Tелесната обвивка реално погледнато е илюзия, която загнива отвътре-навън, докато ние се забавляваме, докато общуваме помежду си, докато пърдим, докато се наковаваме със всевъзможни субстанции, докато се ебем, докато пикаем, докато серем, докато решаваме судоку, докато свирим на китара, докато се натискаме с гаджетата си, докато ядем дюнери и други мълчания на агнетата, докато се оплакваме, докато скучаем, докато се бъхтим опрени до стената, докато почистваме апартаментите си от вчерашния прах, докато подреждаме дрехите си в гардероба, докато момичета напускат момчета и самотите се размножават, докато две котки се опъват на задна, а други две ги гледат, докато пускаме фиш за втори тото шанс, докато се надяваме, че нещо в Нищото ще се размести, докато четем вестници и се отчайваме, докато властта с такт погубва нацията, докато скинари пребиват цигани, докато пазаруваме за утрешното жадуване, докато се борим за промяна в държавата на шопарите, докато наркомани се мислят за гении, докато дъщери лъжат майките си, че са девствени, а всъщност отдавна знаят какво е 69, докато висим във фейсбук по цели седмици до спаружване, докато се караме, докато спояваме езиците си настървено, докато спорим, докато ни поникват бели косми на 19, докато си купуваме етер, докато се наливаме с текила до следващия залез, докато негодуваме, докато обръщаме нови и нови страници, докато броим собствените си вдишвания, докато инфарктните частици ни пощадяват, докато тичаме безгрижно по поляните и изслушваме арията на славеите, докато хлапетата се прибират по домовете си, докато влюбените танцуват валс, докато Луната се сношава със Слънцето, докато играем шах с отраженията си, докато се самоматираме, докато позволяваме патоса, докато спим и докато се будим, ние се отдалечаваме от телата си.

И когато Господ каже „Ела”, ние неминуемо се подчиняваме. Колкото и да го умоляваме за още четири наносекунди насъщно дихание, то е отмерено предварително. Разполагаме с точна доза безсмъртие. Нито с повече, нито с по-малко, а с толкова. Живи сме до мига, в който някой друг не затвори очите ни, вместо нас. Докато престанем да бъдем сомнамбули по природа. Докато органите откажат да изпълняват своите жизнени функции. Докато не излязат резултатите от аутопсията. Докато сърцата на чучулигите вкупом се пръснат, надрусани с ноктюрни от Шопен. Докато станем свидетели на слънчевото взривяване – частица по частица и лъч по лъч. Докато настъпи мир между воюващите народи. Докато непукизмът вдигне бяло знаме. Докато белезите по епидермиса ми избледнеят напълно. Докато лявата ми ръка изсъхне под тежестта на поредната недоизписана строфа. Докато Поезията си пръсне мозъка в някой подлез през зимата. Докато не загинат всичките пясъчни часовници на планетата. Докато получиш последния си оргазъм. Докато се разпилееш, разпокъсан на малки месести власинки, прояден от насекомите на бъдещето. Докато пикочният ти мехур се спука и от него прокапе отровата. Докато ти хрумне да се обесиш на някой клон. Докато Каин отнеме дъха на Авел, без знанието на Адам и Ева. Докато Фрида Кало проходи…

Това е откъс от дебютния роман на поета Росен Карамфилов „Колене“. Първото представяне на книгата за тази година ще бъде на 11 март от 18 часа в пловдивската книжарница „Хеликон Център“.

Баща и син

„Колене“ излезе с марката на издателство „Жает 45“ година след смъртта на бащата на Росен – известният художник Кольо Карамфилов. Самият автор я определя като роман изповед.

„За мен тази книга не е нищо друго освен едно голямо ОБИЧАМ ТЕ, адресирано към небето. Тя е сакрална. И разказва една история. История за живота, който идва след смъртта. Но не собствената, а бащината. История за любовта, болката и порастването. За осъзнаването и помъдряването. За бляновете и суровата реалност. История за огромния дух Кольо Карамфилов, който преди всичко останало беше БАЩА“, казва Росен Карамфилов.

Росен Карамфилов

– Росене, как се роди идеята за „Колене“?

– Съвсем спонтанно. В деня, в кой баща ми почина, не можах да спя. Идеята за този роман ме покоси като смъртоносна болест. Реших, че единственият начин да се излекувам от тази болест, е да я изживея изцяло. Месец по-късно, на 12 февруари, написах първите страници от книгата. Оттам нататък взаимно се хванахме за гърлата и все още не е ясно кой ще оцелее – аз или тя. Този роман ми отне здравето и съня, но това не ме плаши. Сторих го за Кольо.

– Какво ще разкажеш на читателите и ще ги изненадаш ли с нещо, защото предполагам, че това е роман – лична изповед?

– Ще кажа само, че ще боли. „Колене” носи част от агонията, която изпитват живите, когато някой внезапно им изтръгне сърцето. Смъртта на К.К. изтръгна моето. Направих опит да разкажа за първите осем месеца, преживени без него, сетне плавно прелях в безкрайността. Книгата е честна, тъжна, любовна, брутална, кървяща и съкровена.

– Рисуваш ли с думи портрет на баща си, или книгата по-скоро носи духа на художника?

– И двете, разбира се. Основната ми цел, докато работех, бе да обезсмъртя татко чрез словото. За нищо друго не съм мислил през цялото време. Артисти като К.К. заслужават всевечен поклон. Духът му лети между кориците. Без него нямаше да успея… да оцелея. Би било глупаво да преразказвам, затова тихо засега.

– Кога ще се появи на пазара?

– Ако е рекъл Господ  – декември. Смятам премиерата да е на 7.12.2014. Това ще бъде моят подарък за петдесет и първия рожден ден на баща ми. Мислех да изчакам до другата година, но промених решението си.

– Какво ще се случи на вечерта, посветена на Кольо К. в U P.A.R.K. Gallery?

– Ще прочета няколко избрани откъса и след това вероятно ще запазя минута мълчание. Ако през тази една минута хората не си тръгнат – ще продължа със стихове. Зависи от търпението на публиката. В артсалона ще бъде подредена сценографската изложба „Кольо Карамфилов и неговите театрални утопии“. Заповядайте!

Мария Луцова, в.“Марица“

Кольо Карамфилов

Откъс от „Колене“:

Виждаме два силуета – мъж и момче. Намират се в затворена галерия. По тишината проличава, че са сами. Момчето е седнало на висок стол, а мъжът стои изправен до него. Двамата поразително си приличат. Звучи SOMETHING I CAN NEVER HAVE на Nine Inch Nails. Уредбата е усилена над допустимия максимум. Момчето изглежда бледо. Кожата му прилича на платно живопис. Мъжът пие скоч. Навярно деветият за вечерта. Това няма никакво значение. Гласът на Трент Резнър пропуква стените на помещението. Мъжът полага десницата си на рамото на момчето.
„Как си, сине”? – отронва той в ухото му
„Липсваш ми”.
С тези думи, момчето внимателно изважда метална запалка от джоба на дънките си и заема една от цигарите на мъжа. Камъчето, което би следвало да произведе искра заяжда. Тогава мъжът взема кибрит от бара встрани и смело драсва една клечка. Пламъкът запалва цигарата. Сетне мъжът изгасва горящата клечка с уста. Момчето гледа с възхищение.
„Как го правиш”? – пита то
„Много е лесно” – отвръща мъжът и повтаря действието
„Не боли ли”?
„Смелостта боли, ангел мой”.
Пауза. Дим.
„Кога ще се върнеш”?
Пръстите на мъжът шумно изпукват. Тогава той опира чело о челото на своето отражение. Известно време запазва мълчание, след което изрича:
„Аз никога не съм си тръгвал”.
Тази реплика осмисля остатъкът от историята.

Предпремиерата на книгата е на 15 септември в плодвиската U P.A.R.K. Gallery от 21.30 ч.  В артсалона ще бъде подредена и сценографската изложба „Кольо Карамфилов и неговите театрални утопии“.