Макар да използва всеизвестни факти от биографията на двамата писатели, Гавран ни представя една неочаквана интерпретация на историята, а аскетизмът му рисува сложните взаимоотношения между неговите герои на фона на убедително пресъздадените първи десетилетия на 20 век.

Романът „Приятелят на Кафка“ бе отличен през 2012 г. с наградата на Хърватската академия на науките и изкуствата за литература и номиниран за Международната награда за литература IMPAC Dublin за 2013 г.

За автора

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа „Кръстителят“. Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

ОТКЪС

Първа част

1.

Студеният вятър от Вълтава проникваше в костите им. Докато се разхождаха из Вишехрад, наблюдаваха от хълма Прага. Младите студенти приличаха на преждевременно съзрели момчета, които въпреки липсата на житейски опит, успешно се преструваха на възрастни.

Запознаха се миналата есен, в немската читалня на университета, и оттогава бяха не- разделни.

Оскъдното пролетно слънце се отразяваше в мраморните надгробни плочи, край които минаваха. Близостта на гробището, където бяха погребани изтъкнати личности от мина- лото, сякаш придаваше допълнителна тежест на разговора им.

– Всяка написана книга е отблясък на живота, който е живял нейният автор – каза Макс.

– Всичко написано е измислица. Реалността не се подчинява на думите – отговори Франц.

Беше 1903 година.

2.

Макс притежаваше много таланти.

Обичаше да свири, да композира, да пише разкази, журналистически статии, да се сърев- новава в ораторското изкуство… Повечето от интересите му смущаваха и самия него. Като че ли заради всичко това по-трудно можеше да определи какъв иска да стане в мъглявото бъдеще.

Широтата на познанията му беше безгранична. С отговорите си често удивляваше и самите преподаватели. Въпреки това младежът чувстваше, че неговият само с година по-възрастен приятел Франц, има по-ясни възгледи от неговите.

Крехкото тяло на Франц беше убежище за неговия любопитен дух и впечатляващия му индивидуализъм, на който Макс се възхищаваше.

Мислите на Франц винаги бяха ясно и убедително представяни. Никога не произнасяше чужди фрази. Не беше разпилян в думите си.

За страничния наблюдател Франц беше саможив несигурен младеж, неподготвен за практическия живот.

За Макс той беше личност, която си има свой собствен свят и за която външната реалност е само пречка.

Литературата ги свързваше. Страстните млади читатели тайно си мечтаеха за дните, когато ще станат писатели. Пишейки първите си кратки истории, откриваха красотата на сътворяването.

Хвалебствените думи на най-близкия приятел в това време имаха съдбоносно значение.

3.

Бяха евреи.

Макс вярваше, Франц се съмняваше.

Макс усещаше, че е избран за велико духовно пътуване, Франц се чувстваше изоставен.

Техните разговори за Бог и вярата не рядко завършваха с взаимно неразбиране. Това беше причината да избягват тази тема.

Когато след известно време все пак се връщаха към нея, правеха го като пеперуди, които не можеха да устоят на привличането на пагубната светлина.

Бащата на Франц, Херман Кафка, беше търговец на едро. Синът му го чуваше как на

един клиент казваше, че е немец, на друг, че е чех, а на трети, че е евреин.

На всекиго говореше това, което иска да чуе. В резултат, синът му не знаеше как да си отговори на въпроса кой е в действителност.

4.

Макс все по-често ходеше в дома на Франц. Майката на приятеля му, Юлия, и баща му, Херман, още докато се запознаваха, му показаха, че е добре дошъл у тях.

Младежът беше от заможно семейство. Винаги умерен в общуването си с другите, лесно печелеше благосклонността на хората.

Франц имаше три сестри: Габриел, Валери и Отил. Бяха още деца, само най-голямата от тях беше на прага на моминството. Не участваха в разговорите на възрастните. По време на обяда трябваше да си мълчат.

Бащата рядко се обръщаше към Франц. Не уважаваше мнението на сина си. За него Франц беше дете, което отказва да порасне и да поеме отговорност.

Знаеше, че синът му презира обучението си по право, за което доста трудно го убеди.

В очите на строгия търговец Макс беше идеалният образ на отговорния и улегнал младеж, пред когото бъдещето е ясно. Съжаляваше, че и неговият неуверен син не е като Макс.

На 26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век.

За малката Беларус (с население 10 млн. души) това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. Тя все така си е аграрна страна, с повече селско население. 23% от територията ѝ е заразена с радионуклиди. За сравнение: в Украйна е заразена 4,8% от територията, в Русия – 0,5%.

Светлана Алексиевич е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са ѝ необходими 11 години, за да напише книгата си – тя вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г.

„Ако по-рано, когато пишех книгите си, се бях вглеждала в страданията на другите, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитието.“

„Аз съм свидетел на Чернобил… Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха повече от двайсет години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността… На баналността на ужаса… Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света.“

„Нощта на 26 април 1986 година… За една нощ се преместихме в друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тя, тази реалност, се оказа по-висока не само от нашето знание, но и от въображението ни. Скъса се времевата връзка. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, за да се отвори вратата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това, което видях и преживях“, „никой по-рано не ми е разказвал такова нещо“, „в нито една книга не съм чел за това и в киното не съм гледал“. Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяването… Него всички го запомниха…“

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието бе присъдено на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.