Това е и разказ за сложните му отношения с властта, за трудната съдбата на неговите филми, за ограниченията и препятствията, които е трябвало да преодолява през годините. Читателят добива представа за развитието на възгледите на Тарковски за киното и на изкуството въобще, за аспектите на творческия процес: работата със сценария, с актьорите, с композитора и оператора… Тарковски отделя особено внимание на изразните средства на киното: изображението, монтажа и най-важното за него ─ екранното време, времето, уловено от камерата, зафиксирано върху филмовата лента, в чието протичане на екрана се реализира животът на героите и на произведението. „Уловеното време“ е третото издание на този текст на големия режисьор след немското „Die Versiegelte Zeit“ и английското „Sculpting in the Time“. Почитателите на Тарковски в родината му все още очакват публикуването на неговата книга.

Според „Файненшъл Таймс” изтъкнатият холандски учен Дик Сваб е създал „същински блокбастър за мозъка – провокативен, очароващ, забележителен”.

„Ние сме нашият мозък“ (превод: Мария Енчева, стр. 448, цена: 18 лв.) е респектиращо пътешествие из тайните на най-сложно устроения човешки орган от развитието в майчината утроба до неизменния му край. Тази книга показва как мозъкът ни се диференцира в „момчешки” или „момичешки”, какво се случва в главата на тийнейджъра, с какво допринася мозъкът за оцеляването на индивида и вида, как стареем, оглупяваме и умираме, как еволюира мозъкът, как работи паметта и как се е развило моралното поведение. Ала тази книга показва и какво може да се обърка. Дик Сваб отделя специално внимание не само на нарушенията в съзнанието, на мозъчните травми при бокс и на заболяванията на мозъка като пристрастяванията, аутизма и шизофренията, но и на най-новите медицински разработки в областта. С настоящия богато аргументиран труд, превърнал се в безапелационен бестселър, авторът отправя научно послание както към специалистите по неврология и психология, така и към всички, любопитни да узнаят как действа сивото им вещество.

Дик Сваб е уважаван професор по невробиология към Амстердамския университет и директор на Нидерландския институт за мозъчни изследвания в продължение на 30 години. През 1985 г. основава Нидерландската мозъчна банка, която ръководи до 2005 г. Днес той е гост-професор в Дружеството за научни изследвания „Макс Планк“ в Мюнхен, Станфордския университет и Университета в Ханджоу, Китай.

Откъс

ДЕЛИКАТНОТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ МАЙКАТА И ДЕТЕТО ПО ВРЕМЕ НА РАЖДАНЕТО

Раждането е прекалено важно, за да го оставите в ръцете на майка си.

Поздравявам майка си в този ден на болка за нея и ѝ благодаря, че ме е довела на този свят. (Есемес от китайска рожденичка до майка ѝ)

Според някои близки съм станал мозъчен изследовател, понеже баща ми работел като гинеколог. Избрал съм бил органа, който е най-далеч от неговия терен на действие. Това психоаналитично тълкувание се опровергава от факта, че при изследване на ролята на майчиния и детския мозък при раждането си сътрудничих с гинеколози като Кейс Бур от Университетската болница на Амстердам. В своята докторска дисертация Бур заключва, че за да протече едно раждане гладко, е необходимо да има добро взаимодействие между мозъка на майката и детето.

И мозъкът на майката, и този на детето могат да ускорят хода на раждането чрез хормона окситоцин, който попада в кръвоносната система и кара матката да се контрахира. Био­логичният часовник на майката регулира ритъма на сън и бо­дърстване. Поради това повечето раждания започват в часовете на покой: нощем и рано сутрин. Това и е времето, в което раж­дането протича най-бързо и изисква най-малко чужда намеса.

Пониженото ниво на кръвна захар у плода е сигнал за начало на раждането; то показва, че майката не е в състояние да снабдява растящото дете с достатъчно хранителни вещества. Михел Хофман изчисли, че родилните болки се появяват тогава, когато детето започне да изразходва приблизително 15 % от майчините хранителни ресурси. При многоплодна бременност този момент настъпва по-рано, което е и причина за по-ранното раждане. Мозъчните клетки в хипоталамуса на нероденото дете реагират на понижената кръвна захар по същия начин, по който „възрастният“ хипоталамус реагира на недостига на храна. Активира се т.нар. ос на стреса и у детето настъпват редица хормонални промени, от които матката започва да се контрахира. Подсилвани от окситоцина, родилните болки карат бебешката главичка да се притисне към изхода на матката. Натискът на свой ред задейства рефлекс, чрез който през гръбначния си мозък майката подава допълнително количество оксито­цин, за да може главата на детето да се притисне още по-силно и да стимулира производството на повече окситоцин. Край на този омагьосан кръг слага раждането.

Някои психични нарушения имат пряка връзка с усложнени­ята при раждане. Шизофренията например отдавна се свързва с усложнения като използването на форцепс или вакуум екстрак­тор, ниското тегло, недоносеността, преждевременното спук­ване на околоплодния мехур и необходимостта от поставяне в кувьоз. Дълго време се предполагаше, че трудното раждане причинява мозъчни увреждания и води до шизофрения. Днес вече знаем, че шизофренията представлява ранно, предимно генетично нарушение в развитието на мозъка, пора­ди което усложненията при раждането може да се приемат и за неосъществено взаимодействие между мозъка на майката и детето и следователно за първи симптом на шизофрения, макар болестта да се проявява едва в пубертета. Същото се отнася и до честите проблеми при раждането на деца с аутизъм – друго ранно нарушение в мозъчното развитие. Неотдавна бе доказано, че момичетата с хранителни разстройства като анорек­сия или булимия нерядко са се появили на този свят с усложне­ния, включително с ниско тегло. Колкото повече проблеми са имали тези момичета при раждането си, толкова по-рано нас­тъпва хранителното разстройство. Тъй като пониженото ниво на кръвна захар задейства родилния процес, не е нелогично да се запитаме дали вината не е в хипоталамуса на детето и в неправилно тълкуване на сигналите на понижената кръвна за­хар. Тоест усложненията при раждане биха могли да са и първи симптом на проблеми с хипоталамуса, които впоследствие да прераснат до хранително разстройство.

Дори в романите може да срещнем откъси, които загатват за активното участие на детето в раждането. Така например в „Братя Соледад“ Джордж Джаксън пише: „На 23 декември 1941 г. се изтръгнах от слабините на майка си против нейната воля – почувствах се свободен“. Веднага след раждането си Ос­кар от „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас усеща разочаро­вание от външния свят и се замисля дали да не се върне обратно в утробата; за жалост, междувременно акушерката е прерязала пъпната връв.

С две думи, гладкото раждане е въпрос на прецизно взаимодействие между майката и детето. Ако развитието на мозъка е нарушено, детето не може да изпълни ключовата си роля в раждането. На нас като възрастни не ни остава друго, освен да свикнем с мисълта, че децата имат тежката дума още от самото си раждане.

МАЙЧИНСКОТО ПОВЕДЕНИЕ

Пред теб стоят два коня, които на пръв поглед са еднакво големи и с еднакво телосложение. Как ще разбереш кой е майката и кой – детето? Хвърли им сено. Майката ще изтика сеното към детето си. (Учението на Буда )

Още през бременността мозъкът на жената бива програмиран да се държи майчински. Хормоните предизвикват промени в мозъка, които се затвърждават с появата на детето. Тези изме­нения в майчиния мозък са дългосрочни, вероятно и постоянни. Не са малко децата, които – отдавна пораснали – продължават да се оплакват, че майките им така и не са прерязали пъпната връв, нито пък са малко майките, които се жалват, че грижите и страховете за децата им няма да ги напуснат никога. Някои майки твърдят, че са предусетили ден по-рано лошото, споле­тяло децата им. Няма как да е другояче, след като тези жени се тревожат за децата си денонощно.

През бременността хормонът пролактин отключва инстинк­та за гнездене. Къщата трябва да се изчисти, а детската стая – да се пребоядиса. Когато веднъж влязох в лабораторията при плъховете, върху които провеждах дисертационните си изслед­ вания, реших, че някой е разменил местата на клетката с въз­растни мъжки и клетката с бременни женски. Плъховете пред очите ми си бяха свили огромни гнезда в триците. Оказа се, че това са все същите мъжки, чиито действия бяха продиктувани от инжектирания предишния ден пролактин – хормона на бре­менността, секретиран от хипофизата. В пансион „Вилхелми­на“, който едно време беше част от Университетската болница на Амстердам, имаше пациент от мъжки пол с тумор на хипофи­зата, отделящ пролактин. Любимото занимание на този пациент беше да помага на санитарите да бършат праха. В края на бременността мозъчните клетки и на майката, и на нероденото дете започват да отделят споменатия вече хор­мон окситоцин, който попада в кръвообращението. Този хор­мон има няколко функции. Всеки от нас знае, че окситоцинът е веществото, което предизвиква раждането; за да стимулират лактацията след раждането, някои майки ползват спрей за нос, съдържащ окситоцин. Окситоцинът усилва контракциите в края на бременността, като по този начин ускорява родилния процес. Нощем мозъкът на майките произвежда повече окси­тоцин, а и в малките часове матката е по-чувствителна към този хормон. Затова и контракциите най-често започват във фазата на покой. Когато главичката на детето притисне изхода на матката, производството на окситоцин нараства неимовер­но. Този сигнал се пренася през гръбначния до главния мо­зък на майката, който подава нова доза хормон и на свой ред усилва контракциите допълнително. Ако в този момент майка­ та получи обезболяващо, сигналът от бебето няма да стигне до мозъка ѝ, поради което хипофизата на майката ще секретира по-малко окситоцин и ще се наложи поставянето на система за предизвикване на контракции.

Окситоцинът има грижата и да помогне на кърмата да по­ тече. Когато новороденото засмуче зърното, майчиният мозък автоматично произвежда окситоцин, който помага на млечните жлези да отделят кърма. Не след дълго този рефлекс се задейс­ тва с едно-единствено проплакване на детето и още с първите трели се секретира такова количество окситоцин, че кърма­ та руква от само себе си. Ако жената е навън, това може да я постави в неловко положение. Впрочем този рефлекс е познат на животновъдите от векове. Когато краварят влезе в обора с дрънчащата кофа, млякото само теква от вимето на кравата.

За майката плачът на детето е „стартовият изстрел“, при който тя се спуска към малкото, за да го нахрани; в същия мо­ мент от гърдите ѝ потича кърма. През последните години се пот­ върди предположението, че окситоцинът играе важна роля и за социалните взаимоотношения, което му отреди и нови имена. Чрез въздействието си върху мозъка на майката и детето той създава връзка между двамата. Тази връзка укрепва още в края на бременността, когато нивата на хормона се повишават. До­ пълнителното подаване на окситоцин, типично за естественото раждане, не се наблюдава при цезаровото сечение. Вероятно това обяснява защо след операцията мозъкът на майката реаги­ ра по-слабо на детския плач и майчинското поведение се акти­ вира по-бавно. При кърмене окситоцинът чрез въздействието си върху мозъка успокоява майката и я подтиква да общува с детето и да проявява нежност към него. Затова окситоцинът вече е известен и като „хормон на гушкането“. И обратно – ни­ вата на окситоцин в кръвта на деца, израснали по домове, са по-ниски от тези на деца, отгледани в семейства. Малчугани, които са били пренебрегвани в ранна възраст, дори на третата година от осиновяването си не могат да възстановят нивото на окситоцин в кръвта си при близък контакт с новите си родители. Привързването на такива деца към осиновителите им е затруд­ нено в дългосрочен план. Едно актуално проучване сред жени, които в детството си са били емоционално пренебрегвани, мал­ третирани или са ставали жертви на сексуален тормоз, показва, че ефектът от подобни действия е дълготраен. При тези жени нивото на окситоцин в ликворната течност е силно занижено, което предполага, че следващото поколение може да наследи техните проблеми. Окситоцинът потиска оста на стреса. Когато момичета на възраст между 7 и 12 години изпитват сценична треска преди изява пред непознати, майчиният жест на успоко­ ение стимулира отделянето на окситоцин. В този случай няма значение дали детето ще получи прегръдка, или успокоителните думи ще бъдат изречени по телефона.

„Вивиан Уестуд“ (превод: Герасим Славов, Деян Кючуков, 332 стр., цена: 25 лв.) е издателски феномен, защото се явява първа и единствена засега автобиография на авангардната дизайнерка и разкрива неподозирани страни на нейната личност. Безусловен поддръжник на каузите, в които вярва, грандамата на британската мода е една от най-влиятелните фигури в световните дизайнерски среди, кралица на пънк модата, жива легенда, „Коко Шанел на нашето време”.

Иън Кели нарича периода на сътрудничество с Вивиан „моята вълшебна бляскава година”. И добавя: „Тя е съхранила детето в себе си, въпреки всички трудности. Винаги е с ококорени очи. Любопитна. Отворена. Сърдита. Изобретателна. Някой път е груба. Друг път ти сгрява сърцето с преданост и любвеобилност. Вивиан е неуморима, а умът й е по-остър от карфиците в ръкава й.”

Ако мислите, че модата е само контене, или пък че седемдесетгодишните имат по-малко право, а не повече, да поучават света за неговото бъдеще или пък да отстояват каузите на миналото му, тогава можете да оставите тази книга. Както казва самата Вивиан, „това ще опази няколко дървета“. Но ако можете да издържите рундовете с тази „баба пънк”, която още е на ринга и се бори за това, което смята за правилно и намира за красиво, тогава останете с нея. Предстои да бъдете заслепени.

На 15 февруари българското издание на автобиографичната книга на Вивиан Уестуд представена с паметно, щуро, нестандартно събитие в парти център CORSO, съобщават издателите от „Колибри“.

ОТКЪС

– Пънкът – Вивиан изплюва думата с допълнителната тежест, която акцентът ѝ придава на гласната, – пънкът беше всичко за мен и Малкълм. Сега не говоря за него толкова, колкото хората смятат, че би трябвало, но това не е защото се срамувам или мисля, че е нещо старомодно, или нещо такова. Повече ме интересува това, което правя в момента, но трябва да обясня следното  – това, което правя сега, пак е пънк, пак е крясък срещу несправедливостта и принуждаване на хората да се замислят, дори да им причинява неудобство. В този смисъл винаги ще съм пънк. За мен, за Малкълм и в магазина пънкът се превърна в нещо като колаж, събиране на идеи. Събиране на хора…

Тя въздъхва и намества лентата си за глава с надпис „Хаос“. Поема дълбоко дъх с глътка билков чай и мъдро промълвява:

– Има неща в миналото ти, от които не можеш да избягаш. След Малкълм се опитах да избягам от всичко, но сега се гордея с ролята си на пънк, защото мисля, че е допринесла за позицията на много млади хора до ден днешен  – не вярвайте на правителството. Никога. Климатичната революция е пънк. Това, което направих на параолимпийските игри, беше абсолютен пънк. Пънкът е жив! Същото отношение, но с по-развити идеи, по-сериозни и, да се надяваме, по-способни да променят света, отколкото можахме първия път.

Малкълм се запалва от идеята да продават рокендрол неща.

– В началото бяха само плочи – казва Вивиан. – Имаше един Харолд „Теда“, който работеше в „Мистър Фрийдъм“ на Кингс Роуд, той беше от втората Тед вълна. Трябва да беше есента на 1970 година и Малкълм набавяше плочите от „Ексчейндж енд Март“ – Лари Уилямс и разни други такива, така започна всичко.

Модерните лондончани, разочаровани от проваления оптимизъм на хипи движението през шейсетте (Малкълм ги нарича „хипопотами“), обръщат поглед към ретро шика в първото от многобройните възраждания на рокендрола. Според Малкълм всичко било планирано по-скоро като арт инсталация, отколкото като сергия, изразяваща отношението си към капиталистическата система, предлагайки „ретро джунджурии“, пускайки музика и дори отказвайки да продава основни стоки. Нямало помещение, нямало план, нямало и почти никакви пари. Но се породил някакъв синхрон между Вивиан, Малкълм, музиката и хаоса.

– Отначало изобщо не ставаше дума за дрехи. Малкълм беше силно повлиян от Патрик Кейси и започна да купува десетинчови плочи и такива на седемдесет и осем оборота. Хрумна му, че можем да събираме плочи и да ги продаваме, но после срещнахме рокаджии от втората вълна като Томи Робъртс, известен с магазина си „Мистър Фрийдъм“, и той предложи да потърсим сергия някъде на запад, може би пак на Портобело Роуд. Бях редовен клиент там, но не заради дрехите. Обичах нещата, които си купувах от там. Чувствах се като извънземна принцеса, с кадифени панталони на леопардови шарки и трубадурски ризи с купи и пики по тях, спомням си, или пък дълги като рокли тениски със звезди, шал за глава от „Улуъртс“ от блестящо ламе и пурпурно червило! Така че дори да казвам, че не е ставало дума за дрехи, естествено, че ме интересуваха. Системата с дрехите беше много проста. Най-напред Малкълм купуваше якета тип „Теди Бой“ от шивача Сид Грийн, а аз ги доукрасявах с разноцветни кадифени яки и други такива неща. После Патрик Кейси изнамери някакво класическо яке с цип, с крила на прилеп и една ивица, а аз го изкопирах. След това направих няколко дамски тениски на ивици. Всичко това обаче беше малко по-късно, когато имахме нещо повече от сергия…

Бих казала, че истинското начало беше през 1971 година. Дрехите и аз. На стадион „Уембли“ имаше събитие – рокендрол. Бяха поканили Чък Бери, Литъл Ричард и Гари Глитър, които щяха да свирят, пълно беше с Тедове от втората вълна. Тедовете не харесваха Гари Глитър и настана лудница – замеряха го с бирени кутийки и разни такива работи. Бяхме инвестирали в тези тениски. Но не вървяха. Бяха катастрофа. И понеже не се продаваха, започнахме да експериментираме с тях. Пробивахме им дупки, преправяхме ги. Най-напред направих част от тях на шорти. Не продадохме много, затова им сложихме малки капси. Тогава започнаха да се продават. Шортите бяха предимно черни, с бяла картинка; надпис от рода на „Нека да е рок“ и образа на Литъл Ричард отпред или отзад на шортите. А на някои от белите им направихме дупки. Следващото нещо, което опитах с тениските, беше да зашия ръкавите им, навити нагоре, от което тръгна някаква страшна мода на тениски с пристегнат, навит ръкав. Пипкава работа. Но аз съм си такава. След това взехме календарните момичета, снимки на такива момичета, и те също станаха част от тениските. Много петдесетарско. С тия момичета като Ракел Уелч. Винаги бяха в такива пози, все едно са претърпели корабокрушение, изхвърлени са на брега или, честно казано, са насилени по някакъв начин. Събрахме тези календарни момичета – като талоните в цигарените кутии, нали се сещаш, които ги имаше тогава – и ги сложихме в едно малко найлоново джобче на тениската. Започнахме да пробиваме дупки в тениските, купувахме найлон, понякога цветен, правехме тези малки джобчета, изрязвахме разни неща от книги, най-вече картинки на момичета, и ги пъхахме в тях. Аз го правех. След това трябваше да слагам ситуационистки лозунги по тениските. Тогава ги намирах за много добри, помня, че единият беше „Под паважа – плаж“, което е хубаво изречение и го изписвахме над едно от календарните момичета с гърдите ѝ и нацупените устнички, после пробивахме дупки в тениската, зашивахме ги на машина с цветни конци или пък навивахме ръкавите и я правехме да изглежда много тясна и къса, което беше доста характерно за петдесетарските неща, които правех.

Така че това беше отчасти „Теди Гърл“, отчасти началото на пънка. Правех тези работи и, разбира се, ги носех – например късите блузки, които се закопчаваха отпред, с изрязано деколте и без ръкави. Но пак, нали разбираш, нещата се променяха и трябваше постоянно да измисляме и да преправяме. Хората не харесваха прекалено петдесетарските неща и постепенно започнаха да се ориентират към стила на седемдесетте години – или поне нова тенденция в работата ни, затова помня, че изрязахме късите блузки и ги направихме да приличат като на календарни момичета от петдесетте, което си е нещо като стила на петдесетте, само че на необитаем остров или нещо подобно. Потресаващи. Ние го направихме. Помня, че закачахме капачки от бутилки по тениските, от онези, обикновените, с накъдрените краища. Постепенно осъзнахме, че можем да правим разни неща, обсипани с такива капачки. Накрая започнахме да прогаряме с цигари и да пробиваме дупки в тениските. А те се носеха с онези три четвърти панталонки, нали знаеш, така че жените приличаха на скитнички на някой плаж… на необитаем остров.

А оттам дойдоха и някои от първите ми сутиени за улицата! Никога не съм ходила в Пуерто Рико. Нищо не знам за Пуерто Рико. Но някъде съм видяла пуерториканки да ходят по сутиени навън, с къси шорти и сутиен, така си ходят до магазина с кутийки от кока-кола в косата вместо ролки. Така че външният вид вече не беше само като на скитничка или на някоя, която е била изнасилена или нещо такова, а имаше и усещане за бедност. Нещо повече, напомняше ми за времето, когато бях на петнайсет  – имах една приятелка, Марджъри Нейлър, която беше на двайсет и четири, тъкачка в памучната фабрика, и тя си ходеше с ролките по цял ден, а вечер, когато излизаше, ако изобщо го правеше, едва тогава махаше ролките. Така че съставките на пънка са разнообразни. Идеята хората да носят дрехи, които са или прекалено големи, или прекалено малки – като износването на стари дрехи например и други такива неща. Всичко това беше част от външния вид. Както и овехтелите дрехи. И хората, които са имали по-труден живот и по-тежки изпитания от нас. Анализирам го така: бедните имат статус, статуса на натрупания опит, следователно по дрехите им полепва патината на престижа. Бяха героични. Всичко е в историите.

Ранните години на партньорството на Вивиан и Малкълм са забележително плодотворни в творческо отношение. През тези години се заражда нов език в облеклото, който надхвърля границите на пънка – опърпаните и изпокъсани тениски и старите джинси, „ретро“ елементи и смесване на стилове, лозунги, апликации и „колажи“ (разни неща, накачени по дрехите по начин, заимстван от съвременното изкуство) – идеи, които биха били немислими в предишните епохи на модата. Може би затова е уместно един от най-интересните коментатори на всичко това да бъде един друг продукт на това плодотворно партньорство – синът на Вивиан и Малкълм, Джо. Самият Джо Коре постига огромен успех в света на модата с „Ажан Провокатьор“, бизнеса с луксозно бельо, духовито кръстен в чест на един от любимите ситуационистки термини на баща му. Джо съчетава ироничен хумор и топла сърдечност с известен предпазлив оптимизъм, а сега, след години на изявяване като модел по подиумите на майка си, се е превърнал в тип, с когото не би искал да имаш вземане-даване. Обобщението му на ситуацията е придружено от характерната самодоволна усмивка: „Хората ме мислят за страшен, но не съм – изкарвам си парите, като правя дантелени гащички, и мама още ме облича! Тяхната победа, на мама и на Малкълм, беше, че се намериха. Няма значение какво е станало след това, трябва да им го признаете; те промениха всичко и е трудно да се каже кой кого е вдъхновявал. Малкълм беше великолепен в манипулирането на медиите и цялото ситуационистко учение, което му позволяваше да е такъв антимениджър с мама и да прави всичко по контраинтуитивен начин. Малкълм постоянно се интересуваше от идеите на съвременното изкуство – много повече от Вивиан. Тя се интересуваше повече от техниката, да знае точно как се прави нещо. Ето я и симбиозата – на Малкълм му хрумваха идеи като твърденията „Без бъдеще“ и „Кеш от хаос“, но онова, което им даваше живот, беше техниката на Вивиан, умението да ги претвори графично и в нещо, което да искаш да облечеш, нещо за тялото. Но това, което хората казваха, че Малкълм бил човекът с идеите, а Вивиан само ги шиела, това просто не е вярно. Идеите са нищо, ако нямат израз. Според мен нейните идеи и начинът, по който ги реализираше, правеха всичко. На някакво ниво Малкълм осъзнаваше това, то го плашеше и той не искаше да си го признае. Мисля, че го осъзна напълно, когато напусна мама и разбра, че няма да намери друг човек в живота си, с когото да има такова сътрудничество. Само Вивиан можеше да претворява идеите му в нещо. След нея не намери друг. Мисля, че това е истината и това е неговата трагедия“.

„100 занимания по системата Монтесори, за да подготвим детето си да чете и пише“ (превод: Валентина Бояджиева, 240 стр., цена: 16 лв.) е посветена на малчуганите до 6-годишна възраст и предлага идеи и занимания, които осигуряват спокойна домашна атмосфера, насърчават самостоятелността на детето и му помагат да усвои четенето и писането с лекота. Педагогическият метод на Мария Монтесори се опира на схващането, че детето развива своята интелигентност чрез сетивата и че преминава през „периоди на чувствителност”, по време на които мобилизира цялата си енергия, за да открие и усвои дадено умение. Чувствителният период за писането и четенето започва малко преди тригодишната му възраст и продължава до шестата му година. Предлагайки на вашето дете през този изключително важен период разнообразни игрови занимания, като правите сами лесните за изработване сетивни помагала и създавате около детето спокойна атмосфера, вие му давате ключовете към усвояването на писането и четенето с лекота, удоволствие и траен ефект.

Книгата съдържа набор от красиви фотографии, илюстриращи идеите на авторката. В края има Приложна тетрадка, за да си направите сами помагалата Монтесори.

Мари-Елен Плас

Заинтригувана от педагогическия модел на Мария Монтесори, Мари-Елен Плас (р. 1961 г.) се посвещава на неговото популяризиране. Успоредно с професията си на моден стилист, тя пише книги за деца (досега повече от петнайсет с главни герои Балтазар и Пепен), съобразени с основните принципи на философията Монтесори – насърчаване на развитието на детето и уважение към пълноценното човешко същество, каквото е то още от раждането си. Книгите й са преведени в много страни по света.

На 8 февруари от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“ ще бъде представено луксозното двуезично издание с отбрани творби на Неруда в превод на Никола Инджов. Един вдъхващ респект сборник, който ще ни позволи да открехнем сетивата си за „сиянието бяло“ на голямата поезия. Защото „Пабло Неруда се преражда всеки ден, всеки ден някой прочита неговите стихотворения за първи път, а друг ги препрочита с нови очи. Включително и на български език…“.

Андрес Сааведра, почетен консул на Чили, както и Хавиер Валдивиелсо, директор на Институт Сервантес-София, ще четат красивата поезия на Неруда.

Участие ще вземат артистите Ана Пападопулу, Биляна Петринска, Августина-Калина Петкова и Илияна Тимева, на рояла ще чуем Дими Крапчев – завършил поп и джаз пеене в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, настоящ студент по дирижиране и преподавател по пиано и пеене.

Със специалното участие на Кирил Кадийски.

„Всяко мое стихотворение се стреми да стане осезаем предмет, всяка моя поема се старае да бъде полезен инструмент в работата, всяка моя песен – знак за единение на пространството, където се събират всички пътища… вярвам, че дългът на поета ми повелява да се сродявам не само с розата и симетрията, с възторжената любов и безмерната печал, но и със суровите дела на хората, които направих част от своята поезия.“

Събитието се организира съвместно с Институт Сервантес.

С безкомпромисното си перо писателят осветлява последиците от опасните връзки, говори безстрашно за греховете на времето ни и смело експериментира с различни изразни средства, за да ни помогне да се взрем в сюрреалистичното огледало на българските кризи от последните години.

Писател, сценарист и драматург, Георги Тенев е автор на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и „Български рози“. Сред творческите му успехи се нарежда и сборникът с разкази „Свещена светлина“. С романа си „Партиен дом“ през 2007 г. Георги печели Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, а „Свещена светлина“ му носи стипендия за превод на Американския ПЕН център.

Премиерата на Жената на писателя ще се състои на от 19 часа на 14 септември в специалния Литературен кът на изложението „Алея на книгата“.

Това е невероятно вълнуващ разказ – колкото смешен, толкова покъртителен, за нелеката съдба на децата в едно „добре развито общество”, който завършва с (не)очаквано щастлив край. Приключението на Икар, деветгодишно момче с прякор Тиквичка, започва доста тъжно, но за всичко е виновно небето, от което валят само нещастия. След като по случайност застрелва майка си, момчето е заведено в приемен дом, където изучава със затрогващата наивност на детския си поглед един нов свят, който не го плаши. Света на Симон, който знае всичко, на Ахмед, който хленчи за щяло и нещяло, на Беатрис, чийто пръст не излиза от носа й, на Жужуб, който компенсира отсъствието на майка си, като се тъпче със сладкиши, на Камий… в която се влюбва.

Жил Парис е автор на романите „Татко и мама са мъртви”, „Животът ми като Тиквичка”, „В страната на кенгурата” (удостоен с 4 награди) и „Лятото на светулките”. От публикуването си през 2001 г. „Животът ми като Тиквичка” не спира да бъде преиздаван (още с излизането му се продават 150 000 екземпляра, а правата са закупени в 14 страни), понастоящем се изучава във френските прогимназии редом с книгите на Ален-Фурние, Жул Ренар, Мопасан и Юго. По романа е заснет телевизионният анимационен филм „По-добре е да си по-голям”, а пълнометражната анимация „Животът ми като Тиквичка” на режисьора Клод Барас е финалист за наградата за кино ЛУКС на Европейския парламент и ще бъде показана в рамките на „Синелибри” 2017.

Откъс

Жил Парис – „Животът ми като Тиквичка“

От малък искам да убия небето заради мама, която непрекъснато повтаря:

– Небето, Тиквичката ми, е огромно, за да ни припомни колко нищожни сме ние тук, долу.

– Животът е по-лош от сивото, покрито с мръсни облаци небе, от което валят само нещастия.

– Всички мъже витаят в облаците. Нека си останат там, заедно с глупавия ти баща, дето тръгна да обикаля света с една кокошка.

Понякога мама не знае какво говори.

Бил съм много малък, когато татко е заминал, но така и не разбрах защо е взел кокошка от съседите за околосветското си пътешествие. Кокошките са много глупави, изяждат зърната, които им потапям в бира, олюляват се и със сетни сили стигат до стената, преди да се катурнат.

Мама не е виновна, че дърдори глупости. Виновни са бирите, дето ги пие пред телевизора.

Тя ругае небето и ме нашляпва, без дори да съм направил пакост.

Затова си мисля, че небето и шамарите са свързани. Ако убия небето, мама ще миряса и ще мога да гледам телевизия, без да ям страхотен пердах.

Днес е сряда. Учителката казва, че е „детската неделя“.

Аз предпочитам да ходя на училище. Мама седи пред телевизора, на мен ми се играе на топчета с Грегори, но той живее далеч и не може да преспива у нас, откакто майките ни се скараха заради топката и счупения прозорец. По телефона мама каза, че Грегори е: „Непрокопсаник“ и затвори с едно: „Мръсна курва“, докато от другата страна дамата крещеше: „Това е за предпочитане пред алкохоличка“.

Подканям мама: „Ела да си играем на топчета“, но тя се обръща към телевизора: „Внимавай, зад тебе е, ще те убие“, аз настоявам, ала мама продължава да нарежда на екрана: „Какъв глупак е тоя“, и не зная дали глупакът съм аз, или господинът, дето го утрепаха, въпреки че мама го предупреди.

Качвам се в стаята си и наблюдавам през прозореца сина на съседите, който няма нужда от никого, за да се забавлява. Яхва едно от прасетата, сякаш е магаре, и сам се смее. Тъпо ми е, затова отивам в стаята на мама с разхвърляното легло и дрехите по земята, застилам го, достатъчно висок съм, за да нахвърля нещата ѝ върху грамадата мръсно бельо в панера, и тъй като не зная какво друго да правя, дръпвам едно от чекмеджетата на скрина и под купчината изгладени ризи откривам револвер.

„Супер – казвам си, – ще отида да си поиграя в градината.“ Излизам, ни лук ял, ни лук мирисал, с револвера в панталона.

Мама и бездруго не ме гледа, защото предупреждава мъжа от екрана: „Това момиче не е за теб, миличък!“. Няма нужда да се прицелвам.

Небето е голямо.

Стрелям веднъж и падам на земята.

Ставам, пак стрелям и пак падам.

Мама излиза от къщата. Куца, защото единият ѝ крак не е наред, и вика: „Какво става тук?“, вижда ме с револвера и крясва насреща ми: „Къде сгреших, Господи, та се сдобих с такава Тиквичка! Същински бащичко! Дай ми го, тъпанар безподобен!“. Опитва се да издърпа револвера от ръката ми.

Казвам ѝ, без да изпускам револвера: „Ама ти си виновна, не искам повече да ми крещиш“, и тя пада по гръб.

Ала тутакси изохква: „По дяволите!“, хваща се за болния крак, ритва ме с читавия и изревава: „Дай ми го веднага, няма да повтарям“, аз ѝ отвръщам: „Вече го повтори“, не изпускам револвера, тя ме захапва за ръката, аз се залавям за каквото мога, чува се изстрел и мама полита назад.

Лежа дълго в тревата и гледам облаците.

Търся главата на баща ми да ми каже какво да правя.

Не убих небето.

Само пробих облаците, от които вали нещастие или пък татко ми изпраща сълзи, за да измие кръвта от домашната роба на мама.

Най-напред си мисля, че тя се преструва на заспала, макар че не обича шегите, особено след злополуката.

Разтърсвам я лекичко.

Прилича на безжизнена парцалена кукла с широко отворени очи. Спомням си криминалните филми, в които много жени биват убити и лежат като безжизнени парцалени кукли, и си казвам: „Това е то, убих мама“.

Във филмите никога на знаеш каква е съдбата на парцалените кукли, затова очаквам нощта, умирам от глад, влизам в къщата да си намажа филия с майонеза и не смея да изляза повторно.

Страх ме е от вампирите с изцъклените очи, дето ни заплашват с брадва.

Качвам се на тавана, там мама няма да дойде заради скования си крак.

Хрупам ябълки, сега не ми е до игра на футбол.

После заспивам.

Когато отварям очи, в къщата е много шумно, а аз се страхувам от вампирите и от отпуснатите парцалени кукли, които ме викат по име.

Никой не ме нарича Икар, освен учителката.

За всички останали съм Тиквичката.

Вратата на тавана се отваря, появява се непознат господин, който не изглежда вампир, но понякога вампирите са много изобретателни, приемат човешки образ като в „Нашествениците“, и аз изсипвам на пода всички ябълки, които са ми под ръка, господинът се подхлъзва и се просва на земята.

След него се втурва синът на съседа заедно с много полицаи.

Някой предупреждава: „Внимавайте, ябълки!“ и губи равновесие, синът на съседа се хвърля отгоре му с жален писък: „Ти уби баща ми!“, но другият полицай го успокоява: „Не се тревожи, баща ти е само зашеметен“, таткото се надига, всички се приближават към мен и аз си казвам: „Филмът свърши“.

Скривам лицето си с ръце в очакване на големия пердах, но усещам, че някой ме гали по главата и виждам през пръстите си таткото, който е клекнал до мен и пита: „Видя ли господина, който стори това, момчето ми?“.

Полицаите са се вторачили в мен, включително и синът на съседа.

Погледите им ме стряскат, треперя и тъкмо тогава чувам гръмовен глас: „Оставете ме сам с него, не виждате ли, че е уплашен до смърт“.

Всички излизат освен полицая с гръмовния глас, който разчиства ябълките с ръка и сяда на земята.

Изпод ризата се показва едрият му корем.

– На колко си години, Икар?

Броя на пръсти, както ме е учила госпожата, и казвам:

– На девет.

Той изважда от джоба си тефтерче и си записва нещо. После гръмкият му глас се снижава, той ме пита какво се е случило и аз му разказвам за вампирите, за омърлушените парцалени кукли и за „Нашествениците“, които се предрешават като хора.

Полицаят повдига кепето си, почесва се по главата и ми съобщава, че се казва Реймон и че мога да го наричам така.

– Добре – съгласявам се аз, – но ти ще ме наричаш Тиквичка.

Той не отвръща, а тихо (толкова тихо, че го моля да повтори въпроса си) ме пита:

– Какво се случи с майка ти?

– Всичко стана заради небето.

Полицаят поглежда калните си обувки и със странен глас повтаря:

– Заради небето ли?

Тогава му разказвам за татко, който витаел в облаците, и за неговото пежо 4041, което се здрависало с един стар дъб и счупило крака на мама, както и за чиновника, който изпраща всеки месец пари за храна и ризи мой размер.

– А баща ти къде е? – пита Реймон.

– Баща ми заминал на околосветско пътешествие с една кокошка.

– Клетото дете – въздиша полицаят и ме гали по главата, а аз се дърпам, защото ми писна всеки да ме гали по главата.

– Майка ти държеше ли се добре с теб? – продължава с въпросите си полицаят, но сваля кепето от сплъстените си коси и то оставя следа на челото му.

– Ами да, тя прави вкусно пюре и понякога се забавляваме.

– А когато не се забавлявате?

Аз се замислям и отвръщам:

– Когато се качвам на тавана ли?

– Да, когато се качваш на тавана.

– Идвам тук, щом направя беля и не искам да ме напердаши, та следите от пръстите ѝ да личат дълго на бузата ми, а със сакатия си крак тя не може да изкачи стълбите.

– Кога направи последната си беля?

– Вчера, когато взех револвера.

– Револверът не е играчка, момчето ми.

– Не ми се играеше сам на топчета, но мама гледаше телевизия, а Грегори вече не идва вкъщи, нямаше какво друго да правя, не умея дори да разговарям с прасетата като сина на съседа.

– Добре, а къде беше револверът? – пита ме Реймон, почесва се по главата и аз си казвам, че навярно има въшки или нещо такова.

– В стаята на мама.

– Майка ти разрешаваше ли ти често да го вземаш?

– Не, дори не знаех, че има револвер. (Не смея да призная, че съм ровил в чекмеджето.) Реймон дъвче молива си, сякаш е стръкче трева.

– Какво стана после?

– Ами излязох навън и си играх с него.

– Той не е играчка.

– Вече ми го каза, господине. Ако беше дошъл по-рано, можехме да си играем на топчета.

– Наричай ме Реймон, нали ти рекох. Ти стреля ли с него?

– Да, исках да убия небето.

– Да убиеш небето ли?

– Да, небето и облаците, от които вали нещастие, заради тях мама пие много бира, крещи непрекъснато и ме нашляпва, та бузите и дупето ми дълго са зачервени.

– Майка ти биеше ли те?

– Само когато направех пакост, но понякога викаше без причина, затова се качвах на тавана да спя с ябълките.

Реймон си записва нещо в тетрадката, изплезил връхчето на езика си, и аз се разсмивам. – Защо се смееш, момчето ми? – пита Реймон с гръмкия си глас.

– Плезиш се като дебелия Марсел, когато преписва от дъската.

Полицаят се усмихва, отново се почесва по главата и ми отвръща, сякаш е глух:

– Ти ли стреля по майка си?

– Не беше нарочно, тя искаше да вземе револвера, беше много ядосана, каза, че съм тъпанар, като баща ми, и револверът сам стреля.

Опитвам се да преглътна сълзите, които от известно време ме гъделичкат по гърлото, но те бликват неочаквано от очите ми и нищо не виждам.

Книгата, увенчана с отличието „Андре Дюбрьой”, е написана със самоирония и тъжен хумор автофикция, с която авторката започва една обещаваща литературна кариера.

Георгиева живее от 15 години в Париж и пише романа си първо на френски. Премиерата на българското издание ще е на 13 септември от 19:00 ч. във Френския културен институт, съобщиха от издателство „Колибри“.

„Космонавтите само минават” проследява влиянието на политическите събития върху живота на съзряващия човек и начина, по който те прекрояват мечтите му и определят ценностите му. Действието се развива в България, героинята иска да стане космонавт, за да зарадва своя дядо – какво по-естествено. И решава да стане Юрий Гагарин, като посвещава в тайната мисия единствено своята приятелка Констанца. Но настъпва преломната 1989-а, майка й е на седмото небе, а дядо й е по-объркан от всякога. Новият идол на Елица е Кърт Кобейн – какво по-нормално. Докато мечтае за слава и си сменя идолите, които само минават през детските й блянове, преди да загинат при неизяснени обстоятелства, докато трупа опит и разочарования, личната й история неусетно се свързва с Историята на страната й – с чавдарчетата, Големия съветски брат и режима на тока, с боядисаните паметници и пребоядисалите се политици, с преквалифициралите се спортисти и презастраховалите се застрахователи, със семействата, в които съжителстват дядо комунист и майка дисидентка, с фалшивото и истинското, което никога не е наистина истинско.

Очаровал френския читател с наивната мъдрост на своята героиня, романът несъмнено ще стопли сърцето и на сънародниците й в България.

Освен че получи отличието „Андре Дюбрьой” (за първи роман, написан с хумор и критично чувство), книгата бе номинирана за наградите „Флор” (с основател небезизвестният в България Фредерик Бегбеде), „Рьоне Фале”, „111-а страница”, както и за три литературни награди на гимназистите от областите Ил де Франс, Лоара и Централна Франция, резултатът от които ще стане ясен през 2018 година.

За автора

Елица Георгиева, родена в София през 1982 г., живее от 15 години в Париж, където завършва магистратура по кино и творческо писане в Университета „Париж-VIII“ в Сен Дьони и реализира многобройни проекти в областта на документалното кино, литературното писане и пърформънса.

Георгиева е автор на три творчески документални филма: „Чужденка/-ки” – дипломната й работа, „В очакване” и „Всяка стена е врата“. Последният й филм „Всяка стена е врата“ получи две награди на престижния фестивал Cinéma du Réel и ще бъде прожектиран в есенното издание на Cinelibri.

Откъс

ПРЕКРОЯВАНЕТО НА КОСМОСА
Намирате се пред множество блестящи разноцветни камъчета, които не приличат на нищо, но понеже майка ти изглежда развълнувана, разбираш, че няма място за шеги. Тя обявява, че това е той, Юрий Гагарин, и че когато е била на твоята възраст преди няколко века поне, лично го е виждала да сади борчета тук, покрай алеята пред тази сграда – става дума за бъдещото ти училище, и сте дошли, за да те запишем, казва майка ти, запалвайки деветнайсетата си цигара за деня. Обръщаш глава и установяваш, че настървени деца на всякаква възраст и от всякакъв вид, залепени за майките си, с огромни чанти на гърба обикалят из огромния училищен двор, облян от оранжева светлина. Инстинктивно се вкопчваш в майка си и си придаваш застрашителен вид, в случай че някой посмее да те погледне – разширяваш ноздри, издуваш бузи, докато придобият виолетов оттенък, и размърдваш ушите си, завъртайки ги по посока на часовниковата стрелка. Майка ти продължава да ти обяснява, все едно че нищо особено не се е случило. Сега ти говори за прекрояването на Космоса. Не си сигурна какво значи първата дума, но предполагаш, че е нещо специално, нещо героично и в крайна сметка нещо хубаво, което е в тясна връзка със засаждането на борчета, но тъй като още не ти е съвсем ясно в каква точно връзка, предпочиташ – за да не си изградиш неправилна представа за значението на думата „прекрояване“ – да се придържаш към това, което очите ти виждат в момента, тоест множество блестящи разноцветни камъчета, които не приличат на нищо.

Недоразумението се разсейва след един час, когато, след като излизате от двора, ти се обръщаш и виждаш същия образ отдалече – множеството блестящи разноцветни камъчета, неприличащи на нищо, придобива форма и се оказва, че е това, което майка ти нарича мозайка, малко като в банята ви, но не съвсем. Тази в банята ви прилича на омлет от зелени, сиви и черни парченца, които не претендират за принадлежност към каквото и да било фигурално изкуство. Тук се разиграва друга опера: млад, красив, добър и смел мъж, полуотворил уста, отправил поглед към хоризонта, върху напълно черен фон, тук-там прорязан от червено и жълто, а стилът е фантастичен като цяло и реалистичен в детайлите. Всъщност това е Юрий Гагарин в разгара на прекрояването на Космоса. Ти искаш да спреш и да го посъзерцаваш още малко, но става късно и стига толкова, ти казва майка ти.

ПЪРВИЯТ ЧОВЕК В КОСМОСА
Баща ти не е учебник по космонавтика, уверява те самият той, докато нервно дъвче клечка за зъби. Разбираш, че разследването около Юрий Гагарин, което водиш от няколко дни с пълна сила сред близкото си обкръжение, не се взема на сериозно и намираш това за доста възмутително. Решаваш да си отмъстиш и скриваш кутийката с клечки за зъби зад хладилника – саботаж, засечен от баща ти, който ти иска обяснения. Тогава му заявяваш, докато връщаш кутийката на мястото й, че с цел по-добро усвояване на историята с прекрояването на Космоса би искала да обсъдиш с него някои конкретни проблеми, а именно:

а) какво значи?
б) къде се прави?
в) как може човек да участва?

Няколко дни по-късно си поканена на чаша коопкола в хола на твоя дядо заслужил комунист. Той те уведомява, че отсега нататък ще ти помага в разузнаването около Юрий Гагарин. Чувстваш се облекчена, че молбата ти най-после е взета на сериозно. След няколко общи приказки той те настанява пред това, което с голяма тържественост нарича съветски филм.

Образите са в светло и в тъмносиво, звукът е пронизителен. Хора търчат във всички посоки и викат на непознат, но разбираем език – руски, казва твоят дядо виден комунист и отпива от чашата ти. После нещо експлодира, огромни сгради рухват върху тъмната земя и насред хаоса един човек със сияйна усмивка поглежда в камерата – това е Юрий! Главата му е напъхана в прозрачна топка, а самият той в метална такава с миниатюрно прозорче – това е „Восток“, уточнява твоят дядо комунист, – на свой ред напъхана в ракета, която се изстрелва с убедителен устрем. Поехали!, възкликва Юрий. – Тръгваме, превежда дядо ти, който очевидно е решил да коментира всеки кадър – и ни показва през топката малко от сливиците си. Мислиш си за своите, наскоро извадени, при това без упойка, което е първото значително изпитание в живота ти. Радваш се, че Юрий е запазил своите, тъй като и без това среща достатъчно трудности – по време на излитането диша трудно и се чува как сърцето му бие бързо и силно. Ритъмът му се отмерва от военна музика. Вените му се издуват, ясно е, че не е много добре, но настроението му е все така на ниво: продължава да се шегува и това много забавлява развълнуваните хора на Земята и дядо ти до теб, който се тресе от непривичен за него смях. Юрий запазва високия си дух, както и способността си да общува, и особено чувството си за дълг към Родината, ти казва твоят дядо виден комунист и ти се питаш дали можеш да си вземеш чашата с кооп-кола, преди да я е изпил до дъно. Юрий предава загадъчни данни и цифри, а малко по-късно заключава, че Земята е всъщност оранжева – което ти открай време подозираш, – докато камерата показва нещо подобно на картонен кръг, осветен от настолна лампа и заснет през малка дупка. Ах, ах! – въодушевява се дядо ти, очаквайки знак на одобрение, но ти все още не схващаш целта на начинанието.

Екранът постепенно угасва, после отново светва, за да покаже нов декор – еднообразен пейзаж от борова гора, обляна в оранжева светлина, което изглежда логично от гледна точка на по-горе изнесените факти относно земната цветова гама. Музиката полека става лирична. В гората се разхожда една жена, която сякаш се отегчава. Тя тихо рецитира някакво стихотворение и шепотът й се слива с бръмченето на мухите, с пукането на сухите клонки под краката й и с все по-малко лиричната музика, в която започват да се промъкват враждебни тонове. Брутален звук прекратява какофонията, жената се обръща. Нещо странно се е появило над главата й и виси така, сякаш открай време си е там, без всякаква връзка с околните дървета. Юрий, жив и здрав, с глава все така напъхана в топката несръчно се боричка с острата природа на бора, който накрая се превива и го оставя да се плъзне между клоните му и да се изстреля право в реката. На заден план се вижда бляскавият „Восток“, чистичък като излязъл от автомивка. Юрий се измъква от реката и след няколко крачки се озовава лице в лице с единствения зрител на приключилото прекрояване на Космоса – младата жена, която сега като че ли по-малко се отегчава, отколкото в началото. Аз съм съветски гражданин, казва Юрий Гагарин, за да разчупи леда между нея и него, но този момент е бързо прекъснат от нашествието на щастливи мъже, които скандират в хор: Това е той, нашият герой, това е Юрий Гагарин! Смехове, радост, финална музика, финал.

Твоят дядо виден комунист е заспал и издава звуци, подобни на тези от „Восток“ във филма. В този момент всичко придобива смисъл – Юрий Гагарин е герой и ти очакваш с нетърпение дядо ти да се събуди, за да му го съобщиш.

ТВОЯТА ЛИЧНА ГЕРОИЧНА СЪДБА
Ако някой ден се изгубиш в гората, трябва да продължиш да вървиш право напред и накрая ще намериш пътя си, крещи твоят дядо комунист, който, обзет от прекомерен плам вследствие на съветския филм, започва да ти разказва младостта си – силен период, през който се е сблъсквал в гората с фашизма и с други проблеми. След края на войната можал да продължи образованието си и да се издигне до поста на машинист, за да се научи да кара:

а) влак,
б) самолет,
в) и накрая „Восток“,

върховна мечта, казва ти той с треперещ от вълнение глас. Но се задоволил с влаковете, защото останалото му се видяло прекалено шеметно и предпочел да остане на Земята със семейството си, което изисквало достатъчно всекидневен героизъм. Сега вече е официално: мечтата на твоя дядо заслужил комунист не се е сбъднала. Той изпуска безкрайно дълга въздишка и цялата стая се изпълва с меланхолия, а ти решаваш, че е време да се прибереш.

По пътя за къщи въздишката на твоя изпълнен с носталгия дядо комунист продължава да отеква в ушите ти като порива на вятъра, който разклаща боровете в съветския филм или като вълните на Червено море посред буря. Иска ти се да осъществиш мечтата му на негово място въпреки закъснението, макар че нямаш представа как да подходиш. Вдигаш поглед, замислената ти разходка те е завела на игрището зад твоя блок право пред ракетата от ръждясало желязо. Завърташ се около нея няколко десетки пъти, докато едва не изпадаш в транс и точно в това необичайно състояние вземаш едно екзистенциално решение – ще станеш Юрий Гагарин, ще се присъединиш към прекрояването на Космоса, тъй като семейството ти няма особена нужда от теб тук на Земята, и така ще ощастливиш своя дядо виден комунист. Съзнаваш изпитанията, през които ще трябва да преминеш. И че трябва да си смела. Че трябва да започнеш отнякъде – мисъл и половина по-късно си на върха на ракетата и крещиш поехали достатъчно силно, за да изкараш майка си на балкона, горе над твоя полет. Има вятър, но по неблагоприятното изражение на лицето й и прекалено повтарящите се жестове разбираш, че трябва да се прибираш незабавно. Докато асансьорът те изстрелва до вашата площадка, размишляваш върху ролята на семействата в личната героична съдба на индивида – решаваш, че е за предпочитане да запазиш в тайна новата си мисия за всеки случай и да я разкриеш на обкръжението си едва когато ще е окончателно изпълнена.

„Сезонът на бурите” не е предистория, нито продължение на поредицата „Вещерът”, а напълно самостоятелен роман за белокосия изтребител на чудовища.

В „Сезонът на бурите“ (превод: Васил Велчев, 400 стр., цена: 16 лв.) се появяват персонажи, добре познати на Негово Величество читателя: верният приятел на Гералт, бардът и поет Лютичето, както и неговата любима, коварната магьосница Йенефер, но на сцената пристъпват – буквално и в преносен смисъл – и герои от съвсем други приказки. Хора, не-хора и изваяни с магическо изкуство твари. Вещерът не може да се оплаче от липса на работа. Накъдето и да се обърнеш – нагли боболаци, троли и отмъстителни агуари. А на фона се точат кралски и магьоснически интриги, разнасят се гръмотевици и бушуват бури. Гералт от Ривия е един от последните вещери, смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Движи се като котка – недоверчив и недостъпен, подвластен единствено на собствените си догми. Има два меча – единият е от стомана, изкован в Махакам, в ковачниците на джуджетата. Другият е със сходна дължина и тежест, сребърен, украсен с рунически знаци. Сега Гералт дебне Идр, хищник, който живее само за да убива. Също както едни доста лоши хора дебнат Гералт.

Полският писател Анджей Сапковски е носител на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“. Смесвайки елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.

ОТКЪС

ГЛАВА ПЪРВА

Който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова. Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. Фридрих Ницше, „Отвъд доброто и злото, прелюдия към една философия на бъдещето“

Да се гледа в бездната според мен е пълен идиотизъм. На света има множество неща, доста по-достойни да се гледа в тях. Лютичето, „Половин век поезия“

Живееше само за да убива.

Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.

Усещаше вибрациите чрез притиснатите към почва­та мустачета и четина. Макар вибрациите все още да бяха далеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да определи не само скоростта на плячката и посоката на движението ѝ, но и нейната тежест. За по­вечето ловуващи по подобен начин хищници тежестта имаше първостепенно значение  – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше енергия, която трябваше да се възстановява от енергийната стойност на жертвата. Повечето подобни на Идр хищ­ници се отказваха от нападението, ако плячката е твър­ де малка. Но не и Идр. Той не съществуваше, за да яде и да продължава рода си. Не за това беше създаден.

Той живееше, за да убива.

Като движеше внимателно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през прогнил дънер, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като призрак през поляната, спусна се в папратовите храсти накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и без­шумно, като ту тичаше, ту скачаше като огромен ска­калец.

Гмурна се в храсталака, притисна към земята сег­ментираната броня на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В план. Идр вече знаеше как да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, как да я подгони, как с дълъг скок да я напад­не изотзад, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите вече извайваха в него радостта, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еу­форията, която щеше да му донесе вкусът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато ви­кът на болка разкъса въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха много отчетливи, а също така и се разслоиха. Идр вече знаеше, че жерт­вите са повече, вероятно три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по обичайния начин, вибрациите на третата подсказваха за малка тежест и размери. Чет­въртата – ако имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неясна. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, за да изследва движенията на въздуха.

Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигна­ла, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разде­лили. Една, най-малката, остана отзад. А четвъртата, неясната, изчезна. Това беше фалшив сигнал, лъжливо ехо. Идр го игнорира.

Малката плячка се отдалечи още повече от остана­лите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-набли­зо. Идр напрегна задните си крайници, отблъсна се и скочи.

* * *

Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя неспирно.

* * *

Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в движение. И веднага осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.

Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръв­та му плисна нашироко и обилно. Той падна, за да из­лети отново, този път като две ръсещи кръв парчета. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително жената, която подобно на дъщеря си беше застинала, парали­ зирана от страх.

Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът все пак успя да я спаси. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И веднага осъзна, че това също е хитрост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и невероятно бърза фигу­ра вече се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към все още продъл­ жаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви присъствие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без усилия – да я настигне, да я убие и да се върне, за да затрие и жената. Това щеше да се случи, ако вещерът не беше там.

Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крайници. Ако не беше отскочил веднага, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна ловкост, а сърповидни­те му щипки изщракаха на косъм от него. Преди ве­щерът да възстанови равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го атакува. Гералт се защити с машинален, широк и доста хаотичен удар на меча, отблъсна назад звяра. Не му нанесе вреда, но пое инициативата.

Подскочи напред със замах и удари плоската гла­вогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, вто­ри удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към противника си, като размахваше крайници и се опитваше да го прободе като бик с оцелялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И отново го удари в главогръдта.

* * *

Идр най-накрая осъзна, че е в опасност. Че трябва да избяга. Трябва да избяга, да избяга далеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше само за да убива. А за да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избя­га… Да избяга…

* * *

Вещерът не му позволи да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със замах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.

Гералт удари с меча и отведнъж отсече плоската глава от туловището.

Дишаше тежко.

В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближава­ща буря.

* * *

Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа – беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно нев­зрачен. С други думи, не се отличаваше много от оста­налите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.

– Излиза, че е истина – каза жупанът. – Че те бива като вещер.

След малко, така и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:

– Йонас, моят предшественик, не можеше да те нах­вали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокниж­ниците – при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето е по-кратък и минават оттам, глу­паците… Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са та­ кива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Си­ гурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.

Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил­ ницата.

– Обеща да убиеш страшилището – каза, без да вдига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник… А и  си спасил живота на онези хора… Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?

„Не паднаха – помисли си вещерът, стиснал зъби.

– Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна от­ тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги из­ползвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди моми­чето да разбере, че е полусираче по моя вина.“

Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.

– Това чудовище – жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода – е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха… Какво беше това нещо?

Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеря­ ваше да си признава това.

– Арахноморф.

Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвай­ ки се да повтори.

– Пфу, както се казва – така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?

– Не.

– Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо… Апетитен залък… Е, ние тук дъра-бъра, а вре­мето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Зна­чи, сложи кръст или някакъв друг знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна сре­ щу светлината.

– Вижте го само – поклати глава жупанът, мръщей­ки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?

Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чи­новника.

– В документа се е промъкнала една малка грешка – рече той спокойно и тихо. – Бяхме се уговорили за пет­ десет крони. А фактурата е за осемдесет.

Алберт Смулка събра длани и облегна на тях бра­дичката си.

– Това не е грешка – сниши глас той. – По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека… Никой не би се учу­дил на сумата…

– Не разбирам.

– Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че…

– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?

– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не пре­калявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толко­ва важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпи­шеш ли фактурата, или не?

Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но вече не гърмеше, бурята се отдалечаваше.

„Аз съм чиновник в Агенцията по вписванията. След два месеца се навършват 7 години, откакто за пръв път прекрачих прага й. Спомням си този ден: беше задушно. Варях се в новичкото костюмче. Майка ми плачеше – за пръв път от гордост. А аз започнах да забелязвам колко много хора в града носят пепеляви костюми като моя.”

Романът на Петър е екзистенциално пътешествие, мрачен и ироничен разказ за онзи сюблимен момент, когато в добре подредения ни живот изникват въпросите: Прокудени ли сме от света, който сами сме устроили за себе си? Съществува ли изход от непрогледната нощ, в която сме заклещени, или сме обречени да бродим из сумрачния бутафорен рай?

Тази книга е пълноводна откъм изненади и те ще завалят на 7 юни от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК. За романа ще говори Марин Бодаков. Четенето на представителни откъси от книгата сме поверили на Каталин Старейшинска, Станислав Кертиков и Пламен Димов.

Очаква ви специален музикален сюрприз с участието на Светла Дионисиева (вокал) и Димитър Еленски (китара).

Модератор: Светлозар Желев, откривател-подстрекател и кръстник на ръкописа.

Катафалки и носорози няма да има, обещават от издателство „Колибри“.

ОТКЪС

1.

Стисках в ръката си черен плик. В него мърдаше жив омар. Намирах се в тролея с други пътници и повечето от тях също носеха пликове.

Беше задушно. Никой не посягаше да отвори прозорците. Искаше ми се да се съблека. Вместо това изпъшках. По-добре да не мърдам. Беше неделя. Началото на есента. Средата на живота. В небето – поцинковани облаци. Скърцат, трият се един в друг. Светлината, здраво заклещена между тях, едвам капеше. Сякаш не само ние, а и слънцето, там далеч, боледуваше.

В общи линии – противен ден.

Отвън, на площада, се стичаха протестиращи – все студенти. Инициаторите се чернееха по стъпалата на университета, отделени от другите. Единият държеше мегафон и го ръчкаше. Политическа зрялост трябва, за да схванеш управлението на тази машина. Останалите се почесваха или пресичаха улицата с прозаичната мисия да си купят бира. Най-после мегафонът проработи, организираха се и шествието потече надолу по булеварда, направо по платното. Нямах представа защо са излезли. Навярно и те нямаха. Бледите им лица се носеха заедно с есенния вятър. Държаха в ръце транспаранти, изписани на ръка. Стори ми се излишно да ги чета.

Сини униформи и джипки обрамчваха двете страни на шосето. Тролеят заедно с още десетки коли чакаше парализиран. Студентите се приближаваха все по-бързо към нас, изскачаха отвсякъде. Започнаха да тропат по капаците на колите, удариха няколко пъти и по бронята на тролея, но нежно, нали все пак бяха интелигентни. Шофьорът се подаде от кабината и изпсува.

Изведнъж се дочуха викове. Полицията се юрна към една от пресечките. Пътниците наставаха от местата си и се наредиха по прозорците на тролея. Възползвах се и седнах на първата опразнена седалка. Полицейският кордон се разкъса. Шофьорът не изчака втора покана и потегли. Други коли също използваха момента. Преминахме светофара и се спуснахме надолу по улицата. За секунди шествието остана зад нас. Обърнах се за последно. Студентчетата се превръщаха в малки, но все така недоволни точки, които полицаите търкаляха по земята в безкрайно многоточие. Заковах поглед под колана на дамата пред мен. Там, помислих си, е истината.

Аз съм чиновник в Агенцията по вписванията. След два месеца се навършват седем години, откакто за пръв път прекрачих прага ѝ. Спомням си този ден: беше задушно. Варях се в новичкото костюмче. Майка ми плачеше – за пръв път от гордост. А аз започнах да забелязвам колко много хора в града носят пепеляви костюми като моя.

И все пак имаше повод за радост. На свободното ми падане през живота бе сложен край. Всички дейности, с които се бях захващал дотогава, бяха хвърчащи. Завърших финанси със зор и преписване. По онова време бях говедо и отказвах да се уча. Вместо това търках столовете на кафенетата и се напивах безпаметно. Смятах го за свой дълг. Така де, от университета излязох по-глупав, отколкото влязох.

Щом завърших, се хванах в „Паркинги и гаражи“. Трябваха ми пари, но не устисках дълго на това място. Задължаваха ме да нося светлоотражателна жилетка, а тя някак не пасваше на достойнството ми. Веднъж я съблякох и осем часа ходих без нея, ей тъй, да видя какво ще стане. Уволниха ме.

За кратко станах сценичен работник; завъртях флирт с касиерката. Чукахме се като обезумели на празната сцена или в коридорчето, претъпкано с реквизит, вечер, след като заглъхнеха аплодисментите. Понякога се обличах като паж или намятах шинел, понякога я обладавах мързеливо, по дънки. Бяха часове на безумие, непрактични пози и кикот. Бяхме две голи същества, които бродеха из сумрачния бутафорен рай. Докато една вечер тя не ме събори върху картонения палат на крал Лир. Паднахме вкопчени върху стените му, както си трябва. Уволниха и двама ни, макар че тя беше виновна. Разби кулата с острата си шишарка. Излезе ѝ цицина, доказателство за невинността ми, която сочех отчаяно пред началството, но директорът не искаше и да чуе. Отмъкнах една шапка с перо оттам като обезщетение за несправедливостта.

Така дойде друго велико начинание. Хванах се на смени в една будка за вестници. Там от скука се научих да чета жълти статии. Започна като невинно занимание, но скоро се пристрастих. Светлина, процеждаща се между списанията, а аз – зарит в купища страници, все по-жаден за сензации, до пълно изстъпление. Вечер излизах от будката замаян, с пламнали очи и шепот в главата.

Солидна част от клиентелата ми се състоеше от квартални клюкарки и стигнах дотам, че завързах познанство и влязох в техния кръг, оглавен от господин К. и жена му, госпожа не си спомням коя. Събираха се в сладкарница „Оса“ да си чешат езиците. Най-вече ги интересуваха пикантериите, дребните дела на големите хора. Аз сядах на тяхната маса, заливах ги с пиперливи водопади, а те ръкопляскаха. По онова време сладкарница „Оса“ се явяваше единственият отдушник на болното ми съзнание. Посетителите на сладкарницата, воглаве с господин К. и жена му, бяха завършени склерози. Така че на следващия ден започвахме да плетем жълтата си паяжина от нулата.

Също така вършех и гадости в тая будка. Понеже беше метална, непрогледна кабинка, спусната с кран на най-оживеното градско кръстовище, и само главата ми стърчеше през отвора, аз използвах да онанирам. Правех го по много, дори в пиковите часове, когато на сантиметри от мен фучаха коли и тичаха граждани. В жарките следобеди моята желязна ладия се носеше по вълните от пот, шум и проклятия, а аз кормувах.

За труда си в будката получавах смешни пари. Налагаше се да съществувам на диета от обикновени вафли и заеми. Така накрая заприличах на страница от вестник. Напуснах, не без носталгия, и се отдадох на безработица. До момента, в който благодарение на приятел от университета, когото срещнах на тротоара току-що зарязан от жена си и с когото пиянствах цяла нощ, се сдобих с пост в Агенцията по вписванията.

В началото бях асистент в Обща администрация, отдел Финансово и счетоводно обслужване. След четири години ме повишиха и постъпих в отдел Европейски проекти като сътрудник подготовка проекти. Постепенно, с израстването ми в службата, намирах все по-малко смисъл в кариерата си. След още десет години можех да стана най-много началник-отдел, нищо повече. Все пак си ходех на работа всеки ден, вече седем години. Сградата открай време се намираше на улица „Протоколна“ номер 102. От моето място се отваряше блудкава гледка: стотици държавни здания се точеха като безкрайна графика на растежа и спада. При вида ѝ не изпитвах нито отвращение, нито радост.

Вечер през решетките на една ограда плъзваха травестити. Главите им се подаваха една по една. Ако случайно се забавех в службата, можех да чуя скандалите им. Една сутрин намерих сини прашки на улицата. Повдигнах ги с пръчка, пренесох ги през кръстовището и скришом ги оставих върху колелото на свой колега. С тази история дълго запълвах времето, когато липсваше друго за разказване. Сутрин стигах до третия етаж с кафе в ръка, сядах и след девет часа си тръгвах. По средата на деня разполагах с един час за почивка.

Стремях се да не забелязвам присъствието на колегите си. Дните шетаха край нас по-равни от стените на сградата, а задниците ни пускаха бримки. Седяхме в метрото, седяхме пред бюрото, седяхме по време на обед и после пак пред бюрото. Ако можехме, на главите си щяхме да седнем, та да отдъхнат задните ни части за секунда. Един ден някой надраска в тоалетната: „Не ми се работи повече“. Последваха го и други, които също увековечиха своите чувства. Но всички продължавахме да се трудим. Нали бяхме зрели хора.

В последните години не се случи нищо по-специално с мен. От врата ми, от олизаната чанта, от всичкото ми лъхаше на канцелария. Няма на света парфюм, който да пребори мириса на случаен човек. По документи се водех на трийсет и девет. Чувствах се по-възрастен. Вдругиден можех да се събудя и на петдесет. Кой знае…

Утре е понеделник, неоспорим факт. Безброй пъти в живота на човека се стига до това омерзително положение: неделя срещу понеделник. Няма съмнение, почивката свършва. На бюрото ме очаква камара от документи. Иде ми да се изям, за да изчезна и да не отида на работа.

Преди около час ме обзе желание да се разходя. Почивен ден е, ей богу. Когато излязох, осъзнах, че няма какво да се прави. Имаше безброй неща, които можеха да се случат, но не и на мен. Трябваше да се сетя за това по-рано. Можех да ида на кино или да пия в някое заведение, но не ми се стоеше на едно място… сам.

Тъй или иначе, вече бях излязъл навън. Обиколих като градски гълъб насам-натам. Влязох в един магазин, позавъртях се. Пробвах чифт кларкове, но ми бяха тесни. Нямаха моя номер. Смъмрих продавачката и излязох. Достраша ме да влизам другаде. А и ми досвидя да се разделя с последните си пари. Бях тъкмо пред заплата. Кларковете означаваха глад. Пресякох глупави паркове, разпилени като порции китайска храна между сградите. Озовах се пред някакъв паметник. Мъртъв си, приятелю. Аз пък съм жив. Жив, но на половин час от дома. Ама че зле. Споходиха ме мисли, но назадничави и кратки. Най-вече – как да се прибера.

Улички и уличници пълзяха във всички посоки. В дъното ме привлече един хипермаркет. Я да видя. Приближих се, а после даже и влязох. Нямаше почти никой. Беше хладно, особено край рибния щанд. След дълго колебание купих салата айсберг, бутилка бяло вино и жив омар. Жената зад щанда се отнесе любезно с мен. Аз пък се разделих с надницата си за един работен ден. Излязох от магазина със смесени чувства. Запътих се към най-близката спирка. По пътя се препънах в един корен. Докато чаках тролея, разтворих плика. Хванах омара с ръка. Мой си, приятелче! Твърда черупка, пипала. Размириса се на дъно и риба. Омарът се размърда. Извадих си ръката оттам. Отсреща камбаната на църквата отмери един.