Кротка, напоителна и нежна, „През девет планини“ е женска поезия в най-истинската ѝ форма – сила зад кадифе, проста истина зад красива метафора. Тези стихове могат да се четат и когато си сам, и когато си с някого. Могат да се пеят и шепнат. С тях можеш да кажеш и „добър ден“, и „сбогом“.  По думите на авторката ние, хората, сме свикнали красивото да е трудно достижимо, да е винаги някъде там, в далечината:

„И сме готови да дирим щастието, вперили поглед все напред и нависоко, отвъд хоризонта на ежедневието. През девет планини в десета, нали! Все си мисля, че ако не беше този порив да катерим вертикала на живота, голяма част от неговия смисъл щеше да остане невидим за нас. Но пък често иронията е, че след като пребродим деветте планини, откриваме щастието в собствения си двор…”

Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. С романа си „Гръцко кафе“ влиза устремно и в писателските среди. „Кафето“, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. В момента Хапсали оглавява новото списание DIVA!, чието безкомпромисно мото гласи: „Истории, разказани със стил“. „През девет планини“ е нейната дебютна стихосбирка.

Премиерата на книгата е на 31 май от 19:00 ч. в CORSO, „онзи бар на ръба на Вселената”, където никоя среща не е случайна!

От автора

Думите нямат нужда да бъдат обяснявани от своя родител.

Авторът просто ги разбърква прецизно в своята нажежена глава и ги пуска във въздуха – да се оправят както могат. И те политат. За някои са вълшебен прашец, за други се оказват досадни полени…

Но думите имат свойството да се ориентират. Да намират пътя към читателите си. И веднъж излетели, не принадлежат вече на своя автор.

Стават ваши.

А вие знаете най-добре защо и кога те, думите, имат способността да ви развълнуват. И как. Само вие може да назовете трепета, който предизвиква във вас едно стихотворение.

Затова не обичам заглавията.

Оставям ги на вас, читателите.

Знам, че всеки би дал различно име на емоциите, които даден стих ще отприщи.

И това е чудесно!

Защото точно в момента, в който думите станат споделени и доизмислени по хиляди начини, истинската полифония на чувствата отеква в тях.

Единствената творба в тази стихосбирка, която си позволих да „кръстя“, е „През девет планини“. Така се нарича и книгата, която вече разлистихте.

Защо „През девет планини“? Не, няма да ви дам някакво стройно обяснение (обещах това в самото начало на този текст.) Просто ще споделя какво значи за мен това заглавие. Лично, интимно дори.

Неслучайно думите „през девет планини“ са прошепвани толкова често в любимите ни приказки. Защото сме свикнали красивото да е трудно достижимо, да е винаги някъде там – в далечината. И сме готови да дирим щастието, вперили поглед все напред и нависоко, отвъд хоризонта на ежедневието. През девет планини в десета, нали! Все си мисля, че ако не беше този порив да катерим вертикала на живота, голяма част от неговия смисъл щеше да остане невидим за нас. Но пък често иронията е, че след като пребродим деветте планини, откриваме щастието в собствения си двор…

В ръцете си държите една книга с 42 състояния. Съкровени и истински. Излетели от мен, кацнали като перца в ръцете ви. Вече сте мои съавтори.

Въпреки числото 42 (неволно напомнящо „онзи“ отговор на Дъглас Адамс), тук няма да намерите отговори. А емоционални – понякога нежни, друг път озъбени – питанки.

Честно казано, аз още не знам къде се крият жизненоважните отговори.

Може би узряват нейде дълбоко в нас.

А понякога, за да стигнем до сърцевината си, минаваме неизбежно през девет планини.

Господи, дал си ми всичко.

Две очи, за да виждам зората.

И уши, за да слушам Бах. Тихо.

И ръце, за да спирам Земята.

Нос – за ухание топло на питка.

И уста – да целувам детето си.

И крака, за да влизам във битки.

Хладен ум за живота от делници.

Но едно, Боже мой, не ми каза.

И те питам открито, без страх:

Със сърцето защо ме наказа?

Да го сложиш в Човека е грях.

Август – рошав, с пясък в обувките – ми дърпа косата. Плези се. Закача ме. Иска да бъда ако не щастлива, то поне весела. Такъв е той, август. Луд за връзване. Като всички нас, когато имаме морска вода в ноздрите…

Лошото е, че след август идва септември. По същия начин, по който след неделята се задава работният понеделник. След преяждането със сладолед – диетата. След любовта – тихата омраза на ежедневието.

Диалектика някаква… Или просто живот.

Замислям се.

Защо не успяваме да се зарадваме безусловно, докрай? Защо винаги мислим за онова „после”? Защо не се кефим на парчето торта, а изчисляваме до откат калориите?

Ще ви разкажа една история.

Много малко неща умея в този живот, но да разказвам истории мога. А тази е дори истинска.

Беше лятото на 1995-а година. Някои от вас са се разхождали прави под масата тогава. Някои не са били даже родени! А аз (старост-нерадост!) бях сериозен, целеустремен студент. В Щатите.

Той се казваше Джон. Колко обикновено! Но името му бе единственото нещо, което можеше да се определи като „проза”. Беше най-красивият мъж, когото бях виждала. Каква ти тук красота… Бе съвършен. Да обяснявам ли за светлосенките в лешниковата му коса? За трапчинките, когато се усмихваше? За факта, че се извисяваше две глави над мен? За начина, по който ръбът на панталона му падаше върху най-перфектните крака  на света, обходили Източното Крайбрежие? Не, няма нужда. Всичко това ще запазя за себе си… Той беше Джон. От онези американци, които хем носеха духа на Новия Свят в себе си, хем напомняха за корените си…с някоя изтървана дума, с внезапен маниер, който няма как да бъде научен. Защото се раждаш с него.

Та за лятото на 1995-а говорех.  Беше горещо. Горещо до отвращение. Да бъде лято в Охайо не е шега работа. Особено в средата на август. А ние бяхме 12 човека, които си подготвяха къщата за есента. Съквартиранти. От цял свят. MFL House. Вече я няма, но това е друга история. Дори хората мрат, а какво остава за къщите…

Мъкнех кашони, вързала косата си на две смешни плитки. А Джон спря точно пред мен своето кабрио.

– Катерина, нали?

Признавам, изтървах кашона. Не беше нарочно. Просто когато един Джон с ослепително бяла риза, изваяни скули и дълги пръсти върху волана , спре тъмнозелената си кола пред теб…се объркваш. Тъй де. Окопитих се.

– Да, защо?

– Да излезем ли тази вечер?

Толкова директно не ме бяха канили. За няколко секунди през главата ми минаха всички възможни сценарии, които „добрите момичета” от България слушат от люлката… Как знаеше името ми този човек? Какво искаше, освен очевидното? И защо си свали очилата, та да видя бездънните му очи? И казах най-тъпото, което изобщо беше възможно:

– Ще си помисля…

– Добре. Ще съм тук в осем.

Всички знаем, че следващите няколко часа прекарах в трескава подготовка, състояща се основно в подскачане, взиране в огледалото, настойчиви въпроси дали не съм дебела, пробване на всички рокли в квартала, купуване на четири червила, визита до фитнеса, и за капак – бира, закупена с фалшива лична карта, разбира се… Нямах 21 години.

И все притеснена. Изнервена. Защо този човек искаше да ме води навън? Та той можеше да е с всяка. Отдавна го наблюдавах из ресторанти, театри. Джон беше изящество! Толкова хубав мъж не съм виждала никога повече. Да не ме взема за лесна? Да няма фетиш към чужденки? А може би е психопат? Дали не е болен? И още 137 въпроса, които кръжаха в полудялата ми глава…

До 8 часа си бях изгризала ноктите, но имах прическа и нови обувки.

Седнах на верандата с цялото ми смешно достолепие.

А Джон не дойде.

Беше умрял от жесток пристъп на астма. Два часа след като ме бе поканил на среща.

Джон.

С изваяните скули и бялата риза.

Най-красивият мъж на света.

От време на време си припомням тази история.

Профилактично.

Защото е хубаво да се радваме на август.

На август.

Без непременно да мислим и за септември.

Източник: premium.bg