Стар е спорът за това точно този ден ли е подходящ да почитаме като националния празник на България. Защо не 6-ти или 22-ри септември. Или пък 24-ти май или 20-ти април ?!

На 3-ти март 1878 година в Сан Стефано е имало точно 2 пъти по – малко българи, отколкото летелите в космоса. Ако броим и Дельо Хайдутин стават три пъти по-малко…
На 3 март 1918 година пък е подписан Брест – Литовският мирен договор, с който Русия капитулира пред България и Турция. Парадокс.

Тъй де … какво точно празнуваме днес и защо то трябва да е национален празник?!
Може би днес празнуваме това, че надживяхме три империи – Византийската, Османската и Съветската. Както вървят нещата, на път сме да надживеем и други, по-млади империи. 170-те хиляди квадратни километра на Сан Стефанска България отдавна сме загубили, но пък сме на път като население да се изравним със Санстефанска България – четири и половина милиона души сме били тогава. Барабар с циганите и турците.

Може би празнуваме, че все пак още сме тук, смеем се, плачем, мразим и обичаме. И ние се разхождаме по „Граф Игнатиев“, а не той по нас, както често е било в миналото. Да му благодарим за това. И на него и на руснаците. Но да благодарим най-вече на предците си за удивителния им балканджийски, мизийски, тракийки и македонски нрав, за този невероятен бацил, който помага вече толкова столетия да се скваси световното кисело мляко! Откърмени с него, съвсем естествено е да имаме за национален празник ден на подписването на договор, по който не сме страна и който скоро след подписването му се отхвърля от световните сили.
Такива сме си. Уникални и това е редно са честитим.
Честит празник, българи!

Източник: front.bg

Деница Дилова е победител в първия анонимен конкурс за Нов български роман на издателство „Сиела“.  Тя печели 3000 лв. и издаване на романа с работно заглавие „Непорочна практика“.

Издаване получава и романът на Васил Панайотов „Отчужден“. Това стана ясно по време на специално матине в книжарница Ciela Books & Music – Подлез на Ректората.

До финала достигнаха 10 романа. Конкурсът бе обявен в началото на годината.Кандидатите трябваше да изпратят непубликувани до сега текстове, с които да се състезават за голямата награда от 3000 лв. и издаване на роман.

Деница Дилова се оказа братовчедка на Любен Дилов-син, който е един от членовете на журито. Писателят твърди, че е научил името на победителката ден преди награждаването и е категоричен, че изборът е бил безпристрастен. Самата Деница пък призна, че не се е виждала с братовчед си от около 7 години.

Тя определя жанра на романа си като социална сатира. Идеите за книгата „Непорочна практика“ идвали по време на сутрешния й крос.

„Аз много чета и не смятам това за предимство“, казва Дилова. Тя е журналистка, от Разград, има издаден сборник с разкази – „Тънкости на приготвянето“. Родена е в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание „Експрес“ Разград, а от края на 2006 г. е редактор на  „Лудогорски вестник“. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса „Очи за себе си“ (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010).

Васил Панайотов каза за себе си: „Аз съм Васил Панайотов, вече на 36, в някои отношения още на 15, от тогава са първите ми флиртове с писането, флиртовете с жени дойдоха доста по-късно. Това ме прави акселерат в някои области и ретардант в други, имам три незавършени висши образования и един завършен брак, имам и едно съвършено дете. Имам една апокрифна стихосбирка и няколко /съ/участия с сборници с разкази и романи. Пиша за няколко списания, основно за „Жената днес“. След писането ме интересува единствено спорта. бил съм в националния по плуване, сега тренирам силови и бойни спортове. Невъзможно е да бъда видян в дискотека с компания, но често се забелязвам на магистралата с колело. Бил съм корпоративен роб над 12 години. В момента робувам единствено на двумесечния ми бултериер хамър“.

„В този конкурс влязох като читател, не като оценител, – каза Захари Карабашлиев. – Основната задача на един автор е да ме накара да чета и да продължавам да чета, да ме увлече. Целта на този конкурс не е просто да обявим победител, а да окуражим онези, които пишат.“

Над 400 ръкописа участваха в първия национален анонимен конкурс на Сиела за нов български роман. За разлика от демократичните избори, където гласовете не се мерят по качество, а по количество, работата на журито беше да търси в количеството качество и с гордост заявяваме, че успяхме. Имаме победители. Но имаме автори, с които тепърва ще работим, защото демонстрираха изключителен талант и потенциал