Милена Фучеджиева | Двата бука https://dvatabuka.eu/ Новини и старини от света на книгите и литературата Sun, 08 Nov 2015 18:08:15 +0000 bg-BG hourly 1 Инфлация на любовта навръх 10 ноември https://dvatabuka.eu/%d1%81%d0%b5%d0%ba%d1%81%d1%8a%d1%82-%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d1%8a%d1%82-2-%d0%b8%d0%b7%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%b0-%d0%bd%d0%b0%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%85-1/ Fri, 06 Nov 2015 07:53:39 +0000 http://dvatabuka.site/?p=8285 Виж още ...]]> Enthusiast_Seksut-i-komunizmut-2_PokanaНа 10 ноември 2015 г., точно една година след излизането на бестселъра „Сексът и комунизмът“ от Милена Фучеджиева, е премиерата на дългоочакваното продължение на книгата. Появата на „Сексът и комунизмът 2“ е по желание на читателите, които поискаха да разберат как ще се развие историята на семейство Карамихови, обясняват издателите от „Ентусиаст“.

В продължение на три поредни месеца романът „Сексът и комунизмът“ заемаше челни позиции в топ 10 на най-продаваните книги от български автори у нас. Резултатът е четири тиража и хиляди читатели, които заживяха с историята от книгата. Романът е многократно представян по време на престижни културни прояви както в България, така и в Европа. Освен високата оценка на читателите, в навечерието на Деня на народните будители тази година „Сексът и комунизмът“ получи още едно признание – номинация в категория проза на първите годишни литературни награди „Перото“.

„Милена е фронтален автор, сграбчва те още от първия ред“, пише Владимир Шопов. „Сексът и комунизмът“ разказва за невъзможната любов между два елита – комунистическия и този от преди 9 септември 1944 г., както и за бруталното сексуално съзряване на една тийнейджърка по време на социализма. „Това, което Лола иска, Лола получава“ е името на песен от мюзикъла „Проклетите янки“. С българската Лола нещата не стоят така, защото под привидната привилегирована подреденост на живота ѝ в София или Париж се крие невъзможността да получи това, което желае най-много – то изглежда като любов, а всъщност е свобода. В първата книга родителите на Лола, блестящата двойка Маруся и Стефан, постепенно загубват любовта си под невидимия натиск на зоркия поглед на ДС. Един опасен мъж в сянка е обсебен от една жена и знае всичко за семейство Карамихови.

Сексуално насилие, цинизъм, болезнено приключване на приятелства заради нестандартни сексуални предпочитания, шпионаж в името на кариерата и семейството, скрита книга на Солженицин в шкафа с алкохол, секс като обезболяващо средство, страх, с който е просмукано обществото на всички нива – всичко това бавно и подмолно руши живота на желаната от всички мъже Лола.

Историята на Лола Карамихова продължава в „Сексът и комунизмът 2“. Сексът е власт. Властта е секс. В живота на Лола и двете са сделка, в която тя е губеща, но няма как да не подпише. Маруся Докова е влюбена в новия си съпруг, министъра на външните работи на НРБ Орлин Колев, а той сънува сънища, за които никой не бива да знае. Колев се опитва да опитоми двайсетгодишната Лола, примката се затяга около врата ѝ, тайният сблъсък между двамата, за който Маруся не подозира, е на ръба да взриви всичко. Недостижимата мечта за любов и свобода е лабиринт от компромиси, в който Лола се загубва все повече. Едно високопоставено семейство, родено от невидимо насилие, притежава всичко, което човек може да пожелае. Освен едно – достойнство.

Официалната премиера на книгата ще се състои на емблематичната дата 10 ноември, вторник, в литературен клуб „Перото“ в НДК от 19 часа. За книгата ще говори Владимир Шопов, а откъси от нея ще прочете актрисата Койна Русева. По време на събитието ще бъде представена ексклузивно специалната фотосесия, направена за корицата на книгата, по идея на писателката и с участието на модела Антоанета Минчева.

За Милена Фучеджиева

Милена Фучеджиева е писател, сценарист, драматург и публицист. Родена е в София, но е живяла много години в Париж и САЩ.  Завършва актьорско майсторство, а след това и кинорежисура в НАТФИЗ.

Автор е на сборник с есета „Белият негър“, сборник с разкази „НеХана“, концептуалния сборник със стихове и фотографии „Нощен проект“, фентъзи романа „Кефер. Цветовете на малката Ида“, блогът ѝ на хартия „Аз, бLогинята“, както и на множество статии за авторитетни български периодични издания.

Започва да пише драматургия и проза първо на английски. Продуцира и поставя две от пиесите си в Лос Анджелис – „Project A“ в „Electric Lodge“ и моноспектакъла „Lovebox“ в „Crossroads Theatre“.

През 90-те години режисира два късометражни документални филма – „Местни новини“ (1989) и „Без жал“ (1990). Пиесата ѝ „Дзен порно“ е поставена на сцената на Сатиричния театър, а „Криза в Рая“ в Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе. През 2012 г. Мила Искренова поставя с балет „Арабеск“ „Дневниците на Дракула“ – танцов спектакъл с текстове на Милена Фучеджиева. Пиесите ѝ са издадени в представителни сборници за нова българска драматургия.

След завръщането си в България през 2010 година Фучеджиева става главен сценарист и един от създателите на хитовия сериал на bTV „Седем часа разлика“.

През ноември 2014 г. излиза романът ѝ „Сексът и комунизмът“, който се превръща в безапелационен бестселър и е сред най-обсъжданите книги през годината. Той заема челни позиции в топ 10 на най-продаваните книги от български автори в продължение на три последователни месеца, като за по-малко от година са отпечатани четири тиража.

Хобитата ѝ са фотографията и астрологията. В момента работи и твори в София.

]]>
Милена Фучеджиева: Животът в лъжа е живот в насилие https://dvatabuka.eu/%d0%bc%d0%b8%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b0-%d1%84%d1%83%d1%87%d0%b5%d0%b4%d0%b6%d0%b8%d0%b5%d0%b2%d0%b0-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%b2-%d0%bb%d1%8a%d0%b6%d0%b0-%d0%b5-%d0%b6%d0%b8%d0%b2/ Sun, 15 Mar 2015 18:09:20 +0000 http://dvatabuka.site/?p=4461 Виж още ...]]> Милена Фучеджиева
Милена Фучеджиева

Вече не вярвам много в демокрацията. Тя е все по-фалшива навсякъде. Разбира се, има места, където е много по-зле от другаде, казва писателката Милена Фучеджиева в интервю за в.“Труд.

– „Сексът и комунизмът“ е новата ви книга. Заглавието може да подведе, че става дума за романтика, за комедия, но не е така. Какво е посланието ви, г-жо Фучеджиева?

– Липсата на свобода убива любовта. Бих искала младите хора да четат книгата ми, за да разберат, че соцът не е романтичната младост на родителите им, а време, в което всеки беше безмилостно контролиран, с извити ръце, без право да е различен от това, което искаше комунистическата партия. Почти всеки ден получавам мейли от жени, които ми благодарят, че са открили себе си в романа ми. Те дават книгата на децата си да я четат, за да разберат поне малко колко труден беше животът ни.

– Сексът, макар на пръв поглед да изглежда днес хората да са наясно с него, продължава да бъде табу за разговори, за споделяне, насилието се е възцарило навсякъде. Защо?

– Насилието не е навсякъде, не по начина, по който подмолно живееше в България във всеки дом. Защото животът в лъжа също е насилие. А невъзможността да говориш това, което мислиш, е точно това. Сексът като секс, отделен от любовта, не е табу, но разговорът за него тук е много по-назад, отколкото в западните демокрации. И няма как да не е – опираме пак до това, за което е разрешено да се говори, и това, което е забранено. Примерно психоанализата, която се занимава с най-дълбоките точки на човешката психика, често търси причините за всичко в сексуалните отношения, а тя беше забранена по време на соца. Хората бяха лекувани, но не и разбрани, спасени в духовен смисъл. Лечението на симптомите не премахва първоизточника.

– Днес сякаш има някаква носталгия към онова време. Герои са Тато, Батето, синът на Батето… Държавна сигурност сякаш пак е на власт. Имате ли обяснение?

– Българите са търпеливи хора, за добро и за зло. Моето поколение преживя големи сътресения, бедността също не помага. Сигурна съм, че ако икономиката ни потръгне, народът бързо ще забрави за соца, но в момента няма за какво да се хване. Пари няма, само спомени за един осигурен от държавата живот, който никога няма да се върне.

– Проваляме ли се като нация в битката си да сме демокрация?

– Ние сме на ръба на Ориента, след 500 години турско робство няма начин да не сме повлияни от отоманската култура, а тя е съвършено различна от западната. Разкъсани сме между двете ценностни системи, без това да е явно. Тук не може да се очаква тевтонска дисциплина, нито пък това отношение, което Западът има към жените. Просто сме изостанали. Наваксваме, но бавно. Колкото до демокрацията, аз вече не вярвам много в нея. Тя е все по-фалшива навсякъде. Разбира се, има места, където е много по-зле от другаде, примерно Русия.

milena_fuchedjieva1– Защо Русия?

– Защото Русия замени комунизма с диктатурата на Путин, който несъмнено е умен управник за народ, свикнал на подобно поведение, но е класически герой на прехода – ченге – петролен магнат. Защото в Русия убиват журналисти и опозиционери на улицата като кучета, това е държава, в която човешките права не струват и копейка явно. Нямам симпатии към тази „култура и цивилизация“. Тя е строго локална.

– В Русия свободата е рядко срещано явление, но в същото време тя е люлка на страхотни образци в литературата и киното. Взаимно изключващи се проявления на обществото ли са те?

– Не съм запозната с новата руска литература освен с Пелевин, а от киното следя новите филми на Кончаловски и на все по-неприятния му брат. Просташкият, пиянски национализъм от „Сибирският бръснар“ не ми е по вкуса. Гледала съм и други руски филми, от които ми е останало само чувство на тегавина и безизходица. Като „Левиатан“. Добър филм, не блестящ, но тази безнадеждност не ме интересува. Живели сме я в България предостатъчно. Така че тяхната свобода не е нашата и не искам никога да бъде. Литературата и киното им явно са пленници на морално банкрутиралата ситуация, в която се намират. Щастлива съм, че въпреки всички трудности и недостатъци България е демократична страна, в която човек може да говори това, което мисли, без да го е страх. Друг въпрос е, че тук „нормалните“ хора искат да те смажат, ако не се подчиняваш на рамките, в които те те виждат.

– Как изглежда България от дистанцията на 7 часа разлика?

– Провинциално, европейски, уютно, с хубави кръчми, вкусно ядене, вечно недоволни хора, но парадоксално изглежда все по-добре, погледната отстрани.

– По радиостанциите звучи американска музика и чалга, единствата музикална телевизия, която звучи изцяло на български език, е “Планета”. Сериалите са турски и индийски. Къде е елитът на тази нация?

– Мен чалгата не ме притеснява. Това е музиката на народа, никой не ни задължава да я слушаме. Освен това тя вече е полупопмузика, развива се, докато не съм сигурна, че интелектуалците ни се развиват особено много. Не ги обвинявам, това също е последствие от бедността, нямат пари да пътуват, да виждат други светове, да се чувстват граждани на света. Затворени в малкото пространство на центъра на София, Пловдив или Бургас, те са с провинциални разбирания за много неща. Елитът е начетен, но това не е достатъчно. А продуцентите имат да изхранват екипите си и правят най-комерсиалния избор. Няма лошо, но дано да започнат пак да намират време и пари за продукт, който не се кълчи натряскан на екрана като във “ВИП Брадър”. Да дадат възможност дори и на себе си като продуценти да създадат нещо, което няма да може да конкурира “X Factor” по рейтинг, но хората ще говорят всеки ден за продукта им като част от живота си. Форматите не остават в историята с нищо друго освен с някакви цифри, докато добрият сериал се помни дълго от зрителите, той е отпечатък на времето, в което живеем.

– Коя е следващата ви книга?

– Вероятно „Сексът и комунизмът 2“, продължението на историята на Лола. Казвам „вероятно“, защото ми е супер тегаво да пиша за това време, но се чувствам длъжна да разкажа това, което знам. Нямам грам носталгия – имам добра фабула, която обаче е мъчение да напиша.

– Оптимист ли сте?

– Негативизмът ни руши не само като хора, но и като държава. Има известно озверяване в отношенията между хората, аз лично нямам време да се занимавам с това, имам планове за живота си, в които песимизмът не влиза. Оптимист съм, ако не бях, щях досега да съм се самоубила.

– Имате ли обяснение защо се случва това озверяване в България?

– Който е звяр, сам се вкарва в клетка. Тук не съществува „страх от Бога“. Някакви хора ненавиждат със страст, с която биха захранили ВЕЦ. Държат се като разярени пинчери. И всичко пак опира до провинциалност. Клики, рамки, представи, групи, отбори и селски дворове. Все пак има и интелигентни хора, които ценят свирепото свободомислие. Благодарна съм им за издрържливостта, защото те пък са атакувани заради това, че са мои приятели. Дотам стига злобата и завистта. Това, че съм неуправляема, прави живота ми по-труден, но и по-лесен, защото нямам морални дилеми – не мога да бъда купена. И винаги играя за победа, тази победа, която аз си представям.

Милена Фучеджиева е родена в София. Баща й е писателят Дико Фучеджиев, който 16 г. беше директор на Народния театър „Иван Вазов“.
Учи две години актьорско майсторство в НАТФИЗ, но в крайна сметка завършва кинорежисура.
Дебютира като писател със сборника с есета „Белият негър“
Автор е на „НеХана“, „Нощен проект“, фентъзи романа „Кефер. Цветовете на малката Ида“.
Живее в Лос Анджелис, САЩ. След завръщането си в България през 2010 г. става главен сценарист и един от създателите на сериала на bTV „Седем часа разлика“.
Новият й роман е „Сексът и комунизмът“. В момента работи по продължението му.

 

]]>
Задници и естествен интелект https://dvatabuka.eu/%d0%b7%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%b8-%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b5%d0%bd-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82/ https://dvatabuka.eu/%d0%b7%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%b8-%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b5%d0%bd-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82/#respond Thu, 25 Sep 2014 21:02:03 +0000 http://dvatabuka.site/?p=1520 Виж още ...]]> Милена Фучеджиева ♦

 

„Анакондата ми не го иска ако нямаш задник, OMG, виж ми задника…“
“Нека да ти казват, че съм много луда, всичко си ми ти…“

 

 

Милена Фучеджиева
Милена Фучеджиева

Първото изречение е от клипа на Ники Минаж „Анаконда“, а второто от вече не помня чий чалга клип, може би на Галена. Засега ги оставям без коментар, те казват за себе си достатъчно. Ако човек излезе от фейсбук, бързо си припомня, че нещата говорят сами за себе си, без помощта на статуси.

 

Всеки човек с ниско самочувствие, ако прекрачи границата на срама и неудобството си, и започне да публикува статуси със „собствени мисли“, дори и да са чужди цитати, се превръща в микроскопична публична личност. Фейсбук напомня на Forum Magnum в Рим – там можеш да изтъргуваш мнението си за лайкове, политическа кариера, печелене на последователи, както и публичен линч. Шумът на фейсбук не се чува с просто ухо, той е нискочестотен и само деактивацията може да го спре. Ползата от него е спорна. Всеки иска да е красив, а това, което не се чува с просто ухо, е едно „Аз“, казано от безброй гласове. По-интелигентните се опитват да го прикрият, но дори и най-добре владеещите комуникациите и пиара не могат да избягат от себе си в желанието си за одобрение.

 

Фейсбук за едни е дрога, за други възможност за воайорство, за трети възможност да се изявят на „сцена“, а за четвърти нещо като гадже, за което изведнъж осъзнаваш, че страда от дисоциативно разстройство на идентичността и повече не желаеш да чуеш нито един от гласовете му, нито пък да видиш нито една от невероятните му личности. А особеностите на българския фейсбук са във високата степен на политизация, както и в по-високата му емоционалност.

 

Той е малък, въпреки че може да бъде четен от всяка точка на земното кълбо. Той е микроскопичен в опитите си да бъде глобален. Той е публичен профил на публична личност, на политик, на интелектуалец, които с всички сили се стремят да бъдат адекватни на случващото се по света.

 

Този опит за адекватност прави човека с „цилиндър“ на главата еднакъв с жената със силикон в задника. Човекът с цилиндър се опитва да е равен със световната култура, докато жената с възглавниците се равнява по световната попкултура. Стремежите им не се различават, нито пък локалността. Отговорът на всички въпроси, какво масите искат да гледат, е все повече в Youtube, и все по-малко в телевизора, и там става ясно, че господинът с цилиндъра не разбира от фокуси, а само от локална култура.

 

Културата винаги е била локална чрез малките общества, които са й се посвещавали. Масата хора, тези, които във фейсбук искат да изглеждат „културни“, а когато не се налага да напишат мъдър статус, са себе си, искат фокуси с гигантски задни части, тресящи се пред обектива на камерата – Ники Минаж, Иги Ализеа и Джей Ло. Огромните им задници са или чудо на природата, своеобразен венец на деволюцията, може би се връщаме към онази Венера с ханш като Уембли, или са постигнати със скалпел от истинските фокусници, които могат да направят от грозното красиво, заличавайки комплекси, неравенство и дефекти – пластичните хирурзи.

 

До този момент сме свидетели основно на неограничените възможности за модифициране на човешкото тяло, все по-достъпни за всеки човек, което е добре. Наистина няма нищо лошо в това да станеш по-красив в собствените си очи, така или иначе очите на другите нямат значение. Проблемът е, че в посока интелект подобна опция не съществува. Никой не може да направи полукълбата в мозъка ти по-големи, а от там и да се разширят умствените ти възможности. И се получава една интересна несъразмерност – задниците растат, мозъците остават същите.

 

В глобална, малка България световните тенденции идват със закъснение. Народът се възмущава от клип на Криско и Мария Илиева, но той трябва да осъзнае, че задникът на Мария разчита на естествеността си, а не е като на колежките й от Америка, които трупат милиони от тресящите се пачи на ю-тюб. И са застраховани на стойността на „Мона Лиза“. А според Ицо Хазарта задника на Мария Илиева стигал до Севлиево. Няма да коментираме обидата в това изречение, Хазартът не греши, той само твори, защото е от Класическата гимназия.

 

Цилиндрите, от които заек никога не изскача, явно не са информирани, че рапът е отдушник за най-голямата бедност и е музика на най-ниските социални слоеве в Америка. Създаден е от черни хора, които до не много отдавна са били роби на белите, които са ги били и убивали. Ицо Хазарта, който е як, но много по-малко як от Снуп или Уиз Калифа, е роб на улица „Шишман“ и нейната необятна география и огромна социална несправедливост. Страшно е гетото, в което се учи латински.

 

След подобни разсъждения човек не вижда смисъл да знае как се прави възел на вратовръзка, папийонка или пък да очаква зайци да излизат от цилиндри. Бяха времена, когато не беше необходимо да имаш задник като кубетата на „Александър Невски“ и арбитрите на попкултурата не друсаха мозъчни клетки по жълтите паветата около „Black Label”, констатирайки, че има един рап в България и той е на Хазарта, както и че чалгата е виновна за всичко.

 

В този ред на мисли искам да окуража родните ни чалгаджийки да останат все така красиви и с малки дупЕта и да не се подмамват по световните текстови или физически тенденции. Пейте си, момичета, нашите си глупости, а ти, Криско, си мьекай и никога не се преструвай, че си от София, защото така или иначе няма как да си от Детройт. Мария също да си пее, с когото и каквото си пожелае, защото гласът й не излиза от задника, а от таланта й. И да не ви пука кой ви съди от фейсбук или прословутите павета – те са само няколко квадратни метра. Освен че на глобалния фон никой не знае, че съществуват, одобрението им винаги е изплъзващо се, лицемерно, продажно и не означаващо абсолютно нищо в огромната бедност, заляла света.

 

Духовна бедност ли?! Не, истинска, гладна, жадна и непредсказуема БЕДНОСТ. Цивилизацията на фейсбук, ю-тюб и инстаграм може да изчезне с едно щракване на пръсти. Бъдете себе си и не правете зло никому. Светът се скапва по безпрецедентен начин заради невъзможността да си уголеми горните полукълба.

 

П-п-п-палим, палим, скоро ще горим.

 

milenafuchedjieva.blogspot.com

 

]]>
https://dvatabuka.eu/%d0%b7%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%b8-%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b5%d0%bd-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82/feed/ 0