Смъртта е тайнство. Страх… Но край ­ едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите ­ кристалните сигнали ­

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен ­

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах ­

аз, който не избягах от Помпей.

На 25 септември 2019 г. си отиде великият Любомир Левчев. Сбогом, поете!

И в предишните книги на този автор сме откривали по няколко програмни и знакови творби, които са определяли важни за поетическата философия на автора трансформации, но сега в „Самосън“ виждаме, че поетът е оформил като че ли окончателно своя орфически възглед за непрекъсваемостта на битието, за двуединството живот-смърт, за преходността и вечността, за свръхпредназначението на отделната личност като вместилище и съсъд на противоречия и хармонии, на възторзи и съзерцания, на апотеози и покруси.

Това е книга на постоянното себевглеждане, себепреоценка, на нарастващото съмнение от радикалните решения по изминалия път, за неясното бъдеще и смътното усещане за крушението на един свят, както и за плашещата неизвестност на идващото. Самият Левчев в една от предишните си книги има герой, който загива, но не избягва от Помпей. Помпей в случая е символ на един привлекателен с патриархалността и величието си свят, уви изчезнал безвъзвратно. И в „Самосън“ има такива внушения. Привличат го свещените сенки на миналото и в същото време го плаши бездънната самота. Постоянният въпрос, който присъства в почти всяко стихотворение и пронизва цялостната тъкан на книгата е: кой ден сме днес, коя епоха.

В други стихотворения присъства подтекстовото внушение – всичко е вътрешен страх. Страх от липсата на морална издръжливост, страх от унищожителната власт на всекидневието, което прекършва полетите на поетичната фантазия, страх от всеобщата лудост на човечеството, вървящо към своето самоунищожение.

За поета тишината на безвремието, в което живеем, прилича на тишината на храм без камбани, където се появяват забравени богове, където се мержелеят съсечени истини, мълчанието е зловещо като ехото в дъното на изстрела. Ако в първата си книга Любомир Левчев гордо декларираше, че звездите са негови, сега примирено наблюдава падащи звезди, които му нашепват, че: Апокалипсис и Армагедон/ са двете остриета/ на един и същи край./Но има ли истински край?

Въобще цялата лирика на Любомир Левчев е заредена с тревожни и мъчителни въпроси. Това е характерно и за последната му засега книга „Самосън“. Може би затова и в стихотворението, което е дало име на цялата книга той почти примирено заявява: „Някога носех в душата си/ нежно но смело начало./ Днес ме поглъща/ самотният сън.“

Поетичната вечер бе под надслов „Звездите са мои“ – както е озаглавена първата книга на Левчев, излязла през 1957 г. Актьорът Стойко Пеев, известен с ролята си на Хан Аспарух, изпълни едни от най-знаковите стихове на поета. Звучеше и нежният съпровод на арфата на Елица Кадиева. Вечерта води журналистката Валерия Велева, а за поета и неговото творчество говориха литературните критици Анжела Димчева и Йордан Ефтимов, както и издателят Иван Гранитски. В официалната част се включиха и генералният директор на НДК Мирослав Боршош и председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов. Събитието се проведе под патронажа на кмета на град София Йорданка Фандъкова и на министъра на културата Вежди Рашидов, със съдействието на бизнесмените Динко и Йордан Диневи.

Левчев получи диплом за литературно обществена награда „Герой на нашето време“, съпроводена от орден „Лермонтов“ за чест и достойнство в поезията. Наградата бе връчена от името на Московската градска организация „Литературна Република“ и Съюза на руските писатели. Поетът стана носител и на почетния знак на Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“. Няколко дни по-рано той беше предложен за почетен гражданин на Столична община от кмета на София Йорданка Фандъкова.

По време на събитието беше организиран специален щанд с книги от писателя, както и библиофилски издания с оригинални рисунки на художниците Стоимен Стоилов, Георги Трифонов, Николай Майсторов, Георги Лечев, Иван Димов и други. На едно място бяха събрани едни от най-известните творби на Любомир Левчев. Издателство „Захарий Стоянов“ представи първите три тома от избраните съчинения на поета „Дневник за изгаряне“, „Градината преди Рая“ и „Тъжна светлина“, а издателство „Ентусиаст“ постави акцент на специалния подаръчен комплект „Романи от спомени“, който включва книгите „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и най-новия роман на писателя „Панихида за мъртвото време“.

Специално за гостите на поетичната вечер Левчев изрецитира своето стихотворение „ Аз, който не избягах от Помпей“.

Любомир Левчев и съпругата му Дора Бонева минути преди официалното откриване на поетичната вечер „Звездите са мои“.

Рожденият ден на Левчев е на 27 април, а годишнината ще бъде отбелязана на 29-и от 18,00 ч. в зала №6 на НДК. Стиховете на поета ще звучат в музикален съпровод от арфата на Елица Кадиева. За поета и неговото творчество ще говорят литературните критици Иван Гранитски, Анжела Димчева и Йордан Ефтимов. Събитието се провежда под патронажа на кмета на град София Йорданка Фандъкова и министъра на културата Вежди Рашидов, със съдействието на Динко и Йордан Диневи, съобщиха организаторите.

По време на поетичната вечер ще бъде организиран специален щанд с библиофилски издания с оригинални рисунки на художниците Стоимен Стоилов, Георги Трифонов, Николай Майсторов, Георги Лечев, Иван Димов и др. За първи път на едно място ще бъдат събрани едни от най-емблематичните произведения на Любомир Левчев, сред които „Но преди да остарея“ – фототипно издание на стихосбирката му, излязла през 1964 г. с рисунки на Йордан Радичков и Здравко Мавродиев, както и „Златната планина“ – сантиментален пътепис за Родопите със снимки на Руси Куртлаков. Издателство „Захарий Стоянов“ ще представи книги с поезия от Любомир Левчев, а „Ентусиаст“ ще постави акцент върху най-новата книга на писателя „Панихида за мъртвото време“ – последната част на трилогията „Романи от спомени“. Неотдавна издателството изненада почитателите на Левчев със специално лимитирано издание – подаръчен комплект с трите романа.

Любомир Левчев е поет и писател от световна величина, автор на 75 книги, които са преведени в над 36 страни. Той е председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. През 2005 г. е удостоен с орден „Стара планина – първа степен“ за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“. Носител на наградите: „Никола Вапцаров“ (1977),  „Пеньо Пенев“ (1984), „Димчо Дебелянов“ (1990), „Хр. Г. Данов“ (2008), „Иван Вазов“ (2013). Член е на Европейската академия за наука, изкуство и литература – Париж, и член-основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Носител е на Златен медал за поезия на Френската академия със звание Рицар на поезията (1985), Голямата награда на института „Ал. Пушкин“ и Сорбоната (1989), Световната награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010) и други.

Сред най-известните му поетични книги са „Обсерватория“ (1967), „Дневник за изгаряне“ (1973), „Заклинания“ (1981), „Лък“ (1983), „Самосъд’83“, „Метроном“ (1986),  „Небесен срив“ (1996) и др. Автор е на поредицата „Романи от спомени“ – „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“, издания на „Ентусиаст“, както и на сценариите за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“.

Преди месец реших да препрочета точно тази стихосбирка със звездите. Пазех антикварното издание като скъпа вещ. Беше след полунощ. Станах от леглото, знаех точно къде се намира в библиотеката, но книжката липсваше. Запалих всички лампи, рових къде ли не, но така и не я открих. Сигурно съм я дал на някого, или пък са я взели, без да питат, казах си.

Снощи, уважаеми читателю, намерих книгата под … възглавницата си. Вече виждам присмехулните ви лица, но говоря истината. Някой, или нещо, реши, че поезията не може да изчезне. Някой, или нещо, реши, че звездите не може да са само негови.

– В навечерието на вашия юбилей – повече от 60 години творческа дейност, сигурно много хора ще си спомнят за вас. Колко от тях ще са истинските ви приятели?

– Думата „юбилей“ ме смущава, затова позволете ми да започна с една уговорка: Юбилей е име на прастар празник, описан в Библията. Той се случва, когато ставаш на 50 години. Допускали се и 25, и 75-годишнини. А името на празника произлизало от надуването на тръбите, които го възвестяват. Този надуваем елемент ми е неприятен. Иначе ритуалите са много и са свързани с освобождаването на земя и роби. За мен отбелязването на рождения ден има смисъл като поклон пред приятелите и любимите същества, поклон пред Родината. Но въпросът ви е колко са били истинските ми приятели. Да броиш приятелството и истината ми се струва невъзможно и дори опитът е опасен. Аз съм запазил до днес една наивна черта – приемам непознатите за приятели. Това ми дава кураж да обичам света и живота.

– Животът на твореца невинаги е само нагоре, има и много мъка, разочарования и самота. Нобелистът Херман Хесе в „Игра на стъклени перли“ пише, че белязаният от успеха често остава самотник. Приемате ли неговата идея?

– Приемам, защото съм го изпитал. Ще добавя, че намирам самотата и дори страданието за състояние, предизвикващо към творчество. В края на живота си Скот Фицджералд пише едно есе – откровение за ранния успех. Този успех, освен че е ранен, наранява.

– В „Тъжна светлина“ – една от последните ви стихосбирки, споделяте:

Роден без рефрен,
Аз живях безвъзвратно.
Самотник сред ято.
Водач на миражи.

А при алчните жажди
нека друг да се върне.
За смъртта на надеждите
нека друг да разкаже.

Необикновен синтез от думи, мъдрост и истина. Бихте ли изживели отново трудния път през годините?

– Миналото на народите трябва да се пази, защото и то е пазител на мъдростта, завещана от историята. Разбира се, има минало, което отвращава и ти напразно молиш забравата да го погълне. За жалост човек е заобиколен от повторения, а щастливият миг е неповторим.

– В процеса на творчество утвърдихте в своите книги дневници интелектуализма, но и останахте един от самотните върхове в българската лирика, един от последните съвременни класици. Какво мислите за поетите, които са далеч от концептуалната, натоварена със смисъл поезия? Позволявам си да ви задам този въпрос, защото днес всеки може да издаде книга, а фейсбук се превърна в мигновената трибуна. Не обезценява ли всичкото това множество от пишещи поетичното изкуство? Този стремеж на всяка цена да се покажеш пред другите не е ли противопоказен на големия творец?!

– Опасни въпроси се задават на днешния интелектуален хоризонт: Има ли бъдеще книгата, изпреварена от все по-бързите електронни средства за масова комуникация? Моят издател в Ню Йорк – писателят Питър Купър, в интервю за български вестник казваше, че книгата притежава
своя магия, която я пази от гибел. Разбира се, има хора, които се пазят от книгата. Това е друг проблем. В библиотеката си държа една златиста книжка, лека като празна кутия. В нея вместо бонбони лежи единствен диск. Издателят „Мултимедия енциклопедия“ ни уверява, че металната пластинка съдържа пълно събрание на съчиненията на Пушкин плюс всичко, свързано с него под общо заглавие „В огледалото на две столетия“. Пушкин е жив, а техническата новост е остаряла до смърт. Но не бойте се, ще я смени друга новост. А поетът е незаменим. Книгата – също.

– Имах щастието, преди години, да ви интервюирам. Темата на разговора бе поезията, споделихте: „Бих желал поезията да си остане поезия, защото това би означавало, че човекът ще си остане човек“. Във връзка с тенденциите в съвременната българска и световна лирика, където много често се търси ефектът от експеримента с думите, оставате ли верен на тази идея?

– Разбира се. Макар че съм бил причисляван към модернистите, вярвам, че човекът ще си остане обречен на истинската поезия. А тя – взаимно на него.

– Какво мислите за ролята на критиката, която в последните десетилетия не съществува, самите анализатори не намират трибуна, подобаваща оценка и са своеобразни самотници? Ще си позволя да ви цитирам, за да открием някакъв отговор все пак:

„Какво точно се случи?
Не зная.
Може би
Знанието победи мъдростта.
Количеството победи качеството.
Удоволствието победи щастието.
Безсрамието победи съвестта.
Всепозволеността –
Е.

Победи свободата“

(из „Смешни носталгии“- от стихосбирката „Кон със зелени крила“)

– Преди години в една статия изразих своето убеждение, че най-хубавото нещо, което ни е донесла новата епоха – това е свободата на словото. Напоследък срещам по-скоро обратни мнения – недоволство от свободата на словото /свободно изразена/. Същевременно забелязал съм наистина, че критиката не проявява активност. Мисля, че разбирам вашата творческа болка. Предпазливо ще кажа: Критиката може свободно сама да решава своите проблеми. А свободата често е самотна.

– В едно интервю на Пенчо Ковачев от миналата година коментирате въпроса защо България няма все още Нобелов лауреат. Знаете ли, че номиниран за тази награда през 2013 година е поетът Иван Бързаков, автор на стихосбирките „Яростно в скръбта“, „В съня над пропастта“ и „Лумнали огньове“. Поет, който живее в Америка от 40 години, голям учен, своеобразен гражданин на света. Какво мислите, дали все пак ще имаме някога Нобелов лауреат?

– Мисля, че в разговора с Пенчо Ковачев се пошегувах тъжно, че причините за липсата на Нобелов лауреат българин е в това, че рано ги убиват. Щом покажат чело над равнината, гибелта ги чака. Не познавам добре живота и творчеството на Бързаков, но от сърце му желая успех.

– Животът в България не е лек, а и светът вече не е същият. Трагично звучат думите ви от „Тъжна светлина“:

Моят народ напуска себе си.
Тук е страната, където следите се губят.
Миналото е заровено живо.
Живи факли ме заслепяват.

Какви са прогнозите ви за България, за света?

– Търся трескаво оптимистично виждане за бъдещето. Но вие процитирахте доста тревожни неща, казани от мен. Какво да добавя?! Колкото пъти се обърна към средствата за масова информация, се сблъсквам с отчаянието и гнева на обикновените хора, а също – на интелектуалци и политици. Това е печалният днешен консенсус на България. Състоянието на страната ни е отчайващо, а се твърди, че тоталната криза е преодоляна. Нужни са гласове, които да казват истината и същевременно да дават на хората надежда.

– Прекрасно е, че творчеството ви се чете от толкова много хора! Каква е тайната на успеха, ще се съгласите ли с думите на великия Гьоте, че той е деветдесет и девет процента усилие и един процент талант?

– Да споря с Гьоте е смешно. Бил съм във Ваймар, в неговия дворец. Да, той е живял в истински дворец. Във всички случаи там е посрещал гостите си. Но е работил в гола стая и е пишел прав.

– Разбира се, 80 години са много за един човешки живот, но съвсем малко във Всемира. Споделете вашата равносметка за изминатия път с няколко думи.

– Когато бях изключен студент, съвсем искрено споделях с най-близките си хора, че не мисля да мога да живея повече от 30 години. Приятелите ми се шегуваха, че така съм подлъгал бъдещата си съпруга – художничката Дора Бонева. Днес оставям поне мислите ми да се разхождат като свободното слово във Всемира.

Вестник „Стандарт“

Думите „няма страшно“ били последните, които му казала Ванга. „Тя беше в много лошо настроение, почти в транс, и ми каза: „Любчо, много лошо идва, лошо, лошо, лошо идва“. За бъдещето ставаше дума. „Какво лошо?“, запитах я. И тя каза:“Парите сменят своето място“. Не съм чувал по-кратко и по-интересно обяснение на това какво става в света. Последните думи, които ми каза, бяха „Няма страшно“. Като че ли искаше да даде спокойствие на мен и приятелите ми“, спомни си Левчев.

С Ванга се запознал по нейна молба. Тя го потърсила, за да ходатайства за назначението на неин близък в Комитета по култура. „Дойде вкъщи и първите й думи бяха:“Любчо, много на меко ви седят задниците на вас комунистите. Е, вярно, че сега и на циганите седят на меко задниците. Но вие за това ли се борихте?“. Права беше“, призна поетът.

Левчев разказа и за приятелството си с Георги Марков. „Той беше смел човек. Имаше основание да ми се сърди, защото ние се готвехме заедно да пътуваме. Но не да бягаме, просто трябваше да ходим в Италия. Даже учихме италиански заедно. В последния момент аз се отказах от пътуването с него. Казах му: „Джери, и аз, и ти сме женени, но аз имам две деца, а ти нямаш. Ти имаш две жени, но нямаш две деца. Ти си белетрист, като отидем в Италия ще имаш някаква надежда, че с книгите си можеш да живееш. А аз с моите стихчета как ще живея?“. Той се ядоса много. Така и не тръгнахме да пътуваме заедно“, разказа Левчев.

След като Марков му пише прословутото си писмо, в което го обвинява, че е предал идеалите си, Левчев му отговаря също с писмо. „Тъй като имаше политически характер, отидох да поискам разрешение. Разговарях с Тодор Живков. Той каза „Не, те това искат, да започне дискусия“, разкри Левчев. Той си припомни още, че именно Марков го е запознал с Живков, завел го със собствената си кола на една среща с него.

„Аз съм вярващ човек, не мога да живея без вяра. Така е с всички хора. Съзнателно или несъзнателно, те живеят с вярата – че ще се събудят, че утре ще постигнат това, за което цял живот са се борили, че едно момиче ще каже „да“, сподели поетът.

В заключение обясни какво означава за него България: „Родината не е мястото, където си се родил. Това е ориста, която имаш, посвещението ти, дългът ти, щастието ти“.