Ако още не сте избрали подарък за празника на влюбените, тази книгата е идеален вариант, посочват от издателство „Персей“, което всяка година преди 14 февруари поднася на читателите шедьоври на българската и световната любовна лирика.

Тази година на фокус е Маргарита Петкова, чийто стихове са влезли в репертоара на най-големите български певци. Луксозното издание носи знаковото заглавие „Болката отляво“, познато и от хита в изпълнение на Васил Найденов.

Определяна като скандална и неприлична, със стиховете си Маргарита Петкова шамаросва приличието и преструвките, загърбва моралните превземки и така се раждат най-ярките шедьоври на модерната българска любовна поезия. Маргарита е такава, каквато много жени биха искали да бъдат, но нямат смелостта да го направят. Затова живеят мечтите си с нейните стихове.

Това е изповедна, открита и откровена книга равносметка. Авторката разказва за първите си опити в любовта и поезията, за важните моменти и хора в живота си и поводите, родили прекрасните й стихове, обичани от толкова много хора, които често припознават себе си в тях.

Томчето с разкошна твърда подвързия и цветни илюстрации (снимки от личния архив на поетесата и картини на художничката Ралица Денчева) събира емблематичните й творби, както и няколко нови, включително и първото й любовно стихотворение, което се публикува за пръв път. А всички те са вдъхновени от онова чувство, което най-вече ни прави хора, и сме истински щастливи, само когато го имаме. Защото всичко отминава, но болката отляво – не!

В книгата си Маргарита Петкова споделя:

„Родена съм на 21. 02. 1956 г. в София, на бул. „Христо Ботев“, което считам за показателно, над кръчмата „Сините камъни“, бивша пивница „Странджата“, което считам за още по-показателно :) Ритах топка с момчетата между трамваите, затова цял живот не зачитам пътните знаци. Завърших българска филология във Великотърновския университет, не защото там се влизаше по-лесно, а за да бъда самостоятелна, извън родителското крило. Велики години! Благодарение на тях научих на практика, че може и с две, и с двеста. Първите ми публикации бяха във в. „Средношколско знаме“. По-късно се заредиха в. „Пулс“, „Литературен фронт“, сп. „Пламък“, „Септември“… до първата ми книга „Дива къпина“. Много от стихотворенията ми по стечение на съдбата, се превърнаха в песни: „Иване, Иване“, „Само за жени“, „Болката отляво“, „Бермудски триъгълник“, „Нова година“, „Балкански синдром“… Имам 3 деца, което смятам за най-качественото нещо в живота си. Вече съм и баба на две внучета. Не си крия годините, любовниците и пристрастията.

Никога не съм отдавала особено голямо значение на писането. То си идва самò. Ако го разбера един ден, може би ще престана да го правя. Като малка ми бяха подарили спяща кукла, една от първите, които се появиха. Аз й махнах главата, за да видя как така става, че си отваря и затваря очите. И какво – видях вътре едни ластици, като тези, които баба ми слагаше на плетените гащи. И чудото изчезна. Ако разбера как пиша, ще се случи същото – чудото ще престане да е чудо.

Любовта окриляше поетичните ми упражнения, а стиховете ми даваха нетрадиционен привкус на любовта. И страдах, и се възвисявах, и се ядосвах на себе си, и се самооблажавах, нищо различно от всяка човешка любов.

Наистина голямата тема в поезията ми е любовта. За заводи и юзини не мога да пиша, защото в завод съм стъпвала само на литературно четене.

Пишех в кафенетата върху сметките, на пейките срещу дома на човека, докато зелената лампа в кабинета му светеше цяла нощ, защото така ми беше обещал, когато се разделяхме всеки по къщите си… Боже, млада и глупава съм била, но една дума не бих променила нито от чувството, нито от стиха си.

Така се случи, че от самото начало, когато се появих на литературната сцена, ме нарочиха за скандална поетеса. А кое ми беше скандалното – пишех за нещата такива, каквито са. Половината свят ги живее тези неща на невъзможните любови, ама си трае и се крие по кьошетата, а аз си ги казвам в прав текст. Художествен. Половината свят се припознава в моите думи, обаче половината от тази половина не иска да си го признае.

Всичко е в стиховете ми. Добри, лоши – други нямам. И не искам да имам. Както не искам да имам друг живот.“

Освен снимки от архива на поетесата и на близките й, в книгата има и репродукции на красиви картини на талантливата Ралица Денчева, чиито прекрасни български мадони са в много частни колекции по света и в България. Нейна е и картината на мадоната с нара, подходящо онагледила „Болката отляво“.поетесата Маргарита Петкова. Томчето с твърда подвързия и цветни илюстрации (снимки от личния архив на поетесата и картини на художничката Ралица Денчева) събира емблематичните ѝ творби с обичана любовна лирика, както и няколко нови, включително и първото ѝ любовно стихотворение, което се публикува за пръв път. Защото всичко отминава, но болката отляво – не!, убедена е Петкова.

Специално за изданието e направен и буктрейлър.

Какво се случва у нас, та се налага уважението към него да се записва в закон?!

Учителското звание е велико и знаменито и толкова високо, щото надминава всички други разряди на обществения живот. Не бързайте да ми противоречите, казал го е Петко Рачов Славейков. Не бързайте и да оспорвате, че е овехтяло. Същият Дядо Славейков, чийто цитат “Не сме народ, не сме народ, а мърша” поствате честичко в социалната мрежа по всякакъв повод, не е редно да бъде мерен с двоен аршин. Негови са и думите “Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си.” И е така. Пращаме децата си на училище, за да придобият знания, да получат възпитание чрез тях и чрез примера на учителя. Той, учителят, трябва да бъде уважаван. За това, че знае повече, за това, че държи ръката на детето ви, когато пише първите букви, че го въвежда в непознатия свят на науките, че му обяснява света. Че е с него през половината ден и до него, когато е необходимо да го посъветва, да му помогне, да внесе ред в мислите му. Да открие заложбите му и да го насърчава. Да го разбира и да търпи детските и юношеските метаморфози. Със съзнанието, че върши велико дело на ползу роду.

Това е на теория. На практика институцията учител отдавна не е такава, каквато трябва да бъде. Защо? Разслоението в обществото, все по-голямата пропаст на социалното неравенство, липсата на сигурност за утрешния ден рефлектираха върху най-невинните по презумпция – децата ни. Образованието и културата като държавна политика вече четвърт век са най-неглижираните области. С всеки нов кабинет, с всеки нов министър се налагат нови и позабравени форми, нови учебници и прийоми, нови изисквания, създадени само за това да не се спазват.

Българският учител бавно и неусетно беше превърнат в последната дупка на кавала. А учителят не е бог, той е обикновен човек, само дето мисията му е тежка, да не кажа непосилна при създадените условия. Децата ни растат и се развиват посредством галопиращия бясно информационен поток и новите технологии. Понятието обща култура за тях се изчерпва с песните на Джорджано, клиповете на Емил Конрад и новата връзка на Ни Ло. Не за всички, разбира се, но за една доста голяма част.

Не виня децата – за това се шуми около тях, това попиват. И някой учител тръгнал да им говори за доброто и злото, за подвига на Ботев и Левски, за славната ни история и за разни други неинтересни неща. При това доста от учителите преподават неинтересно, изпяват си урока, колкото да свърши часът. Паисиевите кандилца блещукат все по-рядко и по-слабо.

Ние сме виновни. Всяка една отделна единица от това наше общество е виновна. Ролята на учителя е достатъчно пренебрегната. Преди няколко дни осмокласничката Наталия удари учителя си.

Влезе в училище с нож, защото се е заканила да го убие. Е, и какво – ще отиде в друго училище. Я си представете като как това се случва от килийното училище, та до социалистическото такова? Абсурд, нали? А защо сега да нагрубиш, да се подиграеш, да удариш УЧИТЕЛ, се превръща в нещо нормално?

Ненормални ли сме и ние, и децата ни, и учителите, и управниците ни? Депутатите ни се занимават с вписване на препоръчителен текст в новия законопроект, гласящ, че освен учениците, и родителите са длъжни да уважават учителите. И какво, ако не ги уважават – министърът лично ще им издърпа ухото или ще ги накаже да се срамуват в ъгъла. Не знам. Знам само, че така не може. Че между свобода и слободия разликата е във възпитанието. На хиляди неща трябва да ги научат родителите, преди да ги метнат в ръцете на учителя. Учителите ще продължат да надграждат. Така е редно.

Но във възпитанието има две страни. И двете трябва да си вършат работата, вместо да си я прехвърлят един на друг.

Със закони не става. Става с любов и търпение. В тази въртележка, която е ежедневието ни, всеки предпочита да зареже търпението, защото няма време. Няма време за кого? За децата. За какво бъдеще време да говорим тогава, да узаконяваме задължително уважение, да градим, да вървим напред? Няма закони и рецепти за тая работа. Има съзнание. На него трябва да наблегнем. Не ураджийски, не урбулешката, а отговорно. И да завърша с думите на Вазов: “Училищата не се правят само с камъне. Училището го прави учителят.” Не хвърляйте камъни, защото на вашите глави ще паднат.

Тази книга прилича на кардиограма на човешкото сърце. Излязла под диктовката на сърцето и записана с всички възходи и пропасти, начертани с тънкия кардиограф върху белия лист.

Това пише поетесата Маргарита Петкова за новата стихосбирка на Вили Тодоров „Понякога“. Авторът е познат на родната аудитория не само като поет, но и като белетрист и художник.

Книгата с логото на „Труд” съдържа повече от петдесет специално подбрани стихотворения, а за корицата е използвана картина на самия Вили.

„Тодоров не поднася на тепсийка отговори. Той задава въпроси. Той констатира, че всеки избира сам дали да е шут или палячо“, посочва още Маргарита Петкова. „Палячото забавлява на цирковата арена, шутът казва истината в очите на царя и неговите царедворци. За палячото рискът е да се спъне при поредната каскада и да си разкървави смешния червен нос, шутът всеки момент залага главата си.“

От поезията на Вили лъха оптимизъм, позитивизъм и жизнерадост. Едновременно с това в стиховете му ще откриете непрестанния стремеж на лирическия герой към новото, към непознатото, към желанието да търси и да намери отговорите на въпроси, които сам си поставя.

Няма как да не бъде забелязан и копнежът за свобода. Именно тя, свободата, е една от висшите ценности, към които неспирно се стреми. Другата е любовта, а представа му за нея е красиво описана от поета в посланието му към читателя – тя не е като слънцето, защото то топли само през деня и изгаря безмилостно всички, пожелали да го докоснат. По време на буря слънцето се скрива, вместо да е до теб за помощ, и винаги след него около теб настъпва тъмна, непрогледна нощ. Истинската любов не е и като ураган, който връхлита внезапно, опустошава всичко в душата ти, но и бързо стихва и се загубва в далечината, оставяйки след себе си само болка и разрушени сърца.
Нека да познаеш и да те обикнат с истинска любов, с онази, която е като небето над нас – винаги посвоему красиво, загадъчно нежно, безкрайно и вечно.

Еднопосочен билет към миражите на поезията

Маргарита Петкова

Обръщам се към теб, читателю, за да обърна вниманието ти върху факта, че точно аз с няколко изречения ще представя на вниманието ти поетичната книга на Вили Тодоров. Смятам този акт за мое морално и приятелско задължение.

Вили Тодоров е “мой” автор. Аз съм редактор на неговата първа белетристична книга, която преди пет години видя бял свят в престижното издателство “Захарий Стоянов”. Още тогава се запознах и с поетичното му творчество. Няколко стихотворения вкарахме между разказите, защото и в двата жанра житейската философия на Вили Тодоров е една и съща.

Темата за любовта и нейното място в човешкия живот е стара като света и млада като всяка нова любов. Любовта, която е и Коледата в очите на любимата, и химерата, към която всеки от нас, признавайки си или не, се стреми, очаква, жадува да му се случи. Не търсете напудрени метафори, модернистични финтифлюшки, влияния на нови и стари литературни течения в стихотворенията, събрани в тази книга. Авторът й не си пада по тях. Той просто пише за това, което го вълнува, така, както го е усетил, преживял и надживял, така, както сърцето му диктува. Затова стиховете са на места неравни, на места излизащи от ритъм, на места дори наивни, така както е наивно детето, на места с препратки към библейски текстове или класически произведения.

Тази книга прилича на кардиограма на човешкото сърце. Излязла под диктовката на сърцето и записана с всички възходи и пропасти, начертани с тънкия кардиограф върху белия лист.

Вили Тодоров сам определя себе си като странник. Странства из пространствата на своя свят, отбелязвайки с нежност или горчивина, че светът, в който живеем, е граничен. Че всички ние сме на границата между доброто и злото, между дявола и Бога и всеки има право на своя избор.

Стиховете в тази книга са и романтични, и повлияни от източната философия, но в тях отеква и камшичното ехо на конкретния средностатистически съвременен ден, ехо, което не може да заглуши нощната тишина, изпълнена с думите на Николай Райнов или Дебелянов.

На теб, читателю, Тодоров не поднася на тепсийка отговори. Той задава въпроси. Той констатира, че всеки избира сам дали да е шут или палячо. Че какъв избор е това, не е ли едно и също, ще скочат най-нетърпеливите в преценката си. Ами не е. Вили го е обяснил само в два куплета. Палячото забавлява на цирковата арена, шутът казва истината в очите на царя и неговите царедворци. За палячото рискът е да се спъне при поредната каскада и да си разкървави смешния червен нос, шутът всеки момент залага главата си. Изборът си струва и е за сметка на избиращия.

Като на избор можем да погледнем и на тази книга. Дали да я прочетем отгоре-отгоре, или да се опитаме да вникнем зад обикновените човешки думи и да потърсим нещата, които са пред очите ни, но толкова сме свикнали с тях, че ги смятаме за даденост и ги забравяме. Авторът просто е извадил на показ душата си – такава, каквато е, такава, каквато иска да я видим, а кой, как и дали ще я разбере е отделен въпрос. Четенето е занимание самотно. Разбирането е строго индивидуално според собственото мерило.

Вили Тодоров сам пише, че тази книга е написал на един дъх. Не го приемайте буквално, в смисъл, че е седнал, поел си е въздух и е запрепускал с молива върху листа като прериен мустанг срещу стадо бизони. Използвам метафори от стиховете. Бизон се убива с удар право в сърцето за разлика от вола, обречен на заколение. Телецът по зодия Вили Тодоров знае разликата между свободата и пълната ясла. Знае разликата между дявола и Бога. Знае разликата между правото на избор и примирението. Знае цената на единия дъх, дълъг колкото един човешки живот. Затова билетът му е еднопосочен – към сърцето ти, читателю. Към безкрайните ловни полета, където се извисяват миражите на поезията.