Разказът „Родителска среща“ на Михаил Вешим се падна на изпита за 7 клас. Учениците трябваше да преразкажат откъс от творбата от името на неутрален разказвач.

„Родителска среща“ е част от сборника „Текила на разсъмване“ (изд.“Сиела“). В него е публикувана и историята за написването на разказа.

Действието се развива преди повече от десет години.

Беше мрачен декемврийски следобед, когато навън се стъмва рано и по улиците светват звездички и лампички – украсата за Коледа. Преди празниците трябва да излезе и коледният брой на „Стършел“. Брой, който не може да е обикновен, както всяка седмица, а е задължително да е в тон с празничното настроение.

Задължително е в броя да го има и онзи особен жанр, наречен коледен разказ. Който четирийсет и пет години не се появяваше – нито във вестниците, нито в книгите, защото официално не се празнуваше и Рождество. Жанрът отново се яви, когато пак се върна и празникът.

Седяхме с колегата Кръстьо Кръстев сами в редакцията и си говорехме за майсторлъка на коледните разкази, че те не са проста работа, а тънка направа. В сюжета трябва да има и чудо, и надежда, и най-вече – човещина… Задължително хумор, примесен с малко тъга… Абе, както го умееше друг колега – О’Хенри.

Нито аз, нито Кръстьо сме О’Хенри. Но няма мърдане – на следващия ден трябва да се явим с готов разказ в зъбите. Нали сме хумористи професионалисти.

Уж сме професионалисти, пък подходящите сюжети ни бягат. Главите ни са задръстени със случки от ежедневието. Кой депутат какво казал, кой политик къде се издънил… От това може да излезе най-много фейлетон – добър или не толкова, но никога коледен разказ.

Едновременно изпъшкахме, че работата в „Стършел“ изсушава писателските ни пера и ни превръща в драскачи, способни единствено на фейлетонно възмущение в стил: „Докога? – пита софийската общественост“.

В тоя момент на творческа криза вратата се отвори и в редакцията влезе карикатуристът Георги Чавдаров-Чавдарчето, както го наричаха по-старите стършели. Висок, слаб, с увиснали мустаци и с прошарена коса до раменете – едно застаряло хипи. Върху косата му имаше снежинки и тя изглеждаше още по-бяла. Че кога заваля навън? Значи сняг за Коледа ще има. Виж, за коледните разкази не е сигурно…

– Да пием по едно, момчета! – предложи Чавдаров. Това често го правим в късните следобеди, когато сме приключили с работата във вестника.

Веднага ни убеди.

– Но по едно малко! – уточнихме. – Трябва да пишем за утре, а пък не знаем какво…

Слязохме в барчето на Сатирата, тогава редакцията ни беше в сградата на театъра при барманката Бети – приветлива жена, по-усмихната от доста актьори на трупата. Георги сложи на масата три питиета – той обича да черпи, за разлика от повечето карикатуристи. И не позволява на друг от компанията да го превари.
Разказахме му, че трябва да напишем коледен разказ. А пък нямаме сюжети.

– Е, това ли било – засмя се Чавдарчето, хапейки мустак. Имаше такъв навик – да дъвче края на мустаците си. – От всичко става разказ, вие трябва да го знаете като писатели…

В тоя момент през фоайето на театъра минаха четирима сценични работници, които носеха диван – явно подреждаха сцената за вечерното представление.

Карикатуристът, който обичаше да черпи, ги изгледа – тях и дивана, замисли се малко и каза:

– Ще ви черпя един сюжет! Пък вие си го разделете…

Отпи от питието и започна коледния си разказ.

***

Бях петнайсетинагодишен хлапак и учех в стругарски техникум. По-точно – не учех. Бягах от часовете, бях натрупал неизвинени и една камара двойки. Викаха родителите ми в училище, пък аз не им казвах. Един ден директорът ме заплаши, че ако не дойда с баща си, ще ме изключи от училището.

Ходех по улицата и се чудех какво да направя. Родителите ми живееха в провинцията, трудно можеха да дойдат. И за какво да идват? За да чуят, че синът им е пред изключване…

Изведнъж, както вървях по тротоара, ми хрумна идея. Огледах се наоколо – случайни минувачи. Харесах си един – изглеждаше кротък човек, скромно облечен, на възраст колкото да ми е баща. Спрях го и накратко му описах положението си. Помолих го да дойде с мен при директора като мой родител.

Човекът се съгласи. Тръгна с мен към училището. Влязохме при директора и аз го представих – баща ми.

Директорът само това чакаше и като отвори една уста: синът ви бяга от час, пуши, има двойки…

– Георги е пред изключване! – завърши директорският монолог.

„Моят баща“ мълчеше и ме гледаше. Изведнъж се пресегна и ми изплющя страшен шамар.

– Ох! – викнах. Не от болка, а от изненада.

– Ох ли! – и върху главата ми се посипаха още удари. – Ти докога ще ни ядосваш, бе! – ядно ме шлевеше тоя, уж наглед кротък човек.

– Недейте, другарю! – намеси се директорът и почна да ме защитава. – Не го бийте! Той ще се поправи…

– Няма да го бия ли! – викна почервенял от яд човекът. – Аз вкъщи ще го пребия! А пък майка му как ще се ядоса!

Той ще ѝ разбие здравето!

И пак налетя върху ми с шамари.

Притеснен, директорът побърза да ни помири и да ни изпрати от кабинета си.

Щом излязохме извън училището, човекът се успокои, сякаш нищо не е било. Заведе ме в най-близката гостилница.

Поръча ми кебапчета и лимонада, а на себе си – ракия. И ми каза:

– Ей, взимай се в ръце! Че втори път няма да идвам в училището…

Така се разделихме. Научих само първото му име – Христо.

Минаха години. Завърших техникума, почнах работа, излизаха мои карикатури по вестниците, получавах добри пари. Една вечер в някакъв трамвай го видях – човекът, който бе изиграл ролята на мой баща. Обадих му се, той скочи да ме прегръща, като да съм негов син. Веднага ме покани на гости. Заведе ме в малък занемарен апартамент – „Софжилфонд“, където живееше под наем с жена си. Нямаха деца. Настаниха ме върху продънен стар диван, той наля ракия, жена му – болнава, отрудена, сложи нещо за ядене. Пихме и приказвахме, а аз през цялото време се въртях на мястото си. От неудобство, пък и една пружина от дивана ме бодеше отдолу. Христо и жена му не ме пускаха да си тръгна и ме разпитваха – като родители, които отдавна не са виждали сина си.

Тогава си помислих, че всичко в тоя живот се връща и сега е мой ред да върна жеста – навремето той, случайният човек, беше изиграл ролята на мой баща, сега аз трябваше да съм негов син. Къде да ходя – влязох си в ролята и родителската среща продължи до полунощ, макар пружината на дивана през цялото време да ми убиваше…

Като си тръгвах, запомних улицата и номера. На другата сутрин отидох в магазин „Явор“, най-известния мебелен магазин по онова време, и купих един диван – от изложените на витрината. Натоварихме го на камион и дадох на шофьора адреса на бай Христо.

– Кажете, че е от сина му – рекох. – Подарък за именния ден…

Защото на следващия ден беше Рождество.

***

Тук карикатуристът Георги Чавдаров сложи точка на историята. Погледна ни:

– Става ли за коледен разказ? Вие сте писатели, кажете…

И двамата с Кръстьо кимнахме едновременно. Сюжетът беше бомба – точно такъв ни трябваше! Но беше един, как да го делим?

– Е, вие сте приятели – рече карикатуристът. – Ще се разберете някак си…

Опитахме – още там, на място. Първо аз отстъпих сюжета на Кръстьо, после той на мен.

Така и не се разбрахме…

На другия ден, за коледния брой на вестника написахме съвсем други неща, а разказът на Георги Чавдаров остана ненаписан.

Припомнихме си го с Кръстьо, когато след някоя година пак седяхме в барчето на Сатирата, но само двамата. Този ден бе тъжен, даже винаги усмихнатата барманка Бети бе насълзена – бяхме изпратили карикатуриста, който обичаше да черпи.

От няколко години вече и Кръстьо Кръстев го няма.

Така този коледен разказ остана за мен и сега, след като го написах, сякаш запалих по една свещичка в тяхна памет.

Различните хора се смеят на различни неща, но на мен ми е интересен онзи човек, който притежава интелект, за да възприеме хумора. Книгите ми са насочени точни към такива читатели, защото само те могат да се смеят истински. За хумора е нужен културен пласт, а моята цел е в книгите ми да няма мръсни думи. Искам да покажа, че хумор може да се прави и с чисти думи и ръце.

Това заяви в интервю за БГНЕС писателят-хуморист и главен редактор на в. „Стършел“ Михаил Вешим.

„Чудя се защо ние българите станахме такива. Никой не иска да работи, няма кой да сади картофи, но за сметка на това всеки иска да пее и да прави шоу. Влизаме в социалните мрежи, пишем нещо и гледаме на това като на начин за реализация. Аз нямам Фейсбук, защото не вярвам във виртуалните приятелства. Вярвам в истинските, така както и в истинския смях“, каза той.

„От баща ми Георги Мишев научих, че писането е труд. Виждал съм го с очите си. При поетите е по-различно, отколкото при писателите – те могат да се разхождат цял ден и да им хрумне някоя метафора, докато белетристът трябва постоянно да пише, да не минава ден без написан ред. Това е важно за нашата професия. При нея трудът е повече от славата. Няма събота, няма неделя… има само съмнения дали написаното си струва, има ли кой да го чете“, сподели Михаил Вешим за уроците на своя баща, от когото е наследил писането.

Според писателя чувството за хумор на българина се променя, но не за добро и телевизията доста помага затова с лошите примери. „Хуморът е израз на остроумие, но за съжаление стана разлигавен и циничен“, смята той.

Вешим не приема и продажбите на книги като критерий за успех. Защото има много хубави, които не се продават и много лоши, които се харчат добре. Именно затова, според него, единствената оценка за стойностна на творбата я дава времето.

Плакати се вдигнаха и у нас.

Но ако някой тук има основания да каже „Ние сме Шарли“, това е „Стършел“, хумористичният вестник на България.

С разстреляните карикатуристи сме повече от колеги – сатириците по света са едно семейство. Между „Стършел“ и „Шарли Ебдо“ има много разлики, но една съществена прилика – служим си с един език, езикa на хумора и сатирата. С него гъделичкаме фанатиците.

Фанатикът не понася сатирата, защото е опериран от чувство за хумор. И е готов да убива за нещо, на което нормалните хора просто се усмихват.

Веднага след 9 септември идеологическите фанатици убиха „щуреца“ Райко Алексиев заради карикатури срещу Сталин. Пребиха Трифон Кунев заради поредицата фейлетони „Ситни, дребни като камилчета“. Смазаха от бой Сашо Сладура в Ловешкия лагер – бил разказвал вицове…

„Всеки век има своето Средновековие“ – бе казал полският сатирик Станислав Йежи Лец. Афоризмът му е от средата на миналия век, когато идеологическото Средновековие душеше нашите страни.

С падането на Берлинската стена мислехме, че идеологическото Средновековие на 20-ия век е свършило.

Обаче новият, 21-ия век, започна с ново Средновековие – с атентатите в Ню Йорк от 11 септември 2001. Последваха бомби в Лондон, Мадрид, а сега и изстрелите в Париж. Днес човечеството тревожно се пита: къде ще е следващият?

Оказа се, че тоталитарното идеологическото Средновековие на 20-ото столетие е заменено от религиозно. И наново ражда нови чудовища, нови фанатици. Които стрелят по сатирата с „Калашников“.

Напразно…“Калашников“ не може да заглуши сатирата. От счупения с куршум молив се появяват нови два молива…

И се явява надеждата, че щом има Средновековие, 21-ият век ще роди и Просвещение, и Реформация на религията – едно Възраждане, което да постави Човека над Автомата – бил той „Калашников“ или обикновен Банкомат…

За такова Възраждане си струва да работят сатириците – по света и у нас.

Покрай трагедията на колегите от „Шарли Ебдо“, списание, за което изобщо не бяха чували преди, нашите медии се сетиха и за „Стършел“. И ни атакуваха редакцията – слава Богу, само за интервюта.

Един от задаваните ми въпроси бе: като сме „Шарли“, ще публикуваме ли френските карикатури срещу пророка Мохамед?

Отвръщам: не!

Не заради липса на смелост, а поради естетически съображения. Те са далеч от стършеловото разбиране за сатира.

А какво е нашето разбиране – ето един пример. Преди години във вестник „Тримата глупаци“ се появи карикатура от иначе талантлив наш художник. На нея чисто голи политици играеха хоро в кръг и всеки бе бръкнал със среден пръст в задника на другия.

Такова нещо в „Стършел“ не може да бъде публикувано!

Ще кажете, значи има цензура!

Да, при нас има цензура – и аз, главният редактор, съм цензорът. Връщам карикатури, когато лъхат на славитрифоновщина, връщам и текстове, написани на лош български език. Нашите страници са забранени за уличния жаргон, с който са пълни повечето вестници.

Всяко издание има своя политика и читателите му го предпочитат заради това. В годините на прехода българският читател видя какви ли не напъни за хумор и сатира. Имаше го споменатият „Тримата глупаци“ – няма го. Няма вестник „Ку-ку“ (там излизаха заглавия от типа „Двуликият Анус“), няма „Нов Българан“ (с рубрика „Да се е..м в главите“), няма го „Луд труд“…

А „Стършел“ се запази през последните двайсет и пет години и през 2016 ще чества 70 години – най-старият български вестник, който излиза без прекъсване, без да е променял името и нрава си.

Щом ни има, значи сме на прав път и читателите ни подкрепят. Ние също няма да ги подведем!

Статията е публикувана в новия брой на в.“Стършел“, излязъл в същия ден, в който специалното издание на „Шарли ебдо“ бе пуснато в 5-милионен тираж.

Сатирици от Балканския полуостров възраждат някогашните традиционни срещи под наслов „Балкански чичовци“ в Сопот. Те се организираха допреди 20 години, сега за пръв път се събираме отново, каза за БТА главният редактор на в. „Стършел“ Михаил Вешим.

На 31 октомври от 18,30 часа в библиотеката на НЧ „Иван Вазов-1871“ в Сопот ще се разказват истории от „Чичовци“ на Иван Вазов. Така в чест на Деня на будителите ще покажем, че духът и образите от епохата са живи, макар и осъвременени, добави Вешим.

В „Балкански Чичовци“ ще участват писателите-сатирици от Сърбия Александър Чотрич и Драгутин Минич-Карло, представители на Черна гора, Михаил Вешим, Йордан Попов, Ганчо Савов, Румен Белчев и Сергей Трайков от в. „Стършел“.

Изложба с карикатури ще подредят художниците на сатиричното издание Маргарита Янчева и Ивайло Нинов.

Сатирикът Михаил Вешим е носителят тази година на литературната награда „Златно дунавско перо“. Тя му беше връчена в рамките на тазгодишния поетичен конкурс „Свищовски лозници“, който се организира по традиция в крайдунавския град, съобщи БТА.

„За мен тази награда е много специална, защото идва от града на Алеко, писател, към чието перо всеки сатирик се стреми“, каза Вешим. Според него е много важно съществуването в днешно време на подобни конкурси, защото те доказват, че хората имат нужда от
култура и писано слово.

В конкурса са участвали повече от 75 автори от цялата страна, уточниха организаторите от община Свищов. Първа награда получи Орфей Петков от София, втора – Красимир Манев от Русе, а трета – Иван Северняшки от Бяла. Бяха връчени и две специални награди, както и приз на името на поета Иван Искъров.