През 1942 г. Лали Соколов е на 24 години. Живее в Братислава, има добра работа, приятели, хубав живот, говори добре няколко езика и е любимец на жените. Властите по това време искат от всяко еврейско семейство да изпрати момче над осемнайсет години да работи за немците и той решава да го направи, за да спаси близките си. Така се оказва доброволно депортиран в Аушвиц-Биркенау. Там му е възложено да татуира върху ръцете на останалите лагерници номерата, с които са обозначени. Един ден през юли на опашката пред него се нарежда уплашено момиче. За Лали това е любов от пръв поглед и той се заклева не само, че ще оцелее, а и че ще се погрижи Гита също да доживее свободата.
Татуировчикът на Аушвиц е роман, базиран на живота на Лудвиг Айсенберг, или Лали Соколов, когото, животът в лагера среща с бруталността, ужаса, смъртта, доктор Менгеле, унивеситетски преподаватели, СС офицери, престъпници и обикновенн хора, но и с любовта.

„Тази книга ще се чете и след сто години. И тогава сигурно още ще е в списъка с най-продаваните заглавия. Книга, заради която човек губи съня си и то не само защото не може да я остави.”
Джефри Арчър

За автора
Томас Булфинч (15 юли 1796 – 27 май 1867 г.) е американски писател, роден в Нютон, Масачузетс. Той е син на архитекта Чарлс Булфинч.
Томас Булфинч е известен като автор на „Митологията на Булфинч”, компилация от творбите му (1881), събрани след смъртта му от Едуард Еверет Хейл. Това са истории за Древен Рим, Великобритания и Франция.
Автор е също така и на The Age of Fable, or Stories of Gods and Heroes (1855), The Age of Chivalry, or Legends of King Arthur (1858), Legends of Charlemagne, or Romance of the Middle Ages (1863).
Също така преработва „Книгата на псалмите”, за да илюстрира историята на евреите.

Откъс

КРАЛ АРТУР И НЕГОВИТЕ РИЦАРИ
ВСТЪПЛЕНИЕ
С отслабването на властта на Рим, някъде около пет века след раждането на Христа, на практика страните от Северна Европа останали без държавно управление. Многобройните владетели, повече или по-малко могъщи, удържали властта си над територии, чиито размери били според възможностите им. За да достигнат обща цел, понякога те се обединявали, но обикновено били в постоянна вражда. При това положение правата на обикновените хора изцяло зависели от милостта на противника. Било съвсем ясно, че обществото неизбежно би станало варварстко, ако липсвали ограниченията, налагани върху беззаконната власт на управниците. Ограниченията били, първо, съперничеството между управниците, които се отнасяли с подозрение един към друг, и второ, влиянието на църквата, която, водена от искрени или користни подбуди, се стремяла да осигури защита за слабите. И накрая, въпреки егоизма и страстите, хората винаги са притежавали чувството за справедливост и великодушие и това обяснява появата на рицарството, създаването на някаква идеална героична личност, която съчетава непобедима сила и смелост, справедливост, скромност, преданост към висшестоящите, уважение към равните, състрадание към слабите и набожност. Този идеал, макар и да не се срещал в обикновения живот, се възприемал като образец за подражание.

Думата chivaltry, „рицарство”, идвала от френската дума cheval, „кон”. Думата knight първоначално означавала „момче”, „слуга”, после започнала да се употребява за млад човек, когато той получавал правото да носи оръжие. С това право удостоявали млади хора от богати семейства, като основната част от населението не притежавала оръжие. И така, рицарят бил въоръжен конник от знатен произход или на служба при лица от знатен произход, който имал собствен източник на доходи, но често зависел от милостта на хората, при които служел. По време на война рицарят заедно със съратниците си се намирал в лагера на суверена си, участвал в бойните действия и защитавал замъка му. В мирно време обаче той често се появявал в двора на своя суверен и украсявал с присъствието си пировете и турнирите, които запълвали свободното време на благородниците. Търсейки приключения, рицарят можел да странства, като се стремял да наказва злото и защитава справедливостта, а понякога изпълнявал религиозен или любовен обет. Тези рицари се наричали странстващи. Те били желани гости в замъците на аристократите – тяхното присъствие внасяло оживление в уединения живот на обитателите на замъка. Рицарите били приемани с уважение и в манастирите. Голяма част от техните доходи често зависела от щедростта им. Но ако се случело наблизо да няма замък или манастир, можело е смелият рицар, без да вечеря, да прекара нощта до крайпътния кръст.
Ясно било, че правосъдието, което раздавали, имало груб характер. Силата, призвана да възстанови справедливостта, можела лесно да причини зло. Въпреки измислените истории, в рицарските романи правдиво се изобразявали нравите по онова време. Често рицарският замък е пораждал ужас в околността. В неговата тъмница се измъчвали господа и дами в очакване на някакъв герой, който можел да ги освободи или да даде откуп. Въпреки законите, много от васалите винаги били готови да изпълнят заповедта на своя повелител. Правата на невъоръженото мнозинство не влизали в сметката. Това противоречие между реалността и теорията станало причина да се появят противоположни мнения за рицарството. И докато едни страстно превъзнасяли заслугите му, толкова други го осъждали. Като разсъждаваме обективно, ние не можем да се поздравим, че на смяна на епохата на рицарството са дошли времена на законност и ред, и съдията, макар и да не е такава колоритна фигура, е заел мястото на рицаря в доспехи.
[…]
Турнирите
Великолепните драматизирани рицарски турнири с ярките одежди на участниците, красивата конска сбруя и рицарският кодекс (сборник рицарски закони) се появили във Франция. Църквата неведнъж осъждала провеждането им, може би защото често се превръщали в кървави касапници със смъртни случаи. Рицарските двубои се различавали от рицарските турнири. В двубоя рицарите използвали копия и целта била да се свали противникът от седлото. На турнирите рицарите демонстрирали изкусното владеене на различните видове оръжие и ездата, при това били длъжни да спазват установени правила. Например забранено било да раняват конете, с меча да се нанасят прободни рани, да се напада противникът, когато е с вдигнато забрало. По време на турнира дамите поощрявали рицарите, връчвали награди, а майсторството на победителите ставало тема на романи и песни. За трибуни за зрителите служели кули, тераси, галерии, висящи градини, украсявали ложите със скъпи тъкани, гоблени, цветя. Всеки от участниците в турнира обявявал името на дамата на сърцето си. Рицарят обикновено хвърлял поглед към трибуната, където тя седяла, и погледът на блесналите очи, които го гледали отгоре, усилвал храбростта му. Рицарите прикрепвали към шлемовете, щитовете и доспехите панделки, воали, гривни, катарами, с една дума – детайли от женска дреха, получени в знак на благоволение от дамата на сърцето. Ако по време на двубоя рицарят изпуснел или загубел този подарък, очарователната дарителка му изпращала нов, особено ако била доволна от поведението му по време на турнира.

„20 години по-късно са останали следи от онези времена, което е непростимо. За две десетилетия Европа се възстанови от Втората световна война, а ние не можем от 90-те“, коментира неотдавна по Bulgaria ON AIR писателят.

За книгата

Тази книга, като никоя друга, отразява безвремието, в което живяхме. Помня колко бях потресен, когато я четох за първи път, през 1997 г. Хората бързо забравиха правителствата, при които добре облечени бизнесмени се стреляха по заведения и инфлацията галопираше, а обикновеният човек изпадаше в отчаяние, в депресия. Чудеше се дали да остане в родината си, или с пламтящи от треска очи да търси начин как да се озове в бленувания Запад – тогава още не бяхме в Европа. Тази реалност сякаш плашеше българския писател. Но не и Деян Енев. Разказите в този сборник нагазваха смело в най-дълбокото на родното; придърпваха читателя в подмолите на тихия ужас, завладял българина. Това са разкази, пълни с предчувствия. Припомних си тази книга с удоволствие и ужас, и болка. И завиждам на читателя, комуто предстои да изживее същото.
Робърт Леви

„…те искат да омилостивят живота (ни), да му принесат такава жертва, че той да се умили, да се смекчи, да се разведри. И заради това са и вътре пародиращите живота разкази от двата цикъла „Екзотични очерци” и „Порнографски балади”: те са карнавални травестирания на жестокия и гаден живот, преобръщане на характеристиките му, засилване на ужасиите му до гротесковост, защото единствено и само с помощта на гротеската и иронията той може да се понесе, да се издържи, да се живее. „Клането на петела” е ритуал, който проси милост; жертвоприношение, което се надява на милост. Едно докосване до светлината в мрака на живеенето, което, ако и без кой знае каква вяра, все пак му се иска да мисли, че ето – още само едно-две усилия, още само мъничко напъване и всичко ще се оправи, всичко ще се уреди. Нужни са единствено търпение и постоянство, другото идва от себе си. Надеждата умира последна, а надеждата на унижените и оскърбените не умира никога.“

Митко Новков

За Деян Енев

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършва английска гимназия, а след това Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е журналист във вестниците „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“.
Автор е на над 2000 журналистически публикации и седемнадесет книги, сред които няколко сборника с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – за която получава Наградата в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия (1997); „Клането на петела“ (1997); „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; и „Всички на носа на гемията“ (2005); „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“, номиниран за наградата „Хеликон“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014), и „Гризли“ (2015).

ОТКЪС

Света Ана

Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на каменните маси и се подпряха на стената да си поемат дъх. – Това са Роки и хората му – каза важно високият, с окапалите вежди. – Държали са момичетата в хотел „Виктория“. Целият единайсети етаж е бил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по­лоши. – Голяма патаклама е било – каза ниският. Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите. Откосите от калашника бяха превърнали момчетата в дунапрен. Този или тези, дето бяха стреляли, навярно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опит вал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия – на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо. Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли ръкавиците. Работихме мълчаливо около три часа. Най­сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко – и голите момчета, и масите, и пода със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четирийсет и пети. Работихме още два часа. Когато леля Ани се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умението ѝ да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи, усмихнатият, сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и после постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза: – Хайде да пушим. Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, край нас по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре в носилката по изтритите кехлибарени стъпала, столът под леля Ани изскърца. – Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? – попитах аз. – За да го дам на майка му – започна спокойно тя, но изведнъж пред очите ми лицето ѝ се сгърчи и почерня като запален лист хартия, а огромните ѝ рамене неудържимо се затресоха.

Изпъстрен с откровения, това е първият завършен разказ за една кариера, изградена върху неподправен талант, безусловна воля… и връзки с престъпния свят. Антъни Съмърс и Робин Суон разкриват изумителна нова информация за контактите на Синатра с мафията, неговия богат любовен живот и сложните му взаимоотношения с американските президенти. С изключителна прозорливост са анализирани връзките му с мафията, тръгнали от едно сицилианско село, и вълнуващите интервюта с неговите любовници. Непубликувани досега разговори с Ава Гарднър хвърлят светлина върху трагичната страст, която подчинява живота му, едва не го съсипва и превръща най-добрите му творби в затрогваща изповед.

Книгата ще е на родния пазар от 2 декември.

„Гризли“ е седемнадесетата ми поред книга. Той може да служи и като наръчник по творческо писане“, посочва авторът. „След толкова книги разбрах – не можеш да направиш сборник само от разкази-шедьоври, както на всички нас, разказвачите, ни се иска. Затова аз избрах за пореден път по-реалистичния вариант. Вътре има осем много добри разказа и двайсет и осем добри, половина от които, четиринайсет, са по-добри от останалите четиринайсет. Читателят, който успее правилно да ги разграничи, според мен заслужава атестат „много добър читател“. Оттук-насетне всичко е в неговите ръце, включително и дебютът му като писател. А специално за ценителите съм включил и две стихотворения в проза. Тази книга ми е много скъпа. В нея, под сивата пепел на възрастта, още проблясват истински живи въглени“, казва Деян Енев.

Сборникът „Гризли“ е със знака на издателство „Рива“.

ГРИЗЛИ

Превалява. Но дъждът не му пречи. Той сега пак ще излезе и ще седне на счупения стол, поставен на плочника до ъгъла на къщата под стрехата. Ходи все по-трудно, тътри краката си, придвижва се с нещо като подскоци от една-две крачки, спиране, почивка, после пак подскок. Като козлетата. Ако козлето беше стар дядо с тегло сто и двайсет килограма.

Ще седне на счупения стол и ще започне да зове: Пи-сю! Пи-сю! Пи-сю!

И трите малки котенца веднага ще долетят като стрели през двора. Той ще качи едно на коляното си и ще започне да го гали, а другите две ще се отъркват около краката му.

Ще поседи така. Може ненадейно дъждът да спре и да се покаже слънцето. Ще напече веднага. И отнякъде ще изскочат огромни, раирани надлъж като язовци мухи, които ще се налепят на стената да сушат крилата си. Котенцата ще подскачат към мухите и когато мухата изчезне, ще се озъртат смутено.

Но те са малки и веднага забравят несполуките си.

Задачата му е да полее двора, но понеже валя, няма да полива. Ще поседи още малко на стола. Да се погрее на слънцето.

Майката на котенцата, която така и не получи име, е дребничка, кажи-речи малко по-голяма от тях, но ражда всяка година. Както казват старите хора, каталеткиня. Предишната година пак роди три котенца. Но те свикнаха да се мушкат под дворната врата и да излизат на улицата. Колите премазаха две. А третото изчезна. И затова сега майката ги научи да живеят и да играят в задната част на двора. Сякаш някой тегли невидима черта през средата на двора. И тази черта те не престъпват никога.

Отзад също е интересно и весело.

Дай Боже всекиму такова детство, мисля си, докато гледам играта на котенцата през балкона. Час по час излизам да изпуша по една цигара, а после влизам в стаята да чета. Сега чета някаква книга за един стар трапер. През деня той ходи да залага капани, а после също обича да сяда пред дървената си къща, да се грее на сиромашкото слънце или да се навежда и да чеше дълго през кожените гащи глезените си, които страшно го сърбят, откак краката му измръзнаха една зима в ледените води на реката. Лятото там, в Канада, на тази географска ширина е кратко.

Той е може би последният трапер, който живее по този начин, надалеч от пътищата. По тези места живее мечката гризли. Самият той е слушал различни истории от трапери, по-стари от него, които вече отдавна ги няма, къщите им отдавна са изгнили и са паднали, а кожените им шапки служат единствено за гнезда на прелетните патици, за техните срещи с мечката гризли. Спомня си думите на един стар трапер. „Гризли винаги идва, рано или късно. Гризли идва тогава, когато не я очакваш.”

Самият той не се е срещал досега с гризли.

Захлупвам книгата отворена на бюрото, върху страницата, докъдето съм стигнал и излизам отвън на балкона да пуша. Столът долу е празен. И котенцата са се изпокрили.

Преди да вляза пак в стаята, известно време гледам синкавия дим от недоугасената цигара в пепелника. А после се изправям и описвам една невидима черта с ръка.

Премиерата й у нас е на 2 юли, четвъртък,  от 18.30 часа в книжарница „Хеликон“ на бул. „Цар Освободител“ № 4  (до хотел „България“). Книгата ще бъде представена от проф. дфн Михаил Неделчев, доц. д-р Михаил Груев и г-н Соломон Бали, съобщиха от издателство „Рива“.

„Кървави поля“ е обявена е за най-добра книга на годината от Тhе Atlantic, Economist, Financial Times, Independent (London), New Republic, BBC History Magazine, New Statesman (London), Seattle Times, Telegraph (London), Jewish Forward, Reason Magazine.

„Разтърсващо представяне на идеологията, политическата стратегия и всекидневния ужас при съветското и нацисткото управление… Тимъти Снайдър е проучил английски, германски, еврейски, чешки, словашки, полски, белоруски, украински, руски и френски архиви и познанията му са изключителни. Живото му въображение му помага да съзре сходства и общи тенденции там, където останалите са видели единствено хаос и объркване… Досега не бях чел подобна книга“, пише в „Ню Рипъблик“ Ищван Деак, професор по история в Колумбийския университет.

Тя не си поставя за цел – впрочем неизпълнима – да даде на читателя пространни знания, а да му предложи начини сам да навлезе, да се ориентира и свободно да се движи в едно живо пространство, накратко, да плува в една материя, която може да му се стори необхватна като океан.

СБОРНИК СТАТИИ

Съставителство и редакция: Даниела Колева

Темата за любовта при социализма е колкото интригуваща, толкова и рискована заради големите обещания, които съдържа, разнопосочните очаквания, които формира, и най-вече заради усещането за един нередуцируем остатък, който сякаш не може да бъде обхванат, още по-малко – обяснен от наличните подходи. Приемайки това предизвикателство, съставянето на подобен сборник се ръководи от скромната амбиция да очертае едно бяло петно в знанията за социализма и да предложи възможни изследователски перспективи към него.

СЪДЪРЖАНИЕ

Конструиране на социалистическа образцовост

■     Виолета Дечева

Любов и драма: драматургични и сценични парадигми

■     Надежда Александрова

Любовта и безстрашието в биографичните разкази за Ана Вентура

■     Биляна Раева

Любовта към предприятието и към професията в Металургичен комбинат „Кремиковци“

■     Надежда Гълъбова

Море от любов. Разказите за/на Дончо и Юлия Папазови

Образи на любовта в популярната култура

■     Галина Гончарова

Любовта към поета/поезията в писма и социалистическите мащаби на младата литературна звезда

■     Николай Вуков

Младежта и нейните „любовни трепети“ при социализма: обявите за запознанства и читателските писма в сп. Младеж

■     Ивайло Александров

Любовният образ на жената в българската соцреклама: от публично към интимно (сп. Отечество,70-те – 80-те години на ХХ век)

Еротика и секс: между стигматизацията и евфемизацията

■ Бойко Пенчев

Национал-еротиката на социализма

■     Георги Господинов

Секс по време на социализъм: хигиена, медицина и физкултура

■     Михаил Груев

Платената любов в България през 40-те – 60-те години на ХХ век

■     Вивиан Праматароф-Хамбургер

За незаконната и невъзможна любов

Право на любов и тайна: два прочита на един казус

■ Дарин Тенев

Правото на тайна и субективацията (върху фрагмент от ученически дневник от 1964 – 1965 г.)

■     Тодор Христов

Право на любов: удвояването на държавната от партийната власт и тактиката на правата

За много хора ислямът е мистерия. Бърнард Люис и Бънтзи Чърчил изследват в какво вярват последователите на исляма и как тяхната религия ги е оформила, развила е богати и разнообразни култури и политика в продължение на повече от четиринайсет века.

Тази книга ще ни помогне да разберем ислямската действителност:

* По какво ислямът се различава от юдаизма и християнството?

* Кои са стълбовете на ислямската вяра?

* Какво наистина твърди ислямът по отношение на мира и джихада?

* По какъв начин вярата засяга немюсюлманите?

* Какви са различията между сунити и шиити?

* Какво проповядва ислямът за мястото на жената в обществото?

* Какво казва ислямът за свободното предприемачество и печалбата?

* Какво е предизвикало появата на радикалния ислям?

* Какви са проблемите, пред които са изправени мюсюлманите в САЩ и Европа, и какви са предизвикателствата пред тези малцинства?

Изследването разкрива и автентичния ислямски хумор чрез многобройните шеговити и поучителни истории. Издател е РИВА.

Издателство РИВА издаде антологията

Трима поети. Иван Пейчев, Александър Вутимски, Александър Геров

Съставител : Божидар Кунчев

* * *

He си отивай,

не ми бъде тъжно

без твоите ръце.

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите единствени

ръце.

Не си отивай,

аз ще ти направя

най-страшното признание.

Под мостовете

не шумят реки,

когато ти не си със мен.

Пристанищата

са най-мръсно доказателство

за липса на море,

когато теб те няма.

Не си отивай.

Иван Пейчев

* * *

РАДОСТЕН МОНОЛОГ

Не съм затворен кръг.

Стоя пред цялата безкрайност на света.

И сутринта, и вечерта.

Аз слушам как земята диша,

усещам как се движи,

как се зараждат бавно и растат

децата, ручеите пъпките.

Над мен отхожда слънцето на път.

Минавам между много стъпки –

и сутринта, и вечерта.

За да се върна пред безкрая на света.

Не съм затворен кръг.

Арександър Вутимски

* * *

СМИСЪЛ И БЕЗСМИСЛИЕ

Когато те налегне злото

и страшна мъка без предел –

все търсиш смисъл във живота,

опора и далечна цел.

Защо ти са? Какво печелиш?

Безкрайността е без предел.

Милиарди са във прах изтлели

със смисъл, вяра и със цел.

Живей със простота насъщна,

с парчето хляб, със пролетта,

със въздуха, що те обгръща,

и слънчевата топлота.

Тренирай се за проста твърдост

като скалата и пръстта.

Плюй на мисловната си дързост,

приемай като сън света.

Александър Геров