Разбирам любовта, по-скоро интереса и любопитството, на хората към неколцина писатели, които в последните десетилетия са тикани напред. Писателите са известни, известни са и причините, заради които ги тикат. И прозорецът на българската литература вече е толкова стеснен, че само те – пет-шест дами и господа, имат право на лица, очи и глътки въздух. Никой друг.

Добре – нови времена, нови естетически господства, нови фаворити. Това е обяснимо.

Но обяснимо ли е хората, които се прехласват пред тези буквени полубожества, нито един път да не ги попитат: Какво ще кажете за черния като въглища въздух, какво мислите за напуканото като изсъхнала кожа дъно на язовир „Студена“, какво мислите за планините от боклуци, с които ни затрупват от Европа, какво мислите за бедността, за страданията и безизходицата, за изчезналите от земите ни българи? Какво мислите въобще за живота.

Никой не ги пита нищо такова. А и те не смеят да гъкнат, защото край с наградите, край с дитирамбите и лигавениците по телевизорите, край с преводите, край с парфюмените светове и хвалби.

И знаете ли защо тези посочени за най-баш сегашни писатели си мълчат? Мълчат си, защото знаят, че като си прехапват езиците, най-много ги пускат да говорят и най-много ги харесват.

Гледам ги тези словесни дами и господа какви коледни и новогодишни пожелания и послания изпращат, как се тревожат за здравето, живота и бита на хората, как стискат палци от София, Пловдив, Каспичан или чужбина за успеха на татковината. Милите тартюфовци, милите ми умрели лисици – уж за всичко ги е грижа, а ги е грижа само да не настъпят по мазола някой мандарин на издателство, на министерство, на държава. И все го докарват до нещо битово – да се видим, да се прегърнем, да се погледнем, да се целунем два-три пъти и да се обичаме. По-нататък – не. И колкото повече не казват нищо, толкова повече ги катерят по Стълбата на Смирненски – бутат ги с две ръце нагоре по Стълбата и няма свършване.

Аз това не го разбирам и ме е срам. Срам ме е, че тези, които трябва да измислят нови светове, думи и метафори, си измислиха мълчание и го осребряват. И селекцията за успех ще става още по-тежка, а критериите – още по-прости – да не се разбира много какво пишеш и да се разбира, че винаги ще си траеш. И тогава – я в учебник, я в читанка, я в някоя награда можеш да скочиш.

А на черния креп, на който му викаме въздух – майната му, на жаждата – майната ѝ, на боклуците и на отровите – майната им.

Българската литература обаче е голяма и защото писателите ѝ никога не са мълчали. Никога. Ама сега за сега – майната ѝи  на истинската голяма българска литература.

Важното е да сме на прозореца и да се пъчим.

Източник: nikolaymilchev.com

Инфарктът, който получих след трийсет години блаженство, радост и щастие в училище, едва не ме уби, но сега жена ми ще ме довърши. Няма начин. Тя също е учител и то с още повече години благородна професия на плещите си и без да го осъзнава, ще ме ликвидира. Ще ме премахне от хоризонта на живота и периферната литература с това, че отново е класна на осми клас.

Няма ден, няма нощ, няма събота, няма неделя. Има само любов към учениците, любов към родителите и хартия – планински вериги от хартия и компютърни задължения.

Дневник на класа – хартиен, имена, данни, телефони, адреси, имена на родители, адреси на родители, имена на лични лекари, дипломи на ученици, писма до старите училища – кой ученик къде е записан, на коя страница в книгата за подлежащи, под какъв номер; електронни дневници със същите данни (Боже на дигиталния свят, рано или късно ще ни убиеш с тая дигитализация); отсъствия, бележки за отсъствия, забележки, електронни адреси на родители, баби и прабаби, медицински картони, имунизационни картони, истории на заболяванията, лични карти – пак данни, превозни документи за градския транспорт, стипендии, карти за влизане в училище, чиповe; родителски срещи и педагогически съвети, ръководство на класа, фейсбук група на родители, фейсбук група на ученици, фейсбук група на дядовци , входни и изходни нива – проценти, оценки и т.н., и т.н.

И за всичко това аз помагам, диктувам до два часа всяка нощ и с връзки си купувам ампули кофеин, които пия, за да не заспя. А колко е вреден кофеинът за сърцето…

Спирам, защото ми прилошава – край нямат тази мъка и ад на учителите – край нямат… И колкото повече се дрънка за намаляване на „хартиената чума“ – аз така ѝ викам на бумащината, толкова повече расте тя. Расте навсякъде – в училище, във фабрики и канцеларии, в министерства и в Брюксел. Расте в душите ни. Превръща ни в хартии, в статистики, в отчет, в нищо.

Расте тази хартиена чума заедно с идиотщината на хора от Министерството, които по цял ден измислят нови гадости за учителите, а когато се изморят да измислят гадости, клюкарстват като бабите от село Торба лъжи, Габровско. И се обиждат, ах, как се обиждат тези нежни издеватели. Все се обиждат, че учителите не разбират дълбокия смисъл на работата. И им назначават проверки – основно за това, как се води документацията. Много проверки…

Чудя се как съм търпял и как сега търпят учителите. Абе, хора, хвърлете ги тези дневници, данни, картони, карти, чипове, бележки и електронни страдания и излезте на стачка. Струпайте дневниците пред Министерството и синдикатите и кажете НЕ, не щем повече. Правете си ги вие тия работи. Ще загинете така, ще ви се счупят гръбнаците. Няма магаре в света, което би понесло това – няма такова магаре, па било то и възрожденско.

Нека Красимир Вълчев и Янка Такева да дойдат и да си попълват милионите справки и документи, по-високи от луната. Ама как да дойдат като Красимир Вълчев по цял ден с вид и тон на протестантски пастор приказва за увеличени учителски заплати, а Янка Такева е заета с подготовка на стогодишния си юбилей.

Ако това продължи, рано или късно учителското сърце няма да издържи, казвам ви – няма да издържи. А мозъците – учителските мозъци отдавна вече са прегрели и пушат.

Ама нали един букет на петнайсети септември и един на двайсет и четвърти май оправя всичко? Ех, тези букети и тази несъкрушима любов!

Източник: nikolaymilchev.com

Ти миришеш на събуждане и на точно това –
на гънките по чаршафа, на влагата в двора,
и миришеш на премигване, на разчорлена коса
и на отсъствие на абсолютно всякакви хора.

Ти си плискаш очите със зеленина
и очите ти виждат, че утрото е хладно.
И миришеш на толкова тишина,
че тишината мирише на двама.

В тишината, разбира се, скача петел
и марширува под звуците на петльови маршове.
Аз те гледам и в бурените съм се заплел,
защото и бурените миришат на твоята сънена кожа.

Защото тревата дъхне на косена трева,
аз лежа по очи и не мога дума да кажа.
Лято е и слънцето си напича гърба,
и мирише на река, на потна любов и на влага.

И мирише на едно-единствено нещо – на нас –
на нашите мишници и пръсти, на страховете ни.
И мирише на бълбукане в дъното на нашия глас
и на гръмотевиците и дъждовете.

И мирише на отмаляване, на изчезване, на вик,
на пляскане на гълъби, които се любят,
на слънчогледи, на лавандула и ечемик.
И мирише на гъби – на две окъпани гъби.

Колко много ухания и трепети, и миризми,
и какво лято – колкото хиляди димящи жълтъци.
И на дъното на лятото – аз и ти,
и жегата, и магарето, което хълца.

http://nikolaymilchev.com/

По случай Световния ден на вятъра – 15 юни, публикуваме стихотворението „Вятър“ на Николай Милчев. Поетът ще гостува в Литературния клуб на Столична библиотека на 27 юни 2019 г. (четвъртък) от 18:30 ч.

ВЯТЪР

Къде живее вятърът, когато спре –
на онзи клон,
в забрадката на мама?
Прекрасно е,
че вятърът не може да умре,
но и в косите ми не може да остане.

Живее той и в човка на петел,
в око на люляк,
в устни на кокиче.
Замаян вятър, който е помел
небето,
за да се завърнат птиците.

Един от най-интересните и самобитни съвременни български поети, майстор на метафората и неочакваните образи, ще гостува в Литературния клуб на Столична библиотека на 27 юни 2019 г. (четвъртък) от 18:30 ч. В представянето ще участва Цветана Милчева, ще има рецитал на автора, който освен това ще отговаря на въпроси от публиката и ще раздава автографи.

Входът е свободен, а книгите на Николай Милчев ще бъдат изложени във витрина на втория етаж в Направление „Обслужване на читатели“ през целия месец юни.

Ако някой иска да си отговори на въпроса какво става в България в момента, на какъв хал сме и накъде отиваме, нека да прочете разказа „Индже“ на Йордан Йовков. Мисля, че там е скрит отговорът – тъжният отговор. Прочетете целия разказ „Индже“, той е писан точно за днешния ден. В него има и любов, и романтика, разбира се, но главната метафора е актуална както никога – метафората за сляпата надежда и вярата в чудото на прераждането. Което никога не се случва. Прочетете разказа „Индже“ без финала – той е писан за други времена и трябва да се чете от други хора, не от нас.

Искам да ви припомня разговора между дядо Гуди и Индже. После си пуснете телевизора и го чуйте от там!

„Индже погледна стареца изпод око и едва забелязано се усмихна:
– Индже ли? Ти виждал ли си Индже, старче?
– Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял.
– А аз кой съм? Познаваш ли ме?
– Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сли венският аенин, Тахир ага – зная го, – и той тъй чисто приказваше. Не те познавам.
Той замълча и замислено спря натъжените си очи на Индже.
– Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…
– Какво е сега?
– Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. ама и от вълци да ни пази!“ (Из „Индже“ на Й.Йовков)

И не забравяйте, че сборникът с разкази се казва „Старопланински легенди“ – именно легенди.

А сега си пуснете телевизора!