Не ми се ще случката, която ще разкажа за покойния си приятел Минко Николов – най-изявения млад критик от нашето поколение, да бъде възприета като притча. Просто тя наистина се случи и за беда е единственият ми весел спомен от него. Общо взето, той беше доста скован във всекидневното си общуване с хората, леко доскучаващ. Въпреки че беше хубавец и вероятно се харесваше на момичетата, никога не напускаше вглъбената си сериозност там, където ние предпочитахме да се отървем от проблема или дилемата с някоя шега. Професорски тип – ако това ви говори същото, каквото и на мен.

Допускам, че ако не бяха го прогонили от Софийския университет, за да дадат полагащото му се място на нечие доста ограничено протеже, възможно бе и да не се случеше с него нещастието: лечимо психическо разстройство, завършило със самоубийство, което можеше да бъде предотвратено при по-разумно отношение към заболяването му. Така си отиде от нас и литературния ни живот прекалено рано един творец, очертаващ се още в онези години с антидогматизма си като извънредно полезен.

По времето, за което разказвам – вероятно за утеха, загдето му отказаха постоянното място в катедрата по литература в Софийския университет – той бе изпратен от прокудилите го фактори за три години като лектор в тогавашния Западен Берлин. Понаучил немския език, той здраво бе подхванал една своя интерпретация на тогавашната млада, но доста шумна западна литература. За спомен от него ми е останало немското издание на романа „Кучешки години“ от Гюнтер Грас със стенографски бележки от Минко по белите полета на страниците.

Летувахме, както често преди това, заедно във варненската писателска станция. Слизам сутринта на плажа и заварвам Минко Николов, заровил се по корем в пясъка, така заплеснат в някаква гледка, че не ме усети. Едва когато сянката ми го покри, вдигна глава, колкото да ми пошушне тайнствено:

– Лягай до мен и погледни натам! Евиния плаж!
Проснах се до него, взрях се в заметнатия от вятъра долен край на платнището, ограждащо евиния плаж, където жените ни се печаха голи.
– Хубава жена, нали?
Жената – събличаше ли се, обличаше ли се, не помня – наистина си я биваше, само че ми беше неудобно да я гледам. Рекох му:
– Това е жена ти бе, глупак!
– Амиии! – усъмни се той, защото ме познаваше и като шегаджия.
– Жена ти е, не виждаш ли!
И седнах с гръб към евиния плаж. След няколко секунди седна и той до мен, бършейки очилата си от пясъка, а между нас бе седнала една дебела и гола неловкост…

Вероятно подобни недоразумения са нормални за хората с ненормално зрение като неговото, но като се взирам сега в спомена си, както тогава в заметнатия край на евиния плаж, принуден съм да се замисля и за мерилото, с което критиците оценяват произведенията ни. Ето защо, вземам си първото изречение назад!

Откъс от „За мъртвите или добро, или смешно“ от Любен Дилов – събрани съчинения том II, изд.„Ентусиаст“.

Маргарита и Любен Дилови представят втори том от поредицата „Любен Дилов. Събрани съчинения“ на именития си баща. „За мъртвите или добро, или смешно“ и „Сексуалният живот при тоталитаризма“ са част от „ръкописите в чекмедже“, с които промяната от ноември 1989-а заварва писателя. Публикувани в първите години на 90-те в изключително малки тиражи, те практически са непознати за читателите. Без да претендират за принос в литературната ни история, те са изключително забавен, смешно-тъжен принос в историята на нравите.

Чрез тези текстове Любен Дилов оживява такъв, какъвто го помнят многобройните му приятели  – неуморим разказвач на смешни истории, ироничен наблюдател на перверзните обществени отношения във време на масов идиотизъм, от които единствено чувството за хумор може да те спаси.  Динамични творби, които карат читателя да се замисли върху собственото си битие. Книга провокативна, интригуваща и духовита, също като автора си.

Събраните съчинения на Любен Дилов излизат под редакцията на Любен Дилов-син и на Маргарита Дилова, като графичното оформление и корицата са дело на световно признатите художници Владимир Тодоров и Чавдар Гюзелев.

„За мъртвите или добро, или смешно“ и „Сексуалният живот при тоталитаризма“ са забавни и оригинални творби, които със сигурност ще се харесат на читателите. Те разказват за всички онези познати имена от литературната ни история – известни, но и не чак толкова. „И ако, оглеждайки се в историите на бележити и неизвестни българи, публикувани в книгата, внезапно откриете и себе си, не се сърдете. Припомняме ви един от обичаните лафове на Дилов-баща: „Събудих звяра в себе си. Оказа се заек похотлив…“, пише Любен Дилов-син.

Назначен на работа в Съюза на българските писатели, Любен Дилов става свидетел на много случки от делниците на хората на перото. Убеден, че смешните сред тях заслужават да бъдат разказвани и до днес, Дилов умело ги поднася на читателите в типично свой стил – с известна доза ирония и „в същото весело безредие, с което те като палави полтъргайсти потропват из мазе­тата на паметта ми“. Гарант за истинността им е самият автор. „Останалото от онези години – както пише Вапцаров, „разровиш ли го, ще мирише…“, споделя Любен Дилов.

Изданието ще бъде представено на 3 юни, сряда, от 19,00 ч. в Книжен център „Гринуич“ на бул. „Витоша“ № 37 от Маргарита и Любен Дилови.

За Любен Дилов

Любен Дилов (25.XII.1927–10.VI.2008) е определян от писателите Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол като „един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика“. Автор е на повече от 40 романа и сборници с повести и разкази, преведени на основните европейски езици, на японски и на китайски в общ тираж от над 3,5 милиона екземпляра. Носител е на редица национални и европейски награди, сред които „Еурокон“ (1976) за романа „Пътят на Икар“. Тънката ирония и често парадоксалният му социален критицизъм дават основание на мнозина да отбелязват, че фантастичният жанр е просто находчив опит Дилов да маскира истинските си прозрения за обществото в България по времето на комунизма. Той е от малцината български писатели, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. изваждат няколко от т.нар. „ръкописи в чекмедже“ – трудове, за които е смятал, че е невъзможно да бъдат издадени по време на режима.

Научнофантастичните творби на Любен Дилов се радват на световно признание. През 1973 г. творчеството му е отличено на срещата на писателите-фантасти в Познан, Полша, а през 1976 г. на Третия европейски конгрес на писателите-фантасти му е присъдена специалната награда. Любен Дилов гледа на фантастиката като на средство за сатирични или свързани с морала коментари на действителността. За писателя „никой фантаст не пише за бъдещето. Научнофантастичната литература е винаги съвременна литература, най-съвременната дори.“

През 1990 г. Любен Дилов учредява наградата за българска фантастика „Гравитон“.