Дали е възможно прераждането? Дали бихме могли да таим спомени от друг, предишен живот и те да окажат влияние на сегашния ни? Красимира Султанова създава една омагьосваща история за силата на човешкия дух и неговата способност да победи времето и пространството.

Разкрити са тайнствени легенди за изчезнали цивилизации, историческите факти се преплитат с древни митове, далеч надхвърлящи границите на България, Балканския полуостров и дори Европа. Какво общо имат египетската богиня Бастет, жената котка, и траките? Какви изключителни артефакти се намират в пределите на България? Съществува ли някаква висша сила, която свързва минало, настояще и бъдеще и определя съдбата на всеки човек? И способна ли е младата героиня Неда да разгадае необяснимите явления, които я сблъскват с един непознат и невидим за другите свят, който се намира на границата с реалността?

На пръв поглед романът сякаш разказва за неволите и трудния път на израстване на тийнейджърката Неда. Тя трябва да се справи с тежката ситуация, в която е изпаднало семейството й. Майка й д-р Маргарита Борисова, която се занимава с проучването на фауната в различни страни, безследно изчезва във Венецуела. Същевременно баща й Петър Борисов, който е археолог, претърпява тежък инцидент в Тибет и впоследствие е прикован към инвалидна количка. Като че ли това не е достатъчно, но Неда трябва да се справя и с нормалния за всички момичета на нейната възраст стрес – ученето, подигравки от съученици, неразбиращи колко й е трудно, и първата невинна любов с нейния съученик Сам.

Красимира Султанова

Но всичко това отива на заден план, когато авторката ни въвежда в мистичната страна на романа. Делничните проблеми са били само параван, зад който се крие истинският смисъл на човешкото съществуване. Тук разкопките край местността Градище в Странджа и на Перперикон в Родопите всъщност играят ролята на врата към миналото както на един цял народ, така и на привидно несвързани един с друг герои. Неда, родителите й, учителката й по история Сибила и дори второстепенни образи като синът на хазяйката на Сибила и докторът, проявяващ интерес към нея, се оказват силно преплетени един с друг с връзки, произлезли още преди хиляди години – връзки, които определят изборите им и в настоящето.

„Романът е забавен и е действителен учебник за деца и възрастни. Било то като знания за история, цивилизации, географски особености, но и като наръчник за странни теории, за чудновати обяснения на света. Тава е наръчник по патриотизъм и по междуконтинентална съпричастност на цивилизациите – индианска, египетска, тракийска, старогръцка, персийска, еврейска. Майсторски се развиват няколко сюжетни действия, оплетени в перипетии, завръзки, екшън и съспенс. С една обща линия на любовта – към бащата археолог на инвалидна количка, към майката, изчезнала някъде във Венецуела, към учителката, към старата хазайка, към лекаря, към завърналия се блуден син от САЩ и разбира се, към най-красивия съученик. Любов с хепиенд, какво друго може да е нещото, сътворено от Красимира Султанова“ – пише в предговора си Константин Каранов.

Балканецът като пионка в медийните и политически игри

Независимо в коя страна живее на Балканите, малкият човек често се оказва пионка в медийните и политически манипулации. Това внушава книгата „Куфар за трима” (издание на „Персей“, превод Таня Попова) на младия македонски писател Живко Грозданоски. Независимо как се обработва съзнанието на масите – със сапунени сериали, измислени новини или каузи, човек винаги се оказва жертва на игри, които са много по-големи от неговата представа за нещата.

Книгата се състои от три повести: „Ще те обичам завинаги”, „Куфар за трима” и „За живота на едно дърво”.

В първата авторът говори за всеобщата „сапунизация” и тривиалността на  всекидневието с непринуден и закачлив хумор, който на места е доста горчив и предизвиква повече плач, отколкото смях. Героят със самоирония разказва как на собствения си гръб е изпитал навлизането на „касандризацията” (манията по тв сериала „Касандра“), после индийските и турските сапунени сериали, за да се стигне до кулминацията с „Аферим!”. Последният сериал, измислен от автора, за да опише действителността гротеска, представя чудовищната манипулация с обикновените хора като апокалипсис, довел до пълна разруха в общественото битие и съзнание.

Грозданоски критикува по много фин, но и безпощаден начин малодушието, наивността, страха и глупостта на обикновения средностатистически гражданин, за когото емоциите са скъпо удоволствие и са в недостатъчно количество, затова той ги търси и намира в сапунките – евтини и достъпни.
Зрителите на тези сериали обикновено са неинформирани, бедни и потиснати, което успешно се използва от медиите за притъпяването на гражданското съзнание и промиване на мозъците им. Но винаги ще има хора, които харесват сериалите или подобни на тях реалити и други евтини забавления.

Втората повест е изградена и разказана по доста необичаен начин. В привидно незначителните случки и диалози между героите обаче са преплетени доста философски и екзистенциални разсъждения на младия автор, поставени са неудобни въпроси относно начина и качеството на образованието, психологическите проблеми на съвременните млади хора и общуването помежду им. Повествованието, което на места сякаш тече бавно, е разнообразено с младежки шеги и подсилено с емоции, като умело е избегната патетиката. А развръзката в края на иначе спокойната история е толкова неочаквана и потресаваща, че оставя читателят с отворена уста, защото в огромния червен куфар има човешки труп. Както казва Грозданоски: „Сменят се скорости, модели, генерации, а в багажника остава все едно и също.”

В повестта „За живота на едно дърво” е описан един граждански протест, в който са замесени студенти, политици, журналисти и доста случайни персонажи. Историята е разказана през погледа на трийсет различни герои. В протеста за спасяването на живота на едно обикновено криво дърво са вплетени трийсет различни житейски истории, трийсет гледни точки и отделни съдби. Това е разказано със свеж младежки хумор, но и с ясна гражданска позиция. Авторът открито се надсмива, критикува или иронизира много от порочните и отблъскващи практики, влезли в употреба в съвременното общество, успешно използвани от политици, медии, преподаватели и някои млади хора за манипулиране на общественото мнение и постигане на користни цели. Но в крайна сметка истината остава една.

„Дървото можеше и да бъде отсечено. Но това не се случи. Онези, които преди искаха това, сега знаеха, че с такова действие само ще направят мъченик и легенда от дървото. Защото им беше известно, че някои неща удрят по съвестта много повече с отсъствието, отколкото с присъствието си. Празнината често боде очите повече от онова, което се вижда. Както и тишината понякога оставя по-силен отпечатък от думите.“
Ако трябва да се посочи централна тема в книгата, това е образованието. Нуждата от съвестни преподаватели, необходимостта от свобода в мисленето и действията на младите хора, тяхното самоосъзнаване, увереността им, че могат да създадат и да се борят за един по-добър и по-красив свят. Не на всяка цена удобен и пълен с евтини удоволствия, но уютен и топъл, просто различен от настоящия.
Историите, описани от Живко Грозданоски, имат една обща черта: винаги ви карат да отгърнете и следващата страница и да продължите да четете.

Живко Грозданоски е роден през 1986 г. в Кичево. Живее и работи в Скопие. Автор е на книгите „Пясък и коприна” (поезия 2005), „Отпечатъци върху кубчета лед” (кратки разкази, 2009), „Приказки за тревите” (разкази, 2011). Книгата му „Куфар за трима” е номинирана за наградата „Роман на годината“ през 2015 г. Превежда от италиански произведения от А. Барико, И. Звево, Е. Монтале, Н. Аманити. Успешно се вписва в съвременната литература и се утвърждава като млад и перспективен европейски автор.

Роман за вечни и съвременни ценности

Какво свързва семействата на професор по аналитична семиология, машинен инженер и железничар от Скопие с македонска учителка, първия турски президент Кемал Ататюрк, американски лейтенант, едно еврейско и едно разбито американско семейство, скандалната американска певица от унгарски произход Жа Жа Габор, американския музикален идол Франк Синатра, рапърът Бед Бо и основателите на дервишкия орден в Охрид?… Някои са свързани от това, че са от едно поколение, други – от любовта, трети – от идеите, четвърти – от… Общото между тях е нещо друго, което читателят ще разбере, когато прочете романа „Двадесет и първият” на Томислав Османли. Един роман за вечни и съвременни ценности, за страшно или гордо минало и неясно или светло бъдеще. Един роман за живота, такъв, какъвто е, въпреки че в него са използвани освен похватите на реализма и прийомите на фентъзито.

Това е книга за търсенето на загубената доброта. Чрез четири истории и 33 герои е изобразена драматичната съдба на Македония – избухването на етническия конфликт, а също и как светът се справя с последиците от 11 септември на прага на двадесет и първия век и новото хилядолетие…

Томислав Османли е написал елегантен, мистичен, интелектуален, оригинално структуриран роман за търсенето на тайния проход към едно по-добро бъдеще, за вечността, оприличавайки я с митична змия, която яде собствената си опашка. От друга страна, романът е ожесточена критика на ежедневието и македонската съдба да се жадува за едно друго място, за един друг свят, някъде отвъд прага на дома. А когато най-накрая, след като човек е платил цената за постепенната промяна на собствената му идентичност, той трябва да се върне у дома – единственото място, където може да се намери мистичния таен проход към вечно блаженство и мир.

Сравнявана с „Рицарят тамплиер” на Ян Гиу и „Устоите на земята“ на Кен Фолет, историческата трилогия „Времето на меча” на Ян Уве Екеберг разказва по подобен начин, въздействащо и динамично, със средствата на добрата и качествена литература, за същата епоха – размирният XII век, изпълнен с борби за престола и за надмощие между светската и духовната власт. Брат застава срещу брат си, семейства и приятелства са подложени на изпитания, а за да опазиш правата и любовта си, често се налага да проливаш кръв.
„Вълнуващ като трилър, увлекателен като сага!“ – така определя първия роман, „Времето на меча”, световноизвестният норвежки писател Том Егеланд.

Главният герой Сигюр Лавар израства в двора на норвежкия крал Свере заедно със сина му Хокон, с който са на една и съща възраст. Но той е роб, разделен още невръстен от майка си, спомените за която с годините все повече избледняват. Независимо от различното си положение в обществото и това, че са постоянни съперници във всичко, Сигюр и Хокон стават приятели. Ментор на двете момчета е огромният и никога непобеждаван воин Дигре, личният телохранител на престолонаследника. Той е строг и суров към Сигюр, ала в него младежът започва да вижда бащата, който никога не е имал.

Но защо Хокон Гален, кралски племенник, водач и военачалник, така силно желае смъртта на Сигюр? Защо същата омраза към него таи и кралица Маргрете? Защо крал Свере неколкократно отказва да даде свободата на Сигюр, независимо от това че няколко пъти той спасява живота на престолонаследника?

Двамата приятели, Сигюр и Хокон, застават рамо до рамо в много битки, част от бушуващата по това време гражданска война. Научават се да се изправят лице в лице със смъртта, но също така и да обичат живота. Това укрепва връзките между тях и двамата стават прочути воини.

Между всички тези сражения Сигюр води и своя лична битка: да открие тайната на своя произход. И когато среща Солвейг, девойката, която ще стане негова жена и с която ще създадат потомство, той осъзнава, че за него е изключително важно да открие себе си. Но тайната на неговия произход се оказва свързана със запазването на политическата стабилност в кралството…

„Времето на меча” е базирана върху уникалните норвежки саги за времето на крал Свере, сина му Хокон (III) Свересон и внука му Хокон (IV) Хоконсон. Страната е раздирана от гражданска война. Привържениците на краля водят постоянни битки с подкрепяните от Църквата политически сили и претенденти за престола. На този фон израства този изключителен млад човек – Сигюр. Роб по участ, той става слуга и най-близък приятел на кралския син, а благодарение на смелостта, таланта и интелекта си се превръща в предводител и печели уважение, за да разбере накрая тайната на своя произход.

Действието отвежда читателя не само на различни места в Норвегия, но също така и в Швеция, Дания, Русия и Свещената римска империя, за да създаде жива представа за средновековна Европа. Благодарение на продължителните си проучвания авторът е много прецизен и верен в детайлите не само когато се отнасят до историческите събития, но и до културата, вярванията, религията и начина на живот в тази епоха. Историческите нишки свързват трите романа, но всеки от тях има свой самостоятелен сюжет и може да бъде прочетен и самостоятелно.

Ян Уве Екелберг в продължение на повече от трийсет години е водещ на новините на един от най-гледаните норвежки телевизионни канали – ТВ2. Автор е на няколко биографии, но именно трилогията „Времето на меча“ му спечелва място сред елита на норвежката литература. Тя е последвана от „Последният крал на викингите“.

Книгата „Кадифеният покров“ включва новели за отровителката Мари-Мадлен д’Обре, маркиза дьо Бренвилие, за израслата в бедняшките квартали на Виена Марта Марек, която се опитва да се превърне в Пепеляшка на ХХ век, за Бел Гънес, която убивала съпрузите и любовниците си, за учителката Жана Лорет от XIX век, за куртизанката Магзин Пипо, за атентаторките и деятелки от ВМРО Мара Бунева и Менча Кърничиу (съпруга на Ванче Михайлов и убийца на Тодор Паница).

Те умело манипулират хората около себе си и ги използват, спечелвайки доверието им с полуистини за живота си, или пък психологически травми от детството им ги превръщат в чудовища. Новелите ще ви накарат да се потопите дълбоко в психологията на тези жени, някои от които също по някакъв начин са жертви. Едни са серийни убийци и чудовища, други са разочаровани личности, които са имали трудно детство, трети пък са имали любов, но са преживели травми, които са променили пътя им в живота. Има и такива, които искат да се докажат в един мъжки свят. В проявата и на доброто, и на злото у човека не са от значение нито психическите, нито религиозните, нито социалните различия. Не може да се предвиди кога злото ще избухне в човека, предупреждава Оливера Николова с това си произведение, спечелило наградата „Стале Попов“ за най-добра прозаична книга.

Това е фабулата на новия роман „Малкият дявол“ на Анна Ю (издание на „Персей“). Той е в духа на бестселъри като „Дяволът носи „Прада”, но действието се развива в България. И тъй като зад литературния псевдоним Анна Ю се крие опитен политически пиар, запознат с истинската ситуация в политическия ни живот, може да се очаква и нещо повече, освен модерна градска проза.

Главната героиня е на кръстопът. Притисната от обстоятелства и хора. От съпруг, който иска да я лиши от любимата ѝ работа, от приятелки и клиенти, затънали в собствените си проблеми, от безпаричие и натиск, докарал фирмата ѝ до фалит, от мръсна предизборна кампания, в която е принудена да обслужва един кандидат за президент – примамка за отвличане на вниманието (и гласовете). И от броените дни, в които трябва да действа и да решава как ще живее оттук нататък.

С прецизния скалпел на познавач авторката разкрива целия подмолен кипеж и грозното задкулисие на една предизборна битка за президент, фалша на кампаниите, истинските подбуди на участниците в борбата за най-високия пост в държавата, мръсните номера на противниците и екипите им от пиари и предизборни щабове, безскрупулното сделкаджийство на отделни медийни групи. И най-мощната подкрепа, за която се бори и може да получи всеки от тях, най-мощният фактор за изборната победа – силата на парите.

В романа „Малкият дявол“ изплуват отговорите на много въпроси около уж необясними ситуации в политическия живот и предизборните страсти. Шестват обобщени образи на познати и непознати, на явни и скрити лица, преминаващи през живота на хората от екраните на телевизорите, от плакатите по улиците, от бюлетините в листите, от парламентарните и  правителствените зали и от всичко онова, което наричаме власт и властимащи.

Дали победителите на избори са истинските победители? Дали побеждават те или някой, за чието съществуване хората дори не подозират? Дали битката за власт е битка в името на държавата и нейните граждани, или схватка за кокала и разпределянето на баницата?

Кога съкровеното става по-важно от публичното? Кога успехът се превръща в примка на шията? Ще успее ли героинята да убеди съпруга си, че любовта му не може да бъде каторга? Ще докаже ли на покровителите си, че порочните им сметки са криви? Ще налучка ли верните стъпки в минираното поле на тайните връзки, на подмолната конкуренция, на мнимите приятелства и непредвидените коварства? Или всеки неин ход ще заплита все повече кълбото от грешки в неудържимата ѝ амбиция да изтръгне победата си, избирайки между две злини. Избирайки малкия дявол.

В повествованието се преплитат няколко сюжетни нишки – на три самостоятелни жени с професиите и самочувствието на състояли се хора, но и с изпепеляващата самота на пустите си домове и накърнените си сърца, затънали в самоизмамата на реализирани и силни дами, чийто истински копнеж е да обичат и да бъдат обичани.

Завладяващ сюжет в жанра на модерната градската проза. Безмилостна дисекция на лични и обществени отношения по политическите върхове и в медийните дебри. Стъписващо откровение за дързостта да бръкнеш в раната на болната от фалш, корупция и зависимости съвременност, където парите и алчността са единственият бог. Събитийна динамика, стилистична лекота и стъписващи обрати грабват читателя в новата книга на Анна Ю „Малкият дявол“.

Когато фалшът, коварството и алчността се наричат приятелство, любов и успех. Когато една жена трябва да избере по-малкото зло. Това е „Малкият дявол“ – един изключително четивен, ироничен, остроумен и забавен роман, който се чете на един дъх. Но и предлага много повече освен удоволствие от четенето.

Книгата е пророчество за събития, които действително се случват в момента в Европа – бежанци, терористи, атентати. Освен че изнася богата документална информация за механизмите на ислямския тероризъм, романът е майсторски написана литературна творба със запомнящи се герои и силен съспенс. Неслучайно той донася на автора си наградата „Ривертон” („Златният револвер”) за най-добър криминален роман в Норвегия. А притежатели на тази награда са световноизвестни автори като Том Егеланд („Заветът на Нострадамус”, „Евангелието на Луцифер”, „13. апостол”), Курт Ауст („Невидимото братство”, „Алхимия на отмъщението”), Ю Несбьо („Снежният човек”) и Торкил Дамхауг („Смърт във вода”, „Погледът на Медуза”).

В „Царството на мъртвите” се преплитат две основни сюжетни линии – за млад арабин, превръщащ се в терорист, и за норвежки финансист, който, без да знае, се оказва част от мрежата на ислямския тероризъм.

Саид е млад арабин от заможно семейство, който е решен да отмъсти за смъртта на сестра си близначка. Тя е убита при инцидент от съпруга й принц Ясир, един от най-богатите мъже в арабския свят. Саид успява да проникне в строго охранявания дворец на принца и взривява бомба, но Ясир оцелява. За да се спаси, Саид става член на джихадистка организация, която му помага да напусне страната. С променена външност и под чужда самоличност, той е изпратен в Осло със специална мисия, която трябва да изпълни в знак на отплата.

Месеци по-късно финансова компания на принц Ясир, регистрирана в Португалия, отваря филиал в Осло. Фирмата е заподозряна, че през нея се извършва финансиране на терористични групи. Но това не е известно на младия данъчен служител Томи Тенволд, който, получил примамливо предложение за работа в нея, вижда единствено шанс да направи кариерата, за която е мечтал. И той постъпва на водеща позиция във финансовата компания.

Когато с Томи се сближава красивата Шира, а полицията започва да го разпитва, той е въвлечен в истински кошмар, който може да му струва живота.

Междувременно ислямска терористична групировка подготвя своя удар в сърцето на норвежката столица.

Световният джихад сега започва.

„Демокрацията прави всички съучастници. Неверниците сами са избрали лидерите си в процеса на свободни избори и поради това сега трябва да отговарят за действията им. Ето защо може да бъдат убити – жени, мъже, деца, всички са виновни за нападенията срещу исляма и мюсюлманския свят.” С такива мисли надъхват бойците си лидерите на ислямския тероризъм. А чрез един от героите си писателят Том Кристенсен задава риторичния въпрос: „Защо фанатиците не виждат, че всичките им опити да попаднат в рая се превръщат в царство на мъртвите на земята?”

Том Кристенсен

Том Кристенсен е бивш финансист, който си спечели литературна слава, превръщайки се в един от най-четените автори в Скандинавския север. Преди звездата му да изгрее на литературния небосклон, Кристенсен има много успешна кариера в банковата сфера, индустриалния мениджмънт и международното финансово консултиране. Живее със семейството си в Осло. Литературният му дебют е през 2001 г. с политическия трилър „En kule“ – за световния пазар на ценни книжа и финанси. Романът е приет много добре от читателите и получава възторжените оценки на критиците, а сега е в процес на филмиране. Успехът съпровожда и следващите книги на писателя. Написал е 8 трилъра, от които особено успешни са „Дракона” (експлозивен трилър за отмъщение, възмездие и преданост, познат и на българските читатели) и „Царството на мъртвите”, който му спечелва наградата „Ривертон” за най-добър криминален роман.

С романа „Очи с цвят на обувки” (издание на „Персей”) роденият в Куманово през 1987 г. Петър Андоновски прави впечатляващия си дебют в модерната македонска проза. Книгата му донася номинация за наградата „Роман на годината”, която печели две години по-късно с творбата си „Тялото, в което трябва да се живее”.

Ема, главната героиня на „Очи с цвят на обувки”, е учителка по литература, чиято мания са чистите мъжки обувки. Когато забележи такива обувки, тя започва да следи собственика им, без да застрашава неговото ежедневие. Бащата на Ема, вече пенсиониран генерал, цял живот е смятал, че добрият генерал е първо генерал у дома и цял живот е издавал заповеди към Ема, една от които е дъщерята да почиства обувките. Оттук Ема развива фетиш към чистите обувки, като неин психологически опит да осъществи идеала за „добрата дъщеря” – перфектното дете на деспотичния баща. Но един ден случайно попада на мъж със съвършено чисти обувки и проследяването му става единственият смисъл на живота й.

Нестор е писател, романът на който е бил погрешно прочетен и интерпретиран по време на комунизма като противодържавен, след което авторът е осъден на шест години затвор. Когато е освободен, Нестор заживява усамотено и в постоянна параноя от тайните служби.
В един момент манията на Ема се сблъсква със страховете на Нестор и ситуацията излиза извън контрол в един финал, достоен за Хичкок.

Още с първия си роман „Бяло и червено” (издание на „Изида”) Михайло Свидерски предизвиква интереса на читателите и специалистите. Познат предимно като поет и преводач, Свидерски изгражда динамичен и драматичен сюжет, в който героите са в постоянно движение и в постоянен конфликт с окръжаващата ги враждебна действителност след Октомврийската революция в Москва, в Киев, в Крим и в Истанбул, така и след скок във времето – през 1950 г. в Битоля и 1951 г. – в югославския концлагер на остров Голи Оток.

Жестоките кръвопролития и братоубийствените политически противопоставяния са в основата на нравствения катарзис на главния герой, от чието име е повествованието. Авторът изследва пораженията върху човешката душевност и върху масовото съзнание, които носят войните и революционните сблъсъци, превърнали насилието и унищожаването на инакомислещите във всекидневна практика. Съпоставките между християнски, буржоазен, комунистически и други форми на морал поставят основния въпрос: как да оцелее физически и духовно индивидът в общество, което е заредено с омраза и антагонизъм. Как под прикритието на висши идеали се извършват престъпления и поругаване на личността?

Разбира се, отговорите трябва да търси всеки, заставайки пред собствената си съвест.

Първият том от новия, двутомен роман на Сергей Алексеев „Утоли моята печал” (издание на „Персей“) вече излезе в превод на български, а вторият ще се появи месец по-късно.

Книгата е богата на идеи, които писателят облича в напрегнат криминален сюжет с вплетени в него исторически загадки.

На главния герой Сергей Бурцев, следовател в Главна прокуратура, е възложено да провери сведения за погребението на Романови, последната руска императорска династия. И Бурцев, гениален млад следовател, човек с изострена духовна чувствителност, навързва в една верига събития, уж нямащи нищо общо. Безименен старец е погребан в чужд гроб. Младият Николай Кузминих загива нелепо по време на лов. Вместо да се отдаде на дипломацията, студентът Ярослав започва да рисува своя идеал за жена, който се появява в съзнанието му, и създава икони с нейния образ. Оказва се, че тази жена действително съществува и нейната мисия е от значение за целия свят. Монахът Рафаил е отвлечен от манастира, където служи. А дълбоко под земята свръхсекретен център пази ядрени тайни…

По двата бряга на бурна епоха криволичат съдбите на героите на Сергей Алексеев. Старото още не е загинало, новото още не се е родило, а спасението е крехко и ранимо като пчелно семейство.

В „Утоли моята печал” ще срещнете ясновидци, предсказали краха на Съветската империя и възраждането на духовността. Ще узнаете много за любовта. Ще се изправите пред най-голямата загадка в руската история. Читателят не бива да се разсейва, за да не се изгуби из необятните пространства на руския дух, територия, мистицизъм и вяра.

„Утоли моята печал “ е книга за търсенето. Търсене не само на изгубени черепи и скрити улики, а и на хора, живеещи под чужди имена, и тайни, които ще преобърнат света. Светите образи не помрачняват, дори простреляни и подпалени. Това, което е предсказано, ще се сбъдне. Лудите мълвят мъдри слова. Царският род не е погубен. Близо е епохата, когато жена с крепка и нежна десница ще поведе хората.

Идеята в романа е, че макар да не разбираме това, всички хора сме свързани, цялото човечество, без значение какъв е нюансът на кожата ни и на какъв език зовем Бога. Свързани сме, както пчелите в едно семейство. Съвършен жив организъм, чиято майка го обединява, излъчвайки незрими „сигнали“, сътворявайки неповторимо енергийно поле.

И Майката на човечеството ще се роди скоро, не, не „ще се роди“, а ще бъде отгледана, ще бъде създадена от група хора, които познават заветите и милеят за съдбините на всички.

Тази жена, носителка на новото, ще поеме по нелекия си път от Русия – страна със стара духовност, страна, населявана от народ, който никога не е забравял вярата, дори в най-тежките дни. Само такъв народ може да отгледа Майката на този разбунен кошер, който представлява днешното човечество.

Но има сили, които не желаят Третата династия да властва. Не искат руското царско семейство да си върне водещата роля в страната и света. И правят всичко възможно да осуетят това.

„Като гигантски айсберг в бурен океан Руската империя се трошеше по краищата под напора на вълните. Все още съществуваше усещането, че подчинявайки се на океанските течения, айсбергът се носи напред, но вече бе спряло постъпателното движение и неизвестен водовъртеж го подхващаше, въртеше на едно място, а народите, населяващи неуправляемия континент, страдаха от световъртеж. Подвластна на центробежните сили, периферната част на материка се разпадаше на дребни частици и се впускаше в свободно и опасно плаване без рул и платна, но все пак оставаше твърда надеждата, че в най-кратки срокове попадналите в опасно положение хора ще се вразумят и ще започнат да гребат към обичайния си бряг. Осъзнаването на бедата идваше по-бързо там, където не само небето, но и твърдта под краката се губеше, където всеки девети вал можеше да е последният в историята на народа и където леденият купел освестяваше по-бързо и премахваше опиянението.”

Заглавието не е случайно. „Утоли моята печал“ е икона от иконографския тип „Умиление“ („Елеуса“). На нея Пресвета Богородица е изобразена държаща Младенеца, а с другата си ръка със състрадателен жест допираща с пръсти челото си. Първата, известна от средата на ХVІІ век икона „Утоли моята печал“ се е намирала в църквата „Възкресение Христово“ в белоруския град Школов, Могилевска губерния. Тя се прославила с множество чудеса.  Най-старото от достигналите до нас копия на иконата „Утоли моята печал“ е направено в средата на ХVІІ век и принадлежи на четката на царски иконописци. То се намирало в църквата на „Св. Тихон Аматунтски“ край Арбатските врати на Москва, а след разрушаването й през 1933 година е било пренесено в църквата „Възкресение на Словящия“ (по-известна като „Св. апостол Филип“), днес подворие на Йерусалимската Патриаршия. Иконата „Утоли моята печал“ винаги е била обичана от православния народ. Молели са Пречистата да премахне не само скърбите и болките, но и хорската жестокост и злоба. (По „Чудотворни икони на Пресвета Богородица“, Изд. „Св. Вмчк Георги Зограф“, Атон)

Сергей Алексеев е роден на 20 януари 1952 г. в Томска област. До началото на писателската си кариера е упражнявал различни професии – геолог, историк, следовател криминалист, журналист. Години вече тълпи от почитатели на „Съкровищата на Валкирия” се втурват към местата, които писателят описва, за да се докоснат поне до частица от тайното познание.

Книгите на Сергей Алексеев разкриват древните знания, съхранили се в затворените кръгове на изолирали се от съвременния свят общества в далечния Сибир. В това познание, предавано от дълбока древност, са запазени мъдростта и опитът на прадедите, които са живели близо и в хармония с природата. Често те са се справяли с болестите много по-успешно от съвременната медицина.

Силата на Сергей Алексеев е в това, че той е израснал тъкмо в такава среда. Както самият споделя в едно интервю, той неведнъж е имал контакт с посветените в тези древни знания. Когато бил петгодишен, се разболял тежко и фактически умирал. Местната фелдшерка го прегледала и предложила направо да напише смъртен акт, за да не се разкарва втори път. Тогава в дома им се появил някакъв странник – чужд, непознат старец – и казал на баба му и майка му: „Ако искате да оздравее, търсете червения бик, но без нито едно петно”. Те обиколили съседните села, но така и не го намерили. Тогава старецът излязъл и на следващото утро се върнал с такъв бик. Одрали кожата му и веднага загърнали малкия в нея. На сутринта се събудил здрав. Старецът си тръгнал същия ден, а дядото на момчето го нарекъл „гой”, посветен.

Но цялата тази информация, която притежава Сергей Алексеев, и задълбочените му проучвания благодарение на познанията му в областта на историята, филологията, езотериката и геологията, не биха достигнали до толкова много читатели, ако той беше просто един редови писател. Но сибирякът притежава самороден талант, както отбелязват руските критици. В творческия му почерк има нещо от мащабността и дълбочината на големите му предшественици – великите руски класици и ярките пера на съветска Русия. Неслучайно Алексеев печели най-престижното отличие за художествена проза – наградата на името на Михаил Шолохов. В годините непосредствено преди перестройката младият писател успява да пробие статуквото и да бъде забелязан. Дори го смятат за елитарен автор. Но това, че създаденото от него тогава продължава да се преиздава и сега, говори само по себе си.

Големият му пробив – пазарен и идеен, е със серията „Съкровищата на Валкирия” и самостоятелният роман „Мълчанието на пирамидите”.

Независимо дали се насочва към историята или съвременността, Алексеев винаги остава верен на себе си – да разкрива дълбоки и вечни истини, скътвайки ги в интригуващи сюжети, разказани увлекателно. И независимо дали читателят ще приеме всичко за истина или пък просто ще чете за развлечение, посланията в книгите ще стигнат до него, оставяйки трайна следа в съзнанието му.

Тайните сили, които направляват световната история и политика, са осветлени от Сергей Алексеев в култовата романна поредица „Съкровищата на Валкирия”, която разбуни духовете в Русия и стана достояние и на българските читатели. Тя се състои от 5 романа, всеки от който има самостоятелен сюжет: „Съкровищата на Валкирия”, „Избраният от Валкирия”, „Валкирия и новият световен ред”, „Звездни рани” и „Пазителят на силата”. Пред читателя се разкриват древни загадки, езотерично познание и тайни от най-секретните архиви. Опирайки се на малко популярни научни факти, авторът изгражда добре защитена теория за арийските корени на славяните и забравеното древно познание от времето, когато човек е живял в хармония с природата и е бил част от нея. Облечена в изпълнен с напрежение и загадки сюжет, тя е превърната в увлекателни романи. Любопитното е, че до голяма степен при написването на поредицата авторът се опира на реални факти. При това не само отнасящи се до скритите тайни на Съветската империя, но и до древното познание.

Срещата с Първулеску в Пловдив ще бъде на 9 юни (четвъртък) от 17.30 ч. във Vintage House (в Дома на културата, ул. „Гладстон“ 15).

На другия ден – 10 юни (петък), от 17.30 ч., в литературен клуб „Перото” в НДК, София, ще се състои премиерата на романите й „Животът започва в петък“ и „Бъдещето започва в понеделник“. Преводът им е на Христо Боев, а книгите са в поредица на изд. „Персей”, част от програма „Творческа Европа”.

Йоана Първулеску е родена на 10 януари 1960 г. в Брашов, Румъния. Тя е есеист, публицист, литературен критик, преводач от френски и немски език, професор по литература в университета „Букурещ“ и писател. В периода 1983–1990 е преподавател по румънски и френски език, през следващите три години е редактор на литературния журнал в същия университет. От 1993 г. е редактор на ежеседмичника Ромъния литерара, съавтор е на учебниците по румънски език и литература за IX-XII клас, издателство „Хуманитас“. През 1999 г. става доктор по филология, като защитава теза на тема „Литературните предразсъдъци: удобните мнения при тълкуването на румънската литература“. От 2004 г. е професор по литература в департамента по литературни студии в университета „Букурещ“. Романът ѝ „Животът започва в петък” (получил Наградата на Европейския съюз за литература – 2013) е публикуван през 2009 г. от издателство „Хуманитас“, а неговото продължение, „Бъдещето започва в понеделник“ – през 2012 г. от същото издателство.

„Животът започва в петък“ разказва историята на Дан Крецу, който се прехвърля от XXI в XIХ век. Той успява да успява да се справи с подозренията, които буди, спечелва си приятели и започва работа в известен вестник.
Сюжетно самостоятелното продължение „Бъдещето започва в понеделник“ обхваща период от една седмица, около два месеца след края на „Животът започва в петък“. Авторката на романа представя градското ежедневие от 23 февруари до 1 март 1898 г., когато героите продължават своите приключения в Букурещ. Нашият  съвременник Дан Крецу остава в XIX в., а Юлия се озовава в XX в., след като се разболява и изпада в кома. Пътуването във времето е като сън за нея, от който тя ще има ясни спомени, когато бъде излекувана и отново дойде на себе си.

Заместник-префектът на полицията Костаке Боереску харесва красивата Юлия, дъщеря на благородния и състрадателен д-р Маргулис. Но нейното внимание е привлечено от Александру Ливезяну, който се слави, че има власт над женските сърца. Докато Юлия се озовава в ХХI в., в един твърде различен свят, в нейното време – XIX в., предстоят драматични събития. Подготвя се атентат срещу краля на Румъния Карол I. Неочаквано във вихъра на тази подмолна дейност се оказва журналистът Павел Мирто, влюбил се в мистериозната Елена.
Йоана Първулеску създава многопластово изображение на града посредством много герои, а читателят съпреживява реакцията им към изобразяваните събития. Основният разказвач в този роман е Павел Мирто, колега на Дан Крецу във вестник Универсул, но авторката ни предлага и други гледни точки (в първо лице единствено число), което спомага за по-пълнокръвното разкриване на героите.

Формалната повествователна рамка е полицейско разследване с ясно очертани исторически реалии – неуспешният атентат срещу краля на Румъния Карол I. Но романът е и литературен портрет на работата на вестникаря, лекаря и полицая от тази епоха, както и романтична история за любовта на няколко двойки. С модерния си подход Йоана Първулеску продължава традицията на водещите румънски класици, като едновременно митологизира и демитологизира някогашния Букурещ. Изображението на румънската столица е конкретно и наситено, а читателят е напълно потопен в живота на героите, усеща ги като близки приятели, на които с удоволствие би отишъл на гости през брода на времето и с приятната мисъл, че му предстои радушно посрещане.

Александър Дюма

За първи път на български излиза романът на Александър Дюма „Учителят по фехтовка”.

И до днес остава загадка как без нито веднъж да е посетил Русия, Дюма написва този роман – един от най-реалистичните за времето на декабристите.  Неслучайно книгата е забранена от император Николай I, а Дюма е обявен за персона нон грата в Русия до смъртта на владетеля.

Някои изследователи лансират сензационната хипотеза, че всъщност романът „Учителят по фехтовка” е написан от Александър Пушкин, който е инсценирал своята смърт, след което е отишъл във Франция и е приел самоличността на Александър Дюма.

„Учителят по фехтовка” сега излиза за пръв път в превод на български в издание на „Персей”. Тъй като романът дълго време е забранен в Русия, тази инерция действа дълго време и у нас. И докато „Граф Монте Кристо” и „Тримата мускетари” са издавани многократно, „Учителят по фехтовка” досега бе непознат на българския читател.

Романът е подробен разказ за историята на декабристите и въстанието им от 1825 г. и грабва читателя заради рядката дарба на Дюма да създава живи диалози, както и се превръща в истински художник и живописец, когато рисува руския пейзаж, но и в социален анализатор, когато описва самобитните нрави на руското общество.

Главният герой на книгата е млад французин, учител по фехтовка, който чува, че Русия е истинско Елдорадо за уверените в таланта си авантюристи, и решава да замине за Санкт Петербург. Пристигайки в града, попада сред местната френска колония и не му е необходимо много време, за да си състави мнение за сънародниците си, които виждат във всеки новопристигнал конкурент и заплаха.

Различна от тях е Луиза, на която той носи писмо от Париж. Отношенията с нея са сърдечни, топли и приятелски. Тя ще му помогне да се установи в града.

Луиза го представя на своя приятел  и любим – граф Аненков, който истински и безгранично е влюбен в нея. Младият граф се превръща в негов покровител и му помага с препоръки и съвети.
Съдбите на тези млади хора са вплетени в епохата на мразения император Павел I и неговото 5-годишно противоречиво управление, на император Александър I и Великия княз Константин, както и на най-малкия – Николай I. На фона на великолепните императорски резиденции, прекрасни паркове и красиви дворци се разгръщат сложни човешки взаимоотношения, изпълнени с любов и омраза, вярност и предателство, себеотрицание и благородство.

Случайност ли е, че „Учителят по фехтовка” на Дюма е най-реалистичният роман за руските декабристи? Руски изследователи представиха невероятно любопитна хипотеза, която изглежда абсурдна, но е подплатена с логични доказателства. Според нея най-големият руски поет Александър С. Пушкин не загинал в дуел, а инсценирал смъртта си, след което се прехвърлил във Франция и там се превъплътил във френския писател Александър Дюма. Подобно нещо изглежда невероятно, но изследователите са направили много детайлно проучване на живота и творчеството на двамата автори и откриват немалко убедителни аргументи, освен факта, че писателите имат едно и също име, а след смъртта на единия изгрява звездата на другия далеч от родината на първия.

Изследователите посочват романа като най-реалистичното произведение, написано от чужденец за времето на руското самодържавие и декабристите. Като съавтор и герой на книгата Дюма посочва истинския си учител по фехтовка Огюстен Гризие. Обаче в творбата личи изключително познаване на руската действителност от онова време, а самият автор никога не е стъпвал в Русия. Само руснак, живял близо до императорския двор, би могъл да представи в художествено произведение всичко това. Върху тази основа стъпват руските изследователи, които провокират милионите почитатели на Дюма, че зад неговата личност се е скрил не кой да е, а Пушкин.

Двамата са почти на една и съща възраст – Пушкин е роден през 1799 г., а Дюма – през 1802 г. Приличат си и външно – мургави, с тъмни къдрави коси, с еднакви черти на лицето. Имат еднакъв произход – прадеди с африкански корени (на Пушкин – Ибрахим Ханибал, арапът на Петър I; на Дюма – чернокожа баба, робиня от Хаити). Приличат си и като характер, и като таланти. Притежават едни и същи качества и недостатъци – не само литературен талант. И двамата са бунтари, избухливи, независими, със свое мнение и готови да го отстояват независимо от цената, която плащат за това. И двамата взимат постоянно заеми и живеят широко на кредит, обичат жените и с леко сърце провокират дуели. И двамата знаят отлично и френски, и руски език, а Дюма превежда стихове на Пушкин на френски.

Според тази хипотеза Пушкин инсценира смъртта си, защото настъпва най-мъчителният период в живота му. Затънал е в дългове и немилост пред императора, който забранява произведенията му („Медният конник”). Не му върви и в личния живот. Жена му Наталия Гончарова флиртува наред, особено с французина Жорж Дантес, за което всички в светските кръгове говорят. И на 27 януари 1837 г. в Санкт Петербург поетът отива на дуел с Дантес и е ранен, като куршумът прониква през бедрото му в корема. При нужното лечение той е могъл и да оцелее, което е възможно и да се е случило.  Погребението на Пушкин се превръща в конспирация. Според литературния изследовател Александър Никитенко почитателите на поета са подведени и траурната церемония не е извършена в в Исакиевския събор, където е било очаквано, а тайно през нощта в Конюшенната църква, а след това поетът е погребан в Псков. Веднага след смъртта на Пушкин във Франция изгрява звездата на Александър Дюма.

Първите появи на Дюма са 15 години по-рано, когато Пушкин живее на юг и няма свидетели на престоя му там. На това залагат изследователите и изтъкват тезата, че заради авантюристичния си характер руският поет е можел да живее двойствен живот в Русия и във Франция.

В творчеството на Дюма могат да бъдат открити и Пушкинови черти. Д’Артанян твърде много прилича на руския поет. Факт е, че Пушкин предизвиква 15 дуела. В образа на Миледи прозират чертите на Наталия Гончарова. Поетът се влюбва в Наталия, когато тя е на 16 години, на толкова е и Миледи, когато се омъжва за Атос. А реверанс за несправедливо нарочения за убиец на Пушкин Жорж Дантес е, че Дюма го превръща в положителния герой от „Граф Монте Кристо” – Едмон Дантес.