Журито с председател Евтим Евтимов отличи талантливата поетеса за стихотворенията й „Скитникът“ и „Тишина“. Петя Стефанова посвети наградата на съпруга си Николай, който бил нейният стимул за творчество: когато я ядосвал най-много, тя създавала най-хубавите си стихове.

В тазгодишния конкурс взеха участие 25 автори от 12 страни и близо 300 от България. Според журито творбите на българските участници са били много по-силни и запомнящи се. По тази причина само със специални награди бяха отличени трима чуждестранни поети – Лучано Тараско (Италия), Людмила Чебишева (Русия), Мубера Исакович (Босна и Херцеговина). За сметка на това се наложило в раздела за български автори трите награди да бъдат дублирани. Двете първи награди отидоха при Елисавета Шапкарева (София) и Мария Панайотова (Ямбол). Втори награди получиха Даниела Йорданова (Севлиево) и Станислава Немска (София). Трети награди журито присъди на Рени Митева (Мездра) и Светла Гунчева (Бургас).

Инициатор и главен двигател на конкурса е поетесата Романьола Мирославова, самата тя носителка на много български и международни отличия. Съорганизатори са Съюзът на българските писатели, Столична библиотека, Сдружението на софийските читалища, НЧ „Н. Й. Вапцаров – 1922“, издателства и др.

Ето двете стихотворения, донесли Голямата награда на Петя Стефанова.

Тишина

Сред намърморената тишина

момчето си събра багажа.

А майка му – останала сама,

не знаеше какво да каже.

Продъниха се всички светове,

а пръстите се чупеха, присвити;

и сиви бяха дни и цветове,

очите й угасваха изтрити.

Сама до прага, сам – сама

му махна и приседна кротко.

Тя беше майка и жена,

раздялата я сви на топка.

Остана. Дни и времена

принадлежаха й до края.

Но бе самичка. Сам – сама

в помръкналата бяла стая…

***

Скитникът

Той е самотен, жаден за любов скитник.

С побелели страни от дълго очакване.

Никой не го посреща, никой не пита,

дали го болят надеждите смачкани.

Той е вибрация в ада на празното,

замлъкнало ехо в дома си напуснат.

Дали я обича, или вече я мрази,

дълбае сега във своите чувства.

Не я обвинява. Тя ражда жаждата.

Нейната липса отваря пътища.

Любовта е онази фатална проказа,

по-заразна от чума, иначе – същата.

С уморено сърце ще прекрачи във нищото –

в безизходни каньони, до болка корави.

Пустошта ще го глътне – горд и отприщен,

пътя назад, към дома си, забравил.

Внимателно ще си избере лобно място,

ще лежи примирено –

и самотен, и ничий.

А небето над него

ще е толкова тясно –

благодарен за нея,

и оттам

ще обича.