Едва ли е имало по-преломно и разделно време от това, в което днес живеем. Изхождайки от тази позиция авторът описва как късната, зрялата модерност си отива под въздействието на няколко взаимно похлупващи се кризи от глобален характер, каквито са кризата на капитализма, започналият процес на преразпределение на геополитическата и цивилизационна тежест (Европа поглъща света), рухването на християнския проект, който престава да задава ценностни ориентири за социално поведение, кризата на белия човек и неговата цивилизация,  рухването на „средната класа“ и т.н. А какво се задава насреща? Бъдещето е свързано неотменно с значителната социалноикономическа диспропорция между върховете, средата и основата на социалната пирамида. Авторът добавя още една „прелест“ на ситуацията – масивната употреба на либерална и неолиберална фразеология, на плътно обримчване на региона с тинк-танкове от същия идеологически и икономически порядък.  Това се оказва идеологическа димна завеса, която трябва да обслужи мащабния проект на пауперизация и сриване на обществата в името на добруването на много малък кръг хора.

В книгата си авторът  не само „клечи“ пред пепелищото на нестаналото българско общество, но анализира характера на демокрацията и възможна ли е тя в България. Той не се съгласява, че „фундаменталната“ причина за катастрофата на българската демокрация е набеденият български характер, манталитета ни, които по естеството си били недемократични. Втората глава на книгата се занимава с правото при социализма и българските правни метаморфози. А трета глава отново се връща  „Пред пепелището на нестаналото българско общество“, в което е установен властови модел с „фасадна“  демократичност, народът само хипотетично е допуснат до властта, реалната политическа борба е помежду няколко олигархически клики. Вътрешните „елити“ са преки или косвени наследници на късната комунистическа българска номенклатура с всички произтичащи от това обстоятелства цивилизационнни „прелести“ и политически рефлекси: усвоено по наследство геополитическо раболепие във външна посока, съчетано с примитивна експлоатация на вътрешната „територия“, третирана като плячка за бърза употреба. Така че, ако има оптимизъм у проф. Иво Христов за бъдещето на България, той е доста пестелив.

Днес е 2 юни. След малко отвън ще завият сирените. Някои ще спрат, може би по инерция. Други ще спрат от куртоазия, други нямат да спрат, защото не виждат смисъла да участват в това преклонение. Когато повечето хора спрат да спират, това означава едно – безразличие към общата ни съдба. Държави и народи са си отивали много често не поради войни, не поради нашествия или катаклизми. Преди да се случи това, те са си отишли вътрешно, духовно. Държавите и народите са си отишли от безразличие.

Днес е 2 юни и трябва да си помислим, че това безразличие, с което ние с широко затворени очи гледаме как изтича нашата страна, трябва да ни напомня няколко неща.

Изтича времето на България, историческото време. Изтича с всяко читаво дете, което заминава през Терминал 2 и никога не се връща, изтича с бабите, които отиват да гледат внучетата си оттатък Океана и не могат да се разберат на общия си език, защото внучетата вече не го говорят. Изтича с поредното затворено, пустеещо село, изтича със затворените очи на нашите баби и дядовци, родители, които изградиха тази страна с 20 ст. трудоден, както казваше поетът Пеньо Пенев. Нашата страна изтича поради простата причина, че ние не виждаме ценност в нея. Тази страна изтича по простата причина, че ние с широко затворени очи виждаме как нашите отношения са се превърнали в отношения на врагове. Както казваше голямата българска писателка Свобода Бъчварова – милост няма между българите. Затова ни изтича страната!

Нашата страна изтича поради това, че нямаме общи идеи и обща цел. Нашата страна изтича с 40-те процента функционална неграмотност, а другите 60% са с различна степен на неграмотност. Страна, която се е гордеела с това, че човек ще продаде най-милото си, за да изучи децата си, в момента се гордее с това, че децата му все още могат да пишат на някакъв език. Страната ни изтича с това, че днес на 2 юни, голяма част от нас не се виждат като една общност.

Когато след малко завият сирените, те се опитват не просто да разкъсат дебелата пелена на човешкото ни безочие, те раздират тъмата на историята и от процепа на вечността започват да дефилират сенките на нашите велики живи мъртъвци. На Ботьов, 28-годишен младеж, останал завинаги там, горе, на Вола. На Бенковски, на Каблешков, 19-годишно момче, на Цанко Дюстабанов, на Георги Кондулов, който преди да умре е казал на четата си – „Отрежете ми главата и ме заровете тук и отгоре играйте хоро, за да не може душманинът да разбере къде е гробът ми! Представете си каква антична трагедия е това! Това е времето, когато сирените дефилират и нашите велики мъртъвци ни гледат от вечността.

Преди известно време един умен човек, понастоящем пазач в Софийския университет, ми каза следното: „Пътувах от София до Варна с нощния влак и гледах светлинките на България. Тъмнина и тук-таме блещукаше по някоя светлинка. България ми приличаше на войската на Самуил – слепци с очи и тук-таме по някой виждащ.“

Когато след малко зареват сирените, уважаеми колеги, замислете се, в храма на собствената си съвест, че когато ни гледат, от една страна ни гледат великите наши вечно живи мъртви, които задават изпитателно въпроса – ние склопихме очи, за да отворим очите на България. От другата страна сме ние. От нас зависи дали няма да затворим очите на тази България или отново ще я изведем на нейния път. 2 юни не е дата, 2 юни трябва да бъде всеки ден!