Романът „Камбаната“ носи изключителен емоционален и социален заряд и е поредното доказателство, че Недялко Славов е явление в съвременната българска литература. Само за няколко години той написа четири романа, които впечатлиха читателската общност и спечелиха авторитетни награди. Сред тях са „Хр. Г. Данов“ – за „Фаустино“, „Пловдив“ – за „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, „Хеликон“ – за „432 херца“ и „Камбаната“. Творбите на Славов са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен.

– Господин Славов, простата статистика показва, че в последните години вие сте най-награждаваният български автор. Има ли формула и каква е тя за успешни романи? Бихте ли я споделили, ако я знаете?
– Ако я знаех, не бих я споделил. Със сигурност! Аз пиша книгите си само тогава, когато усещам, че вече не мога да не ги напиша. Не пиша от литературно трудолюбие. А сега – сериозно. Мисля, че формулата за успешен роман я знае само истинският читател.

– Винаги ли наградените книги са най-добрите?
– Би следвало.

– Кое е повече в една награда и един успех въобще – медът или жилото, ако въобще го има?
– Медът, разбира се. Признанието, новите читатели, искрената им радост, тиражите, естествено. Големите литературни награди са един вид биография на литературния процес. Отбелязват върховите постижения в даден период от време. Но и жилото си го бива. Наспорих на врагове с тия награди. Има много люти завистници, да знаете. Българинът люби и мрази страстно. Аз винаги съм се радвал на чуждия успех. Когато се появи хубава книга, съм реагирал от сърце; често пиша отзиви или предговори за добри, по моя преценка, книги. Литературният успех е щафета. Предава се от автор на автор, от поколение на поколение. Не може да си я занесеш вкъщи тая щафета.

– Вашият издател Стойо Вартоломеев, поел функциите и на редактор на книгата, нарича романа ви зашеметяващ. Митко Новков казва, че българската литература отдавна е чакала толкова силно, така въздействащо произведение. Вие, докато го пишехте, давахте ли си сметка, че създавате книга, която може би ще остане?
– Напоследък все повече съм обладан от една еретична мисъл. Тя се подкрепя не само от вътрешното ми усещане, но и от констатациите, които правя, четейки големите, а и изобщо добрите и успешни писатели. А тези констатации са, че ако например сложим палец върху името на тези писатели, то различните текстове отдолу започват да звучат като писани от един и същи автор. Да! Истина е, повярвайте ми! Стиловете са различни, почеркът също, но има нещо над тези различия, нещо което ги обединява – класата, универсума на посланието. Защото това е Той – Единният и Всеобщ писател на света! Той държи ръката на писателите, пръснати из различните човешки езици по земята, те са неговите хетероними. В този смисъл успешният, талантливият текст е като Слово, преодоляло звуковата бариера. Оттам нататък този текст може да бъде подписан от всеки истински творец. Така че аз все повече си мисля, че една книга се случва в мига, когато Логосът те припознае за свой човек когато ти се довери, когато ти намигне, ръкоположи те в сан, когато ти каже: твоето писателско перо вече е научило словото, вече може да докосва хората от моя език – и аз ти се доверявам да напишеш тази книга.
Та такова усещане имах, докато пишех „Камбаната“. Сякаш българският Логос за миг ми се довери и ме допусна до себе си. Останалото бе въпрос на време. Девет месеца. Времето, в което трябваше да запиша диктовката.

– Чухме много възторжени оценки за романа ви – може би това се отразява и върху тиражите му, но чухте ли нещо отрицателно? И какво не хареса този ваш читател – ако го има?
– Първо за отзивите, които ще останат само за мен. Стотици са. Получавал съм ги на лични във фейсбук. По всяко време на денонощието. От всякакви хора. Повечето непознати. Лекари, учители, инженери, болногледачки и чистачки по чужбините, студенти, ученици, научни работници. Те са ми особено скъпи, тези съобщения. Човешки, искрени. Пазя си ги. Разбира се, че има и такива, които не харесват книгата. И това е нормално. Някои не харесват темата, други позицията ми. Но в литературата ни напоследък са се нароили болшевики, които се изживяват като литературни цензори. Нещо като идеологически комисари на новата права вяра. Наскоро бях поръчан от тях. Един литературен агент заклейми книгата ми с коминтерновска страст. Нямаше литературни аргументи и заблъска „Камбаната“ с кирката на политкоректните обвинения. В някога доброто телевизионно предаване „Библиотеката“ той нарече “ Камбаната“ поръчков роман. Въпросният литературен агент е човек най-вече предизвикващ съжалително умиление в писателската гилдия поради вродената си глупост и службогонство. Затова си казах, че не трябва да се ядосвам. После ми стана и смешно. Защото в своята безграничност, глупостта понякога формулира и истини. Да, вярно е, „Камбаната“ е поръчкова книга. Тя е поръчка на времето.

– Да поговорим за стила на „Камбаната“. Твърдя, че подобен стил на писане няма в съвременната ни литература. Това, което класическият белетрист развива на цяла страница, вие го компресирате до едно изречение. Убеден съм, че може да „стопите“ всеки роман от петстотин до сто страници. Резултат на дълго редактиране ли е този афористичен стил или е специфично ваш органичен начин на изразяване?
– Вероятно и двете. Редактирам книгите си дълго. А лаконичността иде от поезията – от слога ми на мислене. За мен стилът е най-важното нещо в писането. Той овладява тока на мисълта, фокусира го и го стабилизира в словото. Така това което по принцип е неизразимо – асоциациите, чувствата, вътрешния хаос на мислите ни – се овладява, подрежда и се превръща в код за общуване, в художествена комуникация. И колкото стилът е по-завършен, толкова по точна и пълноценна е връзката с читателя. Това определя и степента на таланта на един писател.

– Защо се оттеглихте от поезията?
– Не се оттеглих, тя ме напусна. И с пълно основание ме заряза. Прозата ми отмъкна метафорите й.

– Какво най-много липсва на съвременната ни литература?
– Смелост.

– Къде е оптимизмът, ако го има, в този иначе песимистичен роман? Обречени ли сме, загубено ли е всичко?
– Защо да е песимистичен? Следвал съм житейската правда. В последна сметка животът винаги побеждава. Така че въпреки драматизма си, „Камбаната“ е оптимистична метафора. Така мисля.

– В литературата, която създавате, няма и грам entertainment, но ако и да е болезнено остра, прозата ви избягва всяко политизиране. В нея има презрителност към политиката, но и бунт срещу оруелския диктат, който се засилва над човечеството. И все пак – каква е прогнозата ви в политически план за нас, българите, за света изобщо?
– Ще ви отговоря индиректно с истинска история. Някога най-точните политически прогнози правеха работниците на „Ален мак“ – водещо българско предприятие за козметика. Та тези работници правеха прогнозата за предстоящите избори, като боядисваха с боя за коса уличните кучета, които хранеха. И плъзваха в изборните времена около завода едни червени, сини, тъмносини, тъмнокафяви или раирани в жълто и синьо кучета. С една дума – песове партии. Тутакси се появяваше и неизменната разгонена кучка – партията майка, която ги повеждаше след себе си в любовната индийска нишка. И по цвета й работниците предсказваха резултатите – кой ще победи в парламентарните избори, партията майка сама ли ще състави правителство, ще има ли коалиционни партньори /според броя на разгонените мъници/. Това социологическото проучване бе най-демократичното и почтеното в Родината ни – без международни наблюдатели, без купуване и продаване на гласове, без телевизионни дебати и екзитполове.
Та исках само да кажа, че не ние, човеците, дето сме се взели толкова на сериозно на тая земя, а Природата ще произнесе най-накрая присъдата ни.

– Почти всяка година създавате по един успешен роман. Може ли човек да живее само от писателски труд в България? Има ли днес професия „писател“?
– Книжният пазар у нас е малък. Въпреки всичко живея като професионален писател, успях да я докарам дотук. За това основна заслуга имат читателите и моят издател. Имам прекрасен и почтен партньор в лицето на издателство „Хермес“.

– Каква е бъдещата съдба на романа „Камбаната“? И колко време за почивка си дава писателят Недялко Славов, преди да захване следващата си книга?
– За литературата са важни книгите на Не-съгласието. Полит-НЕ-коректните книги. Само те остават. Писателите конформисти са сенки. За тях няма литературна памет. Пошумят, пошумолят, кихнат и изчезнат. А около „Камбаната“ ще има новини. Добри. Иначе – каква почивка. Писането е обсесия. Не пита. Идва, влиза ти в главата – и край. Нека, живот и здраве, да е все така. Поднових романа, който прекъснах заради „Камбаната“. Имам заглавието му, имам първото му изречение, имам и последното му изречение. Ще е любовна сага за една жена и двама мъже. Ще бъде брутален, неистов, но обичащ човека роман. Колкото и да се правим на гностици, логици, богоборци, атеисти и какви ли не още умници, любовта е най-красивата ни и единствена възможност за безсмъртие.

За романовия свят на Славов ще говори литературният критик, публицист и културен журналист Митко Новков.

Следващите срещи с Недялко Славов в рамките на месец април ще бъдат с читателите му в Пловдив и Русе.

Недялко Славов е автор на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Авторът има особено място в съвременната българска литература. Експресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики. Творбите му са пропити със страстен хуманизъм и са далече от съвременните тематични клишета. Негови пиеси са поставяни на различни сцени.

Недялко Славов е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които и на Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“ за романа „Фаустино“ и награда „Иван Николов“ за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години“. През 2014 г. романът му „Портрет на поета като млад“ спечели награда „Пловдив“ за литература и беше удостоен с множество престижни номинации, сред които за награда „Хеликон“, за български роман на годината от Национален дарителски фонд „13 века България“ и за годишна награда на Портал „Култура“ в категория проза.  Много добре приети са и романите му „Вертиго“ и „432 херца“ (носител на голямата литературна награда „Хеликон“ за 2015 година).

Наградата се присъжда за извисеността и хуманноста на посланието, за новаторската и майсторска поетика, както и за блестящия език на романа.

„Ако трябва да се доближим до образността на автора, в „432 херца” той е постигнал автентичните трептения, присъщи на най-красивата и магнетична литература. Да му пожелаем творческа сила и леко перо, а на романа му – милион читатели…”, каза в словото си председателят на журито Калин Донков.

Миналата година романът на Недялко Славов „Портрет на поета като млад” бе номиниран за наградата „Хеликон”.

Наградата бе връчена в книжарницата „Хеликон-Витоша” от миналогодишния носител Христо Карастоянов („Една и съща нощ”, „Жанет 45”). „Радвам се по две причини, че този избор изпреварва с малко останалите номинирани книги. Досега бях убеден, че всяка власт мрази книгите. От книгата на Недялко Славов разбрах, че всяка власт мрази неистово и музиката. Щом могат да си позволят, според тази книга, да посегнат на основния тон на вселенската хармония, да го направят удобен за маршове и за фанфари.От тази история Недялко Славов спокойно можеше да изкара някой роман в стил на Дан Браун или някои наши автори. Но той е направил нещо съвършено друго. Завиждам на тези, които за първи път ще посегнат към тази книга. Благодаря ти, Недялко“, сподели авторът на „Името“ и „Една и съща нощ“.

„Познавам Калин Донков от много години. Той е сдържан, като много поети. Но каза толкова хубави думи. Благодаря! Благодаря на моя издател. Снощи, преди да си легна прочетох анотациите на книгите, които бяха номинирани тази година. Без всякаква куртоазия искам да кажа, че съм горд, че съм избран. Виждам поне 4-5 писатели, които можеха да са на мое място. „Хеликон“ е огромен шанс за всеки един автор“, каза и самият Недялко Славов.

Церемонията по връчването на статуетката Орлето на Евгени Кузманов бе уважена от куп нейни носители, сред които Захари Карабашлиев, Алек Попов, Васил Георгиев, Деян Енев, както и някои от номинираните тази година – Силвия Томова, Ангел Игов, Димитър Коцев – Шошо, Галин Никифоров. Приветствие от името на министъра на културата Вежди Рашидов поднесе експертът Елиянка Михайлова. „Поздравявам организаторите на това събитие за това, че е толкова устойчиво вече“, каза тя.

„С какво се различава Награда „Хеликон“? Различава се с това, че тя не се връчва, не се дава. Награда „Хеликон“ се присъжда. Затова и нашите церемонии са кратки. За да не се отнема от блясъка на книгата“, сподели Гинка Панайотова от книжарници „Хеликон“.

В церемонията със свои песни участваха и Splendor and Misery – Анджела Родел (преводач на българска литература, изпълнителен директор на Комисията „Фулбрайт”) и Виктор Тодоров. Организаторите бяха подготвили и специална изненада за Недялко Славов – изпълнение на цигуларя Дилян Иванов от струнен оркестър 432 Hz , който свири в концертен строй 432 – (това означава, че ла струната на цигулките е настроена да звучи с честота 432 Hz вместо 440 Hz). „С Недялко ни свърза честотата 432 Hz. Започнахме да работим почти заедно за тази честота – той в сферата на словото, а аз – на музиката“, каза диригентът на оркестъра Иван Янакиев.

На 18 юни излиза второ издание на романа на Недялко Славов „Вертиго“. Книгата е високо оценена от българските читатели и критици, а през 2013 г. е номинирана и за награда „Хеликон“. Роман, който се чете за часове, но се помни дълго.

Недялко Славов е автор на сборници с поезия, разкази и пиеси. Книгите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Авторът има особено място в съвременната БГ литература. Eкспресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики. Творбите му са пропити със страстен хуманизъм и са далече от съвременните тематични клишета. Романът му „Вертиго” е определян от мнозина като събитие за литературната 2012 г. Сега романът излиза във второ издание.

За книгата

Четирима мъже и четири жени са изправени пред екстремна ситуация. Една история, която отключва ефекта на пеперудата и изправя модерния човек пред неговия Страшен съд.

Разбиващ роман! Гротеската е смайващо красива, а финалът – предизвестен апокалипсис на болезнено изплъзващото ни се битие. Както и във „ Фаустино” ( романа носител на най-престижната национална награда за литература „Хр. Г. Данов” за 2010 година) майсторството на Славов да разказва е забележително.
Емил Андреев

Роман притча, роман следващ божествената поезия на творението „Вертиго” е безспорен ценен къс литература.
Младен Влашки

„Вертиго“ е дълбоко поетична история за устоите на съвременния свят. Мъдра книга, написана с изключителна наблюдателност и внимание към детайла.
Борис Минков

Той е между малкото български писатели, които притежават стихията на разказването.
Александър Секулов

Премиерата на „432 херца“ от Недялко Славов ще е на 29 май (петък) от 18,30 ч. в Книжен център Greenwich. Книгата ще представи доц. Георги Лозанов.

Сюжетните ходове в романа са провокирани от мистиката около указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово разпореждане през 1939 г. тонът ла е настроен на 440, вместо на 432 херца.

Действието се пренася в днешно време. Само в една нощ и само за няколко часа главният герой – млад и талантлив музикант, композира безсмъртна творба. От този момент започва битка между доброто и злото.
Романът на Недялко Славов може да бъде четен и като антиутопия, и като поема в проза, и като естетическо криминале с неочакван край: изкуството оцелява не тук и сега, а за вечността.

Недялко Славов е автор на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Авторът има особено място в съвременната българска литература. Експресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики. Творбите му са пропити със страстен хуманизъм и са далече от съвременните тематични клишета. Негови пиеси са поставяни на различни сцени.

Недялко Славов е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които и на Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“ за романа „Фаустино“ и награда „Иван Николов“ за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години“. През 2014 г. романът му „Портрет на поета като млад“ беше удостоен с множество престижни номинации, сред които за награда „Хеликон“, за български роман на годината от Национален дарителски фонд „13 века България“ и за годишна награда на Портал „Култура“ в категория проза.

Сюжетните ходове са провокирани от мистиката около указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово разпореждане през 1939 г. тонът ла е настроен на 440, вместо на 432 херца.

Действието се пренася в днешно време. Само в една нощ и само за няколко часа главният герой – млад и талантлив музикант, композира безсмъртна творба. От този момент започва битка между доброто и злото.

Романът на Недялко Славов може да бъде четен и като антиутопия, и като поема в проза, и като естетическо криминале с неочакван край: изкуството оцелява не тук и сега, а за вечността.

За автора

Пиша, защото така живея…

Недялко Славов е автор на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Авторът има особено място в съвременната българска литература. Експресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики. Творбите му са пропити със страстен хуманизъм и са далече от съвременните тематични клишета. Негови пиеси са поставяни на различни сцени.

Недялко Славов е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които и на Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“ за романа „Фаустино“ и награда „Иван Николов“ за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години“. Безспорните качества на последния му роман „Портрет на поета като млад“ бяха забелязани от читатели и критици още от момента на излизането на книгата. Романът беше удостоен с множество престижни номинации, сред които за награда „Хеликон“, за български роман на годината от Национален дарителски фонд „13 века България“ и за годишна награда на Портал „Култура“ в категория проза. За „Портрет на поета като млад“ Недялко Славов е носител на награда „Пловдив“ за литература.

За книгата

Сюжетните ходове в романа са провокирани от мистиката около указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово разпореждане през 1939 г. тонът ла е настроен на 440, вместо на 432 херца.

Действието се пренася в днешно време. Само в една нощ и само за няколко часа главният герой – млад и талантлив музикант, композира безсмъртна творба. От този момент започва битка между доброто и злото.

Романът на Недялко Славов може да бъде четен и като антиутопия, и като поема в проза, и като естетическо криминале с неочакван край: изкуството оцелява не тук и сега, а за вечността.

Предисловие

През 1939 година министърът на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс, издава генерален указ, с който нарежда на всички да настроят тонa ла на 440 Hz, вместо на 432 Hz.

През 1953 година постановлението на Гьобелс е одобрено от Международната организация по стандартизация (ISO). Направена е промяна и честотата 440 Hz е въведена като стандарт, въпреки протестите на професор Dussaut от Парижката консерватория, който е организирал референдум, подписан от 23 000 френски музиканти. Те са настоявали да не се променя 432 Hz, за да се запази музикалната хармония и музикалната вибрация на Вселената.

Тонът ла, настроен на 432 Hz, е бил съвсем умишлено скрит от света, защото това е точката на баланс в природата. 432 Hz е вибрация, застъпена в принципа на Златно сечение (известно още като Златна пропорция, Златен коефициент или Божествена пропорция), и обединява свойствата на светлината, времето, пространството, материята, гравитацията и магнетизма към биологията, код на ДНК и съзнанието.
Естествената настройка на 432 Hz има дълбоки ефекти върху съзнанието на клетъчно ниво в нашето тяло. Чрез настройката на музикалните инструменти и използването им на 432 Hz, вместо на 440 херца, атомите и ДНК започват да резонират в хармония със спиралата на Златното съотношение в природата.

Откъс
20.
Притъмня. Небето се свлече. Изневиделица удари ураганен вятър. Затрещяха прозорци и врати, липите застенаха. И тогава се случи чудото: не звънарят на църквата, а бурята – тоя небесен клисар на Божиите дела – удари камбаната! Олюля я тежко, блъсна я на няколко пъти, повече не успя! Изтръгнатият звук бе странен – къс и възторжен, по-скоро предизвестие, най-вече знак!
Всичко трая минути. Ураганният порив изчезна, както се бе появил.
Вятърът затихна и градът бе затиснат от облачни глетчери.

Докато спускаше пердетата, Нед погледна към двора. Там, кой знае откъде довян, на зида бе кацнал кеклик. Стоеше като втори знак на Чудото. Вятърът олюляваше птицата, тя търсеше равновесие и като скиор на щеките си, току се опираше на крилете си.
– Студено ли ти е, скъпа? – заговори й Нед. – Какво ми пристъпваш като мулатка върху снега. Кой те довя, мила?

Мракът падаше напливно, сгъстяваше се в горния край на улицата, надигаше приливната си вълна. Черната му вода удавяше безистените, заустваше ги и отново се връщаше на улицата. И пак настъпваше и настъпваше…
В полунощ заваля.
Нед извади концертния си фрак. Облече се бавно и тържествено. С церемониален жест приглади реверите, оправи папийонката и изпъна ръкавите. Придърпа стола, но скочи като опарен – беше по чехли. Мърморейки, дълго търси едната си обувка, намери я и седна пред пианото. Обземаше го тайнствен смут. Сплете пръсти и протегна ръце. Пръстите му изпукаха. За последно оправи ревери, окашля се и намести стола под себе си.
Бе готов!
В този момент таванът прокапа. Нед възкликна: „А сега да настигнем дъжда!“ – и се втурна по клавишите…

През минута спираше и просвирваше чутото. Трескаво записваше и ръцете му политаха пак. И за да се убеди, че не халюцинира, говореше на глас:
– Presto, Presto… Presto… момент… взе да отслабва… тогава и ние ще забавим темпото… така… Largando… намаля още… тогава ще минем в Largo… да вдигнем тона с един диез… момент, от кухнята се обажда едно си, сега още едно – ще уважим и него, какво пък е това оттатък, не е ли до на втора октава…
Скокна и тръгна безцелно към кухнята, пак се върна. Сякаш бълнуваше с отворени очи:
– Партитурите на дъжда, да, да… той ми диктува. Той ми диктува! Диктува ми!… Да, това са партитурите на дъжда…
Погледна тавана и се прекръсти.
Просветна светкавица. Бавна, премигваща, продължителна – с очертанията на мъжки профил – и озари стаята до дъно. Небето грохотно отекна. Автомобилните аларми завиха. Семейният портрет падна от стената, но Нед не го вдигна. Говорейки в транс, записваше:
– Това ми е тъжно, ето му един бемол, момент, къде е метрономът… дъждът засилва… тук трябва Allegro… Allegro vivace… ще ускорим… още… още… Presto… сега малко почивка за публиката… да разгърнем в низходяща прогресия капчука – вече в Andante… сега Piano… Piano pianissimo… estino! – Изопна се назад, музикалната фраза разтвори крило, полъхът й довя неясен образ на жена; белна се извивка на шия, бледа, помътена, посечена от лунна светлина; жената отмина, замина… прошумоля втора жена… литна, зарея се в прозирната вис, за миг очерта профила на Виктория, после се разтвори димно, изчезна. Отново чу гласа си. Приведен над клавишите, Нед говореше: – Достатъчно… да върнем темпото, да оживим отново… още… още… тук вече трябва Presto… дори Prestissimo… и така – за финал на първа част – едно силно, страстно, изгарящо афетуозо!
Записваше, просвирваше, записваше. Беше разкъсал нотната тетрадка на отделни листове. Връщаше се към написаното, сравняваше, коригираше.
Музиката идеше върху клокочещите вълни на водещата тема.
Задъхан, тичаше след небесната диктовка, а когато изоставаше, Оня горе забавяше темпото и го изчакваше по завоите на дъжда.

…Дъждът бе спрял.
В забавен каданс последната капка се откъсна от тавана. Това бе финалната нота в партитурите.
Погледът му мина по листовете. Вече не чуваше чистата музика. Виждаше само Божествената й графика – симетричното групиране на нотите, архитектурната й подредба.
Но нещо не бе наред! Имаше някаква закачка, някаква игра в случващото се. Оня горе се забавляваше. Или не? Или може би бе диктувал така накъсано и страстно, както бе дишал?
Нед подреждаше нотните листове. Слагаше ги върху пианото, на масата, по первазите; крачеше напред-назад, четеше, разменяше местата им, търсеше музикалния порядък, тайния код. И пак отначало, и пак.
Отвори прозореца. Стана течение и страниците се разхвърчаха из стаята. Описвайки къси дъги, започнаха да се стелят една върху друга – и така от последния до първия лист. С тази въздушна въздишка Небесният автор подреди партитурите си.
П о с л а н и е т о бе получено.
– Край! – възкликна Нед и пусна капака. Изправи рамене, залитна напред и опря чело в пианото – беше заспал още във въздуха.
Върху първия лист бе написано: Мулатка, танцуваща върху снега.