В книгата, издадена от „Жанет 45″, са събрани статии, есета, наброски и миниатюри, които потвърждават, че авторът живееше чрез словото.

„За Рашко, мълчаливец и самотник, писаното слово беше такава необходимост, каквито са въздухът и храната. Той го търкаляше по редовете както Сизиф търкаля камъка си – без илюзии, без надежда, наистина с трагичната самоотверженост на обречен, който нито може, нито иска да избяга от жребия си“, пише Георги Величков. „Рашко успя да ни изненада и посмъртно. Запазените текстове в архива му показват, че той внимателно е следял обществено-политическия ни живот, болезнено е преживявал превратностите в най-новата ни история и се е опитвал да откликне на всяка от тях. Защо не е публикувал своите разсъждения и бележки, не знам. Смъртта покри и тази негова тайна, а на нас остави само да гадаем. Може би не е искал да се включи в многогласия брътвеж на звани и незвани“, отбелязва Величков.

Рашко Сугарев е роден на 1 април 1941 г. в Пловдив. През 1967 г. завършва медицина във ВМИ – Пловдив, а от 1968 г. завежда Окръжен психиатричен кабинет в Смолян. Лекарската му практика продължава до 1972 г., след което се отдава изцяло на литературата.

Работи като редактор в пловдивския алманах „Тракия“, в издателство „Народна култура“ и цели петнайсет години във Военно издателство „Св. Георги Победоносец“ – София.

По-известни негови произведения са сборниците с разкази и новели „Ние, праведните“ (1971), „Старшината и слънцето“ (1973, 1983), „Синева и сняг“ (1978), „Светлината на онези дни“ (1988) и романите „Отказ от наследство“ (1984) и „Преображения господни“ (1988).

През 1998 г. фонд „13 века България“ учредява на негово име национална награда за най-добър публикуван разказ.

Умира на 16 март 1995 г. след дълго и мъчително боледуване.

”Аз съм Наталия Атанасова и от миналата година, мога официално да кажа, че съм писателка. Честно казано, стана малко случайно, просто започнах да пиша и това, което написах ми хареса, и ми стана интересно и самото писане, обичам да наблюдавам всичко около мен, обичам да се хващам за нещо малко и да го развивам в съвсем различен разказ”, каза победителката.

Второ място и 500 лв. заслужи Калин Василев за разказа си „Четири мига от лятото”, а третата награда от 400 лв. бе дадена на Патриция Николова за разказа „Кадиш за неродените”.

Националният дарителски фонд “13 века България” за осемнадесети пореден път организира и осигури наградния фонд на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ “Рашко Сугарев”, който е за автори до 35-годишна възраст. Учреденият от Фонда конкурс е на името на рано напусналия ни пловдивски майстор на краткия жанр Рашко Сугарев и поощрява ежегодно творчеството на белетристи от цялата страна.

Същата вечер на същото място беше връчена още една награда – „Цветето на Хеликон“. Тя отиде при Иво Сиромахов за романа му „Моят таен любовен живот“. Връчи я  миналогодишният й носител Алек Попов. Наградата е „безсребърна” и я печели тази от 12-те номинирани книги за наградата „Хеликон” за съвременна проза през 2014 г., от която в книжарниците на „Хеликон” са продадени най-много екземпляри.

„Най-важното във всяка област е да си талантлив и да работиш, а задачата на четенето е да носи удоволствие и щастие, не да ни кара да мислим какво е искал да каже авторът. Най-големият грях към литературата го извършва българското училище с отблъскващата си и архаична програма. Не може да карат учениците от  шести клас да броят анафорите в поезията на Яворов. Трябва да спасим това поколение”, каза Сиромахов.

Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на лъжа. Изневерих й – не на шега. Последваха страниците. Сутрин кофеин – много. Цигарите – и те много. Махмурлукът ми – и той доста редовен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни разстояния. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах доста жени. Любовта ни най-често биваше взаимна. В десет реда толкоз.

Така Рашко Сугарев описва накратко биографията си в интервю за Деян Енев, дадено в болницата през 1993 г. След погрешно поставена диагноза – рак на белия дроб, жестока терапия и ненужна операция писателят развива гнойна инфекция в гръдната кухина. Умира на 16 март 1995 г. Следващите редове пише в деня на смъртта си.

Отечество на подземни хора

… Отминаха армии. Връз гърдите ми пламна кърпа – алена, а житата се задръстиха с макове – и те алени от кръвта на сетните борци. Към старите лобни места се прибавяха нови и нови. България се превръща в отечество на подземни мъже – и всичките покойници. С толкоз святост под земята не се сещам за нито един съседен нам народ. С толкоз много младочки – фиданка до фиданка, отечеството ни заприлича на държавен разсадник. Някак си и гордо, и притеснително е да се живее сред толкоз светини. Порицават те с невидим взор. Присъствието им те задължава да бъдеш. Един Бог знае какво, но да бъдеш. Бих казал, съществувание в условията на назидание. И още в условията на постоянна благодарност към свежите борци, като се забравяше – или тъкмо наопаки, като се осъзнаваше, че много много благодарният човек си остава роб до гроба…