за вас! Защото вие си подготвяте единствено това: да станете слуги на ония богати и образовани хора. И да отидете там – като слуги – за да им бършете задниците! Това е. А сега – изчезвайте, ходете да си слушате чалга.

И децата си тръгнаха, бързичко, изпитвайки презрение към мен.

А директорката взе че изтърси на всичкото отгоре: Виждате ли – ето с такъв материал ни се налага да работим!

Аз само изръмжах – и тя млъкна.

И два дни бях като болен. Трябваше може би да ги съблазня?! Да ги изкуся – за знанието, за словото, за изкуството?

Да им се понаправя на шут, на Слави Трифонов, на Азис? За да им се харесам и да ги спечеля? Да направя салто мортале – като Иван Звездев?

Бях два дена като болен. Мислех. Мислех и се самообвинявах.

Но продължих. Следващите срещи бяха много по-добре.

Но тези деца…

ПП Сега разбирате ли защо не казах името на градчето? За да не бъдат заклеймени тия деца. А да имат възможност – без да ги дамгосва никой като неграмотни идиоти – да се поправят. Знае ли човек…

Естествено, че ако трябва да обвиняваме – което е крайно противно само по себе си – но ако ще обвиняваме – най-виновен съм аз – с претенциите си на писател и позата на Голямата работа. Задето очаквам специално внимание, а не съм направил повече за да ги заинтригувам; на второ място – директорката – с нейното пораженческо изказване за некачествения материал; на трето място – родителите и учителите – които са възпитали децата така, че да се срамуват да говорят; в същото време никой не ги е научил да се интересуват от културата на родната им страна. Но за дивотията на родителите пак съм виновен аз – като част от творците, от културния елит на страната.

Виновни са на пето, шесто и стотно място и: телевизията, рекламата, всички медии, филмите, интернет специално. И на последно място децата. Но в същото време – помислете – когато не те приемат, а ти си заложил сърцето си – е обидно. Когато отиваш при непознати хора, а те гледат с недоверие и досада – е обидно и много тъжно. А и писателят, и музикантът, и художникът – са хора със сърце и чувства. Да сме живи и здрави – ще се борим!

От фейсбука на Калин Терзийски

Има ли нужда от свети хора…Или само от политически коректни психиатри, които да поставят политически коректни диагнози? На тия, които чуват Гласа Божи?

Знаете ли – поставил съм диагноза Шизофрения-параноидна форма на поне двайсет човека, който са споделяли с мен, че чуват гласа на Господ Бог. Работех едно време в психиатрия. Знам как е.

Питам се: Бих ли поставил диагноза и на Йоан Кръстител? И каква би била тя?

Бих ли поставил диагноза на Моисей – говорещият с Бога? Виждащият пламтящи храсти?

Помните ли, дегенерати такива, пламтящия храст? Или се наричате християни само защото давате лев и петдесет за свещички? (за тези за хемороиди давате със сигурност много повече!)

Питам се: Тогава, докато работех в лудницата…както бях добър, съзнателен млад лекар…Бих ли поставил диагноза и на Иисус?

Та нима аз не бях едно послушно момче-лекар, което прави така, както го учат по-възрастните и по-опитните? Системата…

А нима не е важно да почиташ възрастните, да тачиш и слушаш авторитетите?

Нима тогава аз не бях един от всички – готови заради хляба си да продам и Бога си? Работех…

Как се казва в наше време, я да си припомним: Аз гледам деца, аз оцелявам! Така че не ме укорявайте за това, което правя!

(нали гледаме деца, нали оцеляваме – та затова и всяка гнусна низост, всяка гадост ни е простена! – нали така, братчета мои?)

Размишлявам си: Как биха се отнесли институциите с Иисус, ако сега скиташе по улиците?

Казвам си: не е това, това което ме интересува! Интересува ме повече факта, че дори и тия, които сега се водят умни, ще сбърчат нос и няма да измислят нищо по-умно от това, да кажат многозначително и с едно такова – стандартизирано презрение: Пфу, в тая държава и Иисус ще оставят на улицата, и на Него няма да обърнат внимание! Или пък ще кажат: в тая държава дори и Иисус ще го натикат в лудница, ще го настанят на задължително лечение…

У нас нещо повече освен вкиснато и банално черногледство не може да се очаква. Дори и от най-умните. Тъжно е.

Викам си, обръщайки се задочно към тия, които се водят за умни у нас: Опитайте да измислите нещо повече от глупаво и черногледо обвиняване на държавата и политиците, тъпанари такива! Обвинете веднъж себе си, примерно, м?!

Мисля си: На кое ли място в наши дни Иисус Не Биха Го Натикали В Лудница? Може би в Ислямска държава?

Мисля си: Идва Великден. Не е ли нелепо това?

Какъв Великден, Бога ми – та сега хората мислят за сметката си за джиесем около осем хиляди пъти повече отколкото за Бог! А ако се сещат за Бог – то е, за да го помолят да им намали сметката за джиесема. Това е метафора. Дали ще се молиш за джиесема си или за операцията на бъбрека си – все едно. Всичко се свежда до бурмички и ремонти на земните боклуци.

И аз моля Бог за земни неща. Да не умра.

Примерно.

А ми се струва, че е някак жалко и долнопробно да молиш Бог за дробовете си и здраветата си; за паричките си и влоговете си! Щом го молиш само за земни неща – значи ти хич и не вярваш в Неземните неща! – не е ли така?

Някой моли ли в наше време Господ за спасение? Не на червата, идиоти такива – а на душата?! Моли ли?

Мисля си – би ли могъл да се измъкне човек? Да зареже всичко? Тая съвременна, консуматорско-позитивно-толерантно-политически-коректна човешка лайняна каша? Тая дребна и бъкаща суета – пречеща на духа, обидна и жалка? Мисля си: Като Йоан Рилски.

Да, Йоан. Дори в Рилската пустош успели да го намерят досадници – поклонници и обожатели – да се тълпят около бедната му пещера. Да му досаждат с въпроси и обожания. Да го питат за съвети и да просят от него да им ходатайства пред Бога. И той избягал и се скрил на още по-пусто място.

Може и така – казвам си. Далеч някъде – без джиесем, без лаптоп, без кредитна карта и Карфур. И далеч от хората. Тия свине. Там ще има време за душата и за Бог; и за Спасение.

Но после си казвам: Какво спасение, мамка му (майка ми ми забранява да псувам, но аз съм упорит – псувам си; а ще започна и да бия – по улиците с тояга!) – какво спасение?! Та това – да се махнеш от хората – си е предателство и надменност! Това е бягство от бойното поле – там където вият прегазените и обезобразените от Живота! Там има нужда от санитари и спасители, дявол да го вземе!

Святост може да се постигне днес само в моловете, в моргите, в домовете за изоставени деца и кучета, и котки, в ресторантите, в офисите и под мостовете – сред просяците, в кабинетите на министрите и в леглата на проститутките! Само там! Където са хората! Сред тях – въпреки всичко. Въпреки чудовищната дребнавост и бездушност на времето – не въпреки – а именно Заради тях!

Сред хората – сред възторзите и богатствата, сред бедностите и провалите им! За спасение. Даже с два джиесема – ако трябва. Даже с пет профила във фейсбук. Щом такова е времето. Сред хората и Като тях. Другото е хитро и надменно бягство! Сред хората – сред техния боклук и разкош, сред любовта им и низостите им. Само там! Се постига святост. Там сей любов, кротост, доброта и търпение. Само така се постига святост.

И от нея нужда има

Всеки ден

Довиждане.