Днешният българин мре да хленчи и да се оплаква, но му дай да празнува, казва поетът

– Родители от Пловдив се обявиха срещу празника  Хелоуин с мотива, че няма връзка с родната традиция. На фона на масовото  опростачване  крият ли опасност за обезличаване подобни привнесени празници?

– Кои родители? Къде бяха вчера, онзи ден, или чакаха чедата им да дръпнат на ръст и тогава се сетиха да се обявяват срещу нещо, което не е бъдеща опасност, а е вече тук. То е факт, кукувичето на глобализма.

Можеше ли да се спре този прилив на масовата бесовщина, безвкусица и безбожие? Едва ли, особено в нашето изостанало, недоразвито в доста отношения общество.  Аз така си възпитах децата, че нито шарки  по телата, нито припадъци по простотиите при тях са възможни. Да му мислят онези, които джапат в чалга и чиито рожби ще са празноглави като тях, търчащи по привлекателните празноти, без личен вкус и мнение, без критерии не за висока, а за естествена естетика.

– На кого да се сърдим за тази пошла мода?

– Та на кого, на вятъра на безветрието? Нали знаем, че както в природата, така и в кухите откъм съдържание общества празните пространства мигновено се запълват. И най-вече с готови заготовки.  Новите развлекателни бизнес начинания намериха веднага благодатна почва в бедното ни откъм демократични навици общество.  Тази напаст на ликуващата плът не може с нищо да се спре, трябва да се изчака да  премине като чумна епидемия, като холера, като СПИН ураган през заразеното с цинизъм човечество. Ще идат физически зян мнозина, ще оцелеят малцина одухотворени същности, но в тях е семката на бъдещите люде.  Дотогава бездуховността  ще опоска като скакалци всичко недъгаво като дух, като душевност, като духовност…

И още дълго „тъпакът ще роди тъпак, който ще роди тъпак и правнукът на тъпака ще ни се надсмее“. Писах го преди  сто години, ставаше дума за соцтъпака,  но се оказа, че на негово място дойде човекът-черво, човекът-уста, човекът-пихтия, който се самозадоволява с купища предмети,  с излишни вещи, с евтин лукс. Това е  малкият човек с малките възможности, но с големи ламтежи…

Защо да се сърдим на тъпите празнувания, след като убихме нашите? След като нашата инак славна православна църква БПЦ я няма в училище, няма я в детската градина, в казармата… Дори в църквите невинаги я има.  Обществото ни е атеистично, а в повечето случаи  атеист е равносилно на комунист, сталинист или  нещо като атакист… Затова харесват онова, което идва отвън, защото отвътре няма кой да  даде…

–  Защо кукерите, които  също имат зрелищни елементи, не се радват на популярността на Хелоуин?  

– Защото традицията да си кукер се предава само на село. За да имаш костюм, звънци и маска, трябва някой преди теб да ги е  носил, ти да си гледал ритуала, та  да влезеш в кожата на езическото християнство. И да станеш част от пулса на магията, на магнетизма, на докосването до висшите сили, чрез ритъм, чрез танц. И чрез внезапен екстаз –  природен, малце примитивен, дивашки дори, но обладаващ и осеменяващ древната ти традиция…

В градовете това  нито се  практикува, нито лудува – там една цигара с трева и две бири вършат същата работа. Довеждат те до кеф, защото друга дума за това състояние ние нямаме. Е, много по-лесно е да се навъртиш по време на някакъв бал с маски, да празнуваш с хероин Хелоуинчето, отколкото да влезеш във вмирисаните дрипи на тейко ти и да рипаш из селските улици…

–   Защо бедният българин толкова охотно пръска пари от оскъдния си бюджет за маскарад с чужди корени?

–  Не знам. Знам, че духовно бедният човечец е за повече съжаление от сиромасите, които знаят що  е чест, чистота и човечност. Те са читави и кандилото у тях не се гаси. Те не искат нищо от този мръсен свят, освен да бъдат оставени да бъдат такива, каквито са. Те се раждат читави и умират читави. Тяхната нравствена българщина не позволява на децата им и на внуците да се правят дълго време на маймуни. Защото всяко недяволско дете, което живее и учи между малките дяволета и маймунета, ще не ще, почва да им подражава. Инак ще бъде изяден от себеподобните уж безопасни тревопасни. Но когато думаш на детето с любов, с нежност, бащински или майчински, то вдява и постепенно, бавно като кехлибарена капка мед се отделя от лъжичката, която е полетяла към отворената паст на устата…

–  Не стават ли твърде много маските и маскарадите в живота ни?  

–   Може би. И в живота, и в политиката, която почти не ме  интересува. Почти, защото аз съм стопроцентово политическо говедо, което е преяло с политическа детелина и сега е време или да повърне или да се саморазпръсне. От известно време в цялост съм над политиката, гледам на нея като на опасна игра на неодухотворени лица и безличия. Да, това е вид маскарад, вид театър на сенките, който се разиграва за масите срещу други части на масите. След години ще има колабиране, катастрофа, сътресение и сетне последните ще станат първи. Но не тези от утайката, те ще си остават в тинята.

–   Всъщност не е ли добре българинът да има повече поводи да празнува?

–  Днешният българин мре да хленчи и да се оплаква, но му дай да празнува – две кила пържоли и три дамаджанки с вино. Празнуващо месо. Духовният му екстаз е вън от чадъра.  По време на празниците настъпва такова търчане по магазините, такова презапасяване за пред себе си, сякаш второто пришествие идва и маршрута му са го обявили по държавната телевизия. Празникът за нас е пълна трапеза, за да не ни одумат хората. Не съм против това, ала в държава, в която 50 години са били забранени да се честват скромно и съвестно дни като Деня на народните будители, Деня на Съединението, Деня на войската, Деня на независимостта, Рождество и Възкресение Христово, какво да искаме от този беден откъм общ  дух народ, който по инерция продължава да чака повод да се освини…

– А умеем ли  да празнуваме?

– Умеем. Когато Проданов изкатери без кислородна маска Еверест и малко след това издъхна, то тогаз лицето на народа ни ликуваше, а сетне по него се отрони една обща национална  сълза. Празнувахме,  когато нашите момчета станаха четвърти на Световното по футбол в САЩ. Тогава видях, че умираме за обща радост, умираме за такъв празничен миг, да се прегръщаме по улиците и да пеем химна на родината… Трябват ни още такива общи тръпки, надпартийни, поднебесни, национални. Душичката ни е жадна за общение, но за да се превърнем в осъзната нация, мнозинството в нея трябва да е наясно със себе си, а не да имаме болшинство от тъпанари и комплексари. Но и това ще стане – най-хубавото ни предстои.

–  Възможен  ли е балансът между това да сме в крак със западната традиция, но и да поддържаме живи вековните си обичаи?    

–  Възможен е. От Запада не трябва да взимаме техните празници, а само същността на техните делници. И  най-вече онова, което ни липсва – дисциплина и точност на работното място. Да оставим  всякакъв гяволък и тарикатлък, които у нас са остатъци от робската ни психика – да измамим началник, шефа, чорбаджията, бирника,  собственика на фирмата, в която бачкаме.

Хич не се радвам, но и не изпадам в драма, че някои днешни хлапета възприемат тези чужди празници като попивателни и залитат по празнувания, за които нашите бащи и деди не са чували. Не става дума за упрек от позицията на битова консервативност или за забраната им – опазил ме Господ, но който е улав, нека си ги празнува.

Ала защо е тази масова истерия по духове,  а самите празнуващи са бездуховни, защо се плашат един друг  с призраци, а са суеверни? При това, без да обичат нито Бога у себе си, нито Бога извън тях. Каквато каша е в душата им, такава е и в главата им.

Но вярвам, че тази пъпчива психоза ще отмине у всеки, който един ден порасне и почне да мисли не само през нагоните си, а и за роденото си чедо, за неговата прехрана и неговата бъдещност. Нали е казано: на Запад умеят да работят, но не умеят, според  нас, да празнуват. Ние обаче умеем да се веселим, но според онези от Запад не ставаме да гоним високото качество, високата конкуренция… Е,  няма как да си празноглав и да успееш –  нито тук, нито оттатък. Защото най-големият празник е преодоляване на трудностите, а още по-големият – в съзиданието, в творчеството, в универсалното удовлетворение. И в празничния труд – облагородяващ, а не затъпяващ.

– Г-н Леонидов, ще се събуди ли българинът по трезв и с по-добри политици в понеделник сутрин?

– Окончателното изтрезняване води до внезапна смърт. Пише го в кръчмето „Сам дойдох“, от където никой не си тръгвал сам. Още в неделя вечер нашенецът ще научи кои от малките партии ще откажат големите да правят правителство. Кибиците ще се хилят, ехидниците ще ехидничат, трезвите съвсем ще изтрезнеят, а вечно дремещите отново дълбоко ще заспят… За 25 години се будим веднъж на десет годни, защото най-будните, най-склонните да рискуват отдавна напуснаха тази територия. За повечето българи, избягали от своите политици, този риск е опрадван, не е авантюра, а смяна на отровната обществена среда – смяна на всекидневието без правила, без правосъдие, без надежда, без вяра и без любов, без Бог. Но нали всеки народ си заслужава своите циници – дори при протестите срещу Пеевски и срещу наглия му опит да оглави ДАНС, в центъра на София не излязоха повечето столичани. При това тук, пъпа на туловището, има най-висока концетрация на интелигетни люде. Жална работа, времето вече не е наше. И май никога не е било…

Инак ново правителство трябва да има, защото последната тройна коалиция доведе държавичката ни до банкрут, при това само за една година. Проблемът е как ще се разберат ГЕРБ, РБ и Патриотичният фронт. Друга временна комбинация не виждам. А може би ДПС ще даде мълчаливата си подкрепа на всеки, който поеме управлението. Доган, Пеевски и Главна прокуратура забъркаха помията с Корпоративна банка и за да не им литнат главичките и на тримата, ще трябва да се споразумеят, с когото трябва. Или да пожертват някого, който да се съгласи да изсърба финансовата клоака до дъното. Това ще бъде първият повод за раздор в евентуалната крехка бъдеща коалиция…

– Политици и законотворци у нас биват избирани и издигани на повърхността от някаква загадъчна и мистична за обикновения българин сила, която сега е модерно да се нарича с думичката Задкулисие. Ще се отърве ли България някога от т.нар. партийно-ченгесарска номенклатура, породила се в края на 80-те години, която и досега „произвежда” за една нощ другари милионери и началници?

– Да, след като и внуците ми станат пенсионери. Инак – не. Въпросът ви е красив, по скоро пожелателен, но ми звучи като призива: „Трябва да изметем целия политическия елит!“. Това е равносилно на друго абсурдно пожелание: „Дайте да си внесем друг народ!“ Ние, тукашните, от малцинството на умните и интелигетнтите, живеем в ужасна социална среда, където мнозинството върви като улично куче след миризмата на бързия успех. Казано е – прост народ, слаба държава. Ето, поредният тарикат намери нов смешник, който да обещава ред и порядък, и партията му мюре ще влезе в този парламент. Добре че животът на туй народно събрание ще е по-къс от линията на живота му.

– Българската политика се олицетвори на отбор от откровени клиентелисти, които услужливо въртят опашки пред големите Клиенти – като се почне от САЩ, Русия до ЕС. Заплашен ли е народът и нацията от оцеляване след като за национална политика у нас не може да става и дума?

– Какъв голям клиент ни е САЩ? Къде е американският бизнес у нас, освен май един завод за фаянс и две елекроцентали, с които Костов подписа ужасен договор в последната секунда да упралението си. Предполагам, поради недоглеждане и много бързане. И какво американско имаме още? Да, един Американски колеж, един Американски университет и няколко смотаняци от ЦРУ? Ще кажете – има и бази, има, но в тях няма никой, при това са български обекти, преотстъпени на янките като съюзници. Сравнете цялата тая сума от долари с рублите, от които зависим – Нефтохим, АЕЦ Козлодуй, ядрените отпадъци, руски газ и газопроводи, проруско лоби в парламента и извън него, руснаците си имат не една, а две-три партии, партии, особено едната от тях направо си мирише на червен хайвер, но се бие в гърдите, че ще спре повишаването на тока. Има още куп путинисти, все българи от наемната „варяго-руска дружина“, прикриващи се като леви националисти, евроскептици, нови комунисти и азбучни русофили. Ако имаше лоялно американско лоби досега вече трябваше не да търсим и да ровим за шистов газ, а той отдавна да беше станал алтернатива на руския монополизъм. Та за каква национална политика можем да мечтаем, когато отдавна не сме нация, а народонаселение, сбирщина, която зависи от гласуването на двете си основни малцинства – осемте племенни вождове на циганите и от префинения феодализъм на турските и български турци. А ние, най-ощетеното малцинство, на интелигентните и умните хора, сме разделени от левашките и десняшки комплекси. Добре, българското мнозинство е демократично и за това е разделено. Но защо е помежду си толкова ожесточено? Може би защото фъфлещите червени бабички търсят вината за участта си не в своята партийна знат, а в Америка и ЕС? Или защото лидерите на десните у нас са десни по съзнание, но не и по битие, да не говорим за бит. В колко парламенти си поживяха безнаказано сините синигери, за да доведат нещата до фатален финал на дясното у нас? Отговор ще ви дам: колкото Янаки Стоилов, и другите друзя, които не са мръднали от парламента вече четвърт век. Е, с такива ли велики личности, които извън парламентарния бюфет са господин никой, на тях ли да разчита родният и международният просперитет? Костов имал само сто и седем или сто и седемдесет хиляди лева в КТБ , браво, толкова умен, а толкова малко, след 25 лета и зими летя из върховете на политиката. Милият, може да се мисли за дясномислещ, но извън парламента се оказа поредния измамен бедняк, чиито парици сега се опушват на тих огън в КТБ.

– Какво си казвате, когато чувате предизброрните обещания на някои политици, че ще открият 1 млн. работни места, че заплатите и пенсиите ще бъдат увеличени на 500 лв? Кое е най-нереалистичното и популистко обещаие?

– Без да искам изпреварих отговорът ви и по-горе вече взех ненаучно отношение по тази тема. Казвал съм го и пак ще го казвам: „Трето качество харесва трето качество“. Какво да правим, че у нас има близо 12% третокачествени сульовци, които гласуваха за тази партия в изборите за ЕС. Сега същите се стопиха до 7%, но като притурим към тях и наивниците на дърта възраст, които упорито се прехласват по своя атаман, ще стигнем до процентите от българя, равни на процентите на плоския данък. На тези избори виждаме цял букет от леви, левашки и крайно леви партии и коалиции, и нито едно влиятелно дясно политическо обединение. Но за да има силна християндемократическа партия у нас, първо трябва да имаме в наличност истински, осъзнати християни, и второ, осъзнати, истински демократи. Къде ги такива християни и демократи измежду едрите ни капиталисти, които да подкрепят прагматичните идеи на капитализма с човешко лице? Няма ги. Всички замогнали се тарикати изсветлиха червените си дирници и се връткат из глобалистичната джунгла като сиво-синкави павиани…

– Как разчитате слоганите на партиите – „Време е!”, тръбят от ГЕРБ, „С нами Бог”, казват от „Атака”, а ДПС ни примамва с либералното „Свободата е с теб”?

– „С нами Бог“ или „Бог с нами!“ трябва да се преведе на български като „Бог е с нас!“, защото за разлика от руски език, в нашия роден и народен язык падежи няма, или по-точно почти не са остали. „Атака“ тръгна с черните ризи на руските черносотници и любимите симфонии на Хитлер, но явно в края на своето дишане ще тури пречупения сърп и чук и алената рубашка на батюшка Путин. Мисля, че много ще им отива.

ДПС не е либерална партия, а лява, селска партия, но тя пък има средства да си пазарува заклети либерали като Бисеров, Пеевски, Цонев, Каменов, или как му беше там именцето. Свободата на бай Хасан и на леля Айше е в затвора, наречен „Тютюнопроизводител“. Там може свободата да е с тях, но само, защото свободата е също осъдена да бъде с тях зад решетките. Да бъде с тези затворени, добри, трудолюбиви и кротки хорица.

А време е, за какво? Може би е време пиарите на ГЕРБ да бъдат уволнени и да върнат хонорарите си? Време е лидерът им да почне да се държи като германските политици, от които толкова силно се възхищава, а не всеки ден да се прави на актьор от треторазряден филм, разказващ за живота на българските каубои, тип американски кравари, конекрадци и обирджии на дилижанси. Време е ГЕРБ да стане дясноцетристка партия, а не център дясно дружинка. И в бъдещото правителство да даде път на идеите на експертите в Гражданския съвет към РБ, а не на техните адвокати. Време е ГЕРБ да разбере, че не са толкова силна, а просто БСП е много слаба, и ще става все по-слаба, защото останали партии, без РБ и ортаците на Меди Доганов – всички от зелените до националсоциалистите, свалят по една кожа от гърба на столетницата. И това, ако не е геноцид, здраве му кажете!

– Ще подкопае ли преференцията партийните структури? Отделните кандидати са приватизирали кампанията, агитират за самите себе си, а това означава против партийната си листа. С преференцията човек поставя под съмнение офертата на партията си – хубаво ли е това?

– Преференциите са нескопосан опит за демократична подмяна на мажоритарният вот. За да изместиш водача на листата от първото му място, трябва да си наглец и да прецакаш по най-демократичен начин своя съюзник и политически партньор. Не всичко законно е морално, а един такъв тъмносин мишок, без капчица морал, си вдигна куфарите и без угризения отиде да сумти за втори мандат в Европарламента. И друг един суек, червеношиест, прост като бобена чорба, също безсловесно върти уши в Брюксел. Изборът трябва да е персонален: кандидатите подредени по азбучен ред, изборът един – и за партията и за най-близкия до сърцето ти утрешен гад. Но тъй или инак не стана публичен спор за предимствата и недостатъците на мажорната система и продължаваме да избираме партийните апаратчици, а не лични личности.

– Възможно ли е след изборите разумът да надделее и политиците да направят правителрство с няколко национални приоритета?

– Широка коалиция – не, но нова тройна – да. Или ако реформаторите и победители приемат с отвращение неутралитета на ДПС, вече проигран в предишния парламент от „Атака“. Но кой ще плати тази подкрепа в буквалния, а и в преносния смисъл? И ако я плати, дали ДПС няма пак неочаквано бързо да се откаже от среброто и заложи на вечната си златната среда в българското всенародно събрание? И няма ли тази явна или неявна подкрепа да изяде главата на Бойко, който на следващите избори ще се яви белязан с фес и чалма като герой в утрешните карикакури? България е пред драматично изпитание – или преходно правителство за година и нещо, или нови избори, при които малките партии ще изгорят финансово като факли, и няма да постигнат сегашния си предвидим успех. Освен може би ББЦ, за която кризисни кредити няма открити!

– Как България ще се справи с тези предизвикателста и ще стане страна на благоденствие, а не страна на глупаците?

– Ако човек е глупав, то е за цял живот. Глупакът и добре да живее, умира, и друг се ражда на негово място. Глупацте са необходими. Не на страната, а на незаконните деца на демокрацията. Тези копелета на глобализацията разкатаха майката на майка България. Но парите са у тях, и умът, макар и циничен, е при тях, и тъпаците са с тях, барабар с глупаците. И заедно стават все по-непобедими.

– Гражданското общество се събужда. Но ако след 5 октомври не бъде съставено правителство, ако сметките за ток са непосилни… очертава ли се зимата на българското недоволство?

– Предишното зимно недоволство бе отлично замислено, подготвено, организирано, добре заплатено – от надутите сметки, през надрусаните футболни фенове, до масовките, зад които стояха агитките на алено-червените централи. Имаше и спонтанна масовка, уплашени хорица, рипнали барабар Петко с децата и хулиганчетата. Получи се нещо като улично въстание и Бойко си хвърли оставката. Той разбра, че е силно подценил Пеевски и Сергей, и се предаде без бой. И този път улицата може да рипне, ако има кой да й налее бензин в колите, да й плати пътните до София, да наеме автобуси и да ги напълни с цигани и бели роби. По-скоро ще има поредица от стачки, уволнени миньори, държавни служители, живеещи без заплати, закъсали браншови организации, по-скоро те ще надигнат глава, особено ако задължителният бюджетен дефицит от 3% не скочи поне на 4.5%. И държавата не си купи нови пари за черни дни.

Правителството, което идва намя да падне преди пролетта, ще изкара до началото на лятото, но ще се сгромоляса от вътрешна непоносимост, подозрения и взаимно дебнене. Реформаторте нямат намерение да стават апаши, за тях е въпрос на жизнено оцеляване да запазят чисто си име на млади политици, фанатично решени, ако са във властта, да започнат решителните реформи в цялата ни обществена сфера, но които се отлагат и отлагат. От страх, от партийни съображения, от липса на лидерски дух.

Но да вземем ГЕРБ, там идеалистите са малко, фанатиците още по-малко, циниците – един Бог ги знае, но егото на лидера им няма да позволи някой друг да му диктува двевния ред на правителствените заседания. Избор пред Борисов няма – не поеме ли отговорността да състави съставно правителство, цялата отговорност ще падне върху него. Едни нови зимни избори ще са фатална загуба на историческо време и нещата в страната ще се влошат до прага на скотското ни търпение.

А ако пък Борисов се навие да се коалира с лица, които са го плюли до скоро, и този кабинет се разпадне по никое време, отговорността пак ще се срути върху него. А най-разумно е да издигне за премиер кадърен негов кадър, за да има възможност да намали до приемливи граници взаимния персонален негативизъм между себе си и другите лидери, които също като него, вместо да се правят на министри, ще седят в парламента и ще бичат закони, а не далавери.

– През годините на прехода не се появиха истински държавници, но защо няма и духовни водачи? Вие интелектуалците не сте ли длъжници на обществото?

– Духовни водачи няма, защото църквата ни все още е зле, да си брокер на Бога не значи, че ставаш за духовник, за духовен пастир. Духовни водачи в граждаския смисъл няма, защото в империята на глобализма, няма нужда от никакъв Дух, а от плът, която се продава, и от месо, което става за ядене. Ако днес се появи Христос, ще го изядем с парцалите. У нас да си духовен, означава да си смешник. Мазохист, извратеняк, който не мисли само за джоба си, а седнал да мисли за благото на ближния, за будността на остатъците от нацията ни, за несъвършенството на човешките ни отношения, за липсата на благородство в обществото, за отдадеността на общата ни, национална кауза, която я няма в кратуните на повечето сънародници. Защо Бог не ни праща духовни същности, само той си знае. Но добри българи има, има ги, онзи ден спасиха едно конче от камшика на едно младо човекоподобие, което поне може да мучи нещо и на български. А добрият човек все повече е изключение в зверилника, в който битуваме. Нали в природата няма примирие, и ние все повече се връщаме към хишната си природа, вместо да я издигаме към Бога и космическия разум.

А инак за всичко, което стана и става у нас, сме виновни ние, независимо мислещите, защото позволихме хористите да сменят солистите. Оставихме народа, като идеално понятие, да оглупява, оставихме го без публична защита, превърнахме се в шушумиги. А преди 10 ноември, въпреки ДС, се подигравахме на властта в недостъпна за нея форма. Днес условията са други, но и ние станахме други. От бичите ни рога останаха само рогцата ни на охлюиди.

– Ако трябва да дадете съвет на младеж, който иска да си изкарва прехраната с писане, какъв би бил той? Да остане да се бори в България, или да научи добре чужд език и да избере Терминал 2 и да твори на друго място?

– Прехраната с писане си изкарват много хора по света, защото пишат за масовата публика. И се мислят за писатели, нали произвеждат книги. Дори ги превеждат у нас и маникенките въздишат по тях. В този бизнес трябва да си сръчен, а не толкова талантив, трябва да си комбинативен и находчив като умел риболовец – да знаеш на какво кълват шаранките, на какво пърстървите, на какво етървите, на какво свекърите. Трябва да нацелиш точното умствено и душевно равнището, типично за всяка непретенциозна читателка. Жална ти майка, ако изневериш на масовия й, средняшки вкус – тя бързо ще те надуши като чужд парфюм и никога няма повече да ти купи четивото, което иначе усвоява като пакетче слънчоглед – хрупа и плюе. И предава нататък.

Но ако някой иска да стане истински писател, трябва цял живот да живее в своята езикова среда, цял живот да се учи на читав, медоносен, росен роден изказ, и да вади от националното най-същественото и да го издига до универсалното. И да гребе от регионалното и да го мята да лети в глобалното. В момента малките народи раждат големи писатели, докато в големите нации големите никой все още не може да надскочи. Нещо подобно като при предстоящите избори – малките ще тържествуват, победителите ще се чудят какво да правят с победата си, всички ще са доволни, дори и БСП, от крайния резултат на този мач. В него всеки играе срещу всеки и загубата с малка разлика се възприема за малка победа. Малък народ, малки възможности, мънички държавници, нищожни душици. Какво да сториш, всички сме чада на бай ти Ганя, няма измъкване от тази собствена свиня, будеща все още огромни и масови симпатии.

Ива Оприкова, faktor.bg

Есе и стихове на Румен Леонидов ще бъдат издадени в Словения. Поетът се завърна от 13-ия „Лириконфест 2014“ – международен
форум за книжовност в град Веленье, съобщи БТА.

Фестивалът е бил открит с авторски рецитал на Леонидов. Той е имал и специално участие в закриването – с изпълнение само на български на стихотворението му „Ако Лазар“.

В най-авторитетното словенско издание ще бъде публикувано есето на Румен Леонидов „Страхливият поет умира два пъти“, с което той е участвал в дискусии на тема „Страхът пред поезията и поетите“ по време на фестивала.

На форума е бил представен също 600-страничен сборник, издаден от домакините на „Лириконфест 2014“, в който са поместени оригинали и нови преводи от цикъла „Опрощения“ на Леонидов, „носещия зид“ в стихосбирката му „Сляпа неделя“. Текстовете са толкова талантливо преведени на словенски от акад. Намита Субиото, че с тях тя спечели конкурса за най-добър преводач на годината и си тръгна от фестивала с Голямата награда „Словесни превъплъщения“, разказа поетът.

Акад. Субиото е готова с бъдещата сбирка на Леонидов, в която ще бъдат включени както всички „Опрощения“ на словенски, така и предишните й преводи. Сборникът ще започне със студията й „Продуктивната рецепция на народната песен „Тръба тръби в Гевгелия“ и Леонидовата поемка „Илинден, песен за смъртта на войводата Леонид Янков“ – интересен анализ, който ще бъде изненада за познавачите на българската поезия у нас и в чужбина.

Писателят Румен Леонидов пред Фрогнюз

– Румене, какво се случва – потопи, градушки, катастрофи, фалити, бури навсякъде и във всичко… Апокалипсис на нашия свят ли се задава?

– Апокалипсисът е във всеки от нас. У нас са и Раят, и Адът. Не само тук, но в глобалния свят нещата не вървят на добре. След края на Студената война имаше много големи надежди, че човечеството ще поеме към 21 век със самосъзнанието, че оттук насетне разумът ще надделява над първичните емоции и реакции. Уви, новите пазари, свободното движение на стоки, капитали, информации и модерни технологии, развихриха с нова сила и съвсем безконтролно ужасните корпоративни страсти. Алчността, издигната в култ като движеща сила на вечнотърсещия и вечно лаком за нови печалби глобален капитализъм, се превърна в заразна болест, по-страшна от имунната недостатъчност.  Тя поразява най-фините човешките състояния – съзнание, съвест, срам и ги обръща с обратен знак – безсрамие, безсъвестност, безсъзнание… Хармонията с Природата, разбирай с Космическия разум, наречен Бог, не се случва. Населението на Земята расте непрекъснато и се превръща в тотално нашествие на гладни, жадни и безпросветни представители на вида Хомо Сапенс. По-цивилизованите държави не могат да се похвалят със свръхвъзпроизводство на новородени, докато в слаборазвитите страни цената на детския живот е нула. Религиите също са в криза, най-вече различните видове църкви, тези зле работещи посредници, все повече наподобяват брокерско-дилърски къщи. Новият папа е глътка озон, докато в православния ни свят църковните лидери или стават съдружници на Путин, или  балансират по въжето на премълчаването, сякащ са акробати, а не одухотворени духовници. Днес повечето свещеници нямат качества за това призвание, както повечето учителки работят тази професия, защото в другите не ги бива. Светът има животоспасяваща нужда от появата на лични лидери – природно интелегентни, много ерудирани, мъдри, волеви и свободни. А тези, които пълзят днес по вертикала на планетарната политика, са силно зависими лица, а не личности с характер, с далновидност, те са чиновници, които не знаят какво да сторят за добруването на човечеството, нито пък знаят как да го постигнат. Но не наводненията ще унищожат малкия човек, а неговата глупост и инат, да не се застрахова срещу бедствията. Те винаги идват неочаквано, но не мога да разбера онези, чието чувство за самосъхранение е заместено с тъпеене, блеене на добитък, който трябва да се води на паша и да се прибира с остен след това.

– Умеем ли достатъчно добре да разчитаме знаците?

– Знаците са навсякъде около нас – и в първата реалност, и във втората – в съновиденията, те са в шепота на необичайните мисли, които понякога прииждат отникъде. Но ако всички не можем да бъдем шамани, звездобройци, пророци, то поне можем да не позволяваме мозъкът ни да мухлясва от прекалена влага по футбола, модата, новите модели леки коли, зяпането в чинията на ближния, преклонението пред телевизионни мутри и зурли, за сметка на самонаблюдението, на опита да опознаеш себе си като качества, способности и недостатъци, да си дадеш вярна и точна оценка, да вникнеш в посоката, в която най-много те бива. И освен да следваш разума си и рационалнато поведение, да се обърнеш с цялото си вътрешно лице към душата си, към духът, който те различава от другите животни, от другите масови човеци, от преродените за престъпници и от родените за жертви. Не е сложно, по-трудно се живее без самоанализ и самонаблюдение. Във всеки от нас диша другото ни „Аз“ и ако успеем да влезем в диалог със себе си, ще бъдем със сигурност по-щастливи и по-удовлетворени от пътя си по тази земя…

– Българинът като че ли не е способен да си прави изводи, така че да не повтаря грешките.

– Не само българинът, ние така твърдим, защото цял живот живеем между себеподобни като манталитет и език люде. Човекът е несъвършено същество, понякога твърде елементарно и глуповато, друг път извисено и гениално. Едва ли сме единствените във вселената, които имат зачатъци на съзнание. Проблемът не е само, че наброяваме милиарди, а в това, че живеем заедно, но нямаме общи ценности. Нито безценности. Глобализацията ни разхайти окончателно. За какво можем да си говорим с милиардите? За нищо друго, освен  за секс, лапане, пиене, забавления, удоволствия, а в по-късна възраст силният пол почва да споделя предимно болестите си и нередовно уриниране, а нежният пол изчаква края на пътя си с празни приказки, обсъждания на близки и познати, битови сказки за туй-онуй, като през цялото време дамите умират за шоколад, пастички и сладолед. Друг е въпросът, че мъжът е превърнал жената в играчка и по-далеко не вижда от израстъка между крачката си. Затова твърдя, че жената е най-опасната мъжка играчка, която често пъти влиза в неговата роля и тогава късоопашатите стават рогати.

– Уморих се от въпроса за светлината в тунела, но нали надеждата умира последна, затова питам – за какво да се хванем, та да се измъкнем?

– Кой знае дали е вярно, че надеждата умира последна, никой не се е върнал, за да ни каже дали е така… Българинът едва ли живее с надежда, за нещо по-добро. Средният ни сънародник едва ли мечтае, едва ли изпитва нещо повече от това, да се надява на шестица от тотото или от някоя друга спекулативна игра… Нямам право да говоря от името на другите, но да се надяваш на случая, на нещо подхвърлено като на улично куче, не означава, че си разбрал в какво вярваш, че силно се стремиш към нещо твое, че си готов да минеш през всякакви изпитания, за да осъществиш себе чрез мечтата си. За повечето българи  днес най-популярната надежда, е че ще им се размине – земетресението, наводнението, спинът, ракът, инфарктът, мозъчният инсулт, цирозата… И се кръстят само, когато са в бингото…

– Спомням си как преди време ти беше сигурен, че ще дойде Седмата раса. Не се ли забави тя; ще се случи ли това „идване” в нашето време?
– Учителят Дънов говори за Шестата раса, тази на осъзнато добрите хора, които изпитват състрадание към ближния, към цветето, камъка и дървото, към живата и мъртвата материя. Става дума за нов качествен скок в хармоничното развитие на човечеството. Става дума за нови вид поведение, нов вид отношения, нов вид осмисляне на смисъла да си човек. Така че шестата раса е вече тук, тя е многострадално малцинство в бруталния свят на всичките видове войни, което е измислил човекът от преди тази раса – военните битки, търговските, икономическите, идеологическите войни, религиозните кланета, междуличностните мъжки и женски конфликти,  дрязги, войнички, сраженийца. А Седмата раса е в процес на формиране и преформатиране, на  усъвършенстване в утробата на светлината, тя още не знае, че е е производна на  Шестата, докато Отличната раса вече е тук и отделните й представители търсят и намират връзка помежду си, разпръснати сред биосредата от няколко милиарда камшичета.

– Знам, че наблюдаваш политическото ни „днес”. Какво те отвращава най-много в него?
– Всичко. До такава степен, че и от себе си се отвращавам, щом се хвана да ги гледам по телевизора, че понякога дори им разгадавам следващите  ходове. Жалки пешките, дето се мислят за офицери и царици. Онзи ден на Бузлуджа пак се разцелуваха, сякаш са на махленска сватба, а не на политически събор.
 – Започнахме малко катастрофично този разговор. Кажи, ще крушира ли традиционното българско русофилство в контекста на събитията в Украйна?
– На последните избори за европарламента двете проруски партии катастрофираха. Кой знае откъде комуинстическата партия, зелените й отражения и прочие разни новопоявили се черносотници и нацисчета, намериха парички да ругаят къде направо, къде накриво всичко западно и неславянско. Издъниха се вкупом. Не може истинският християнин да мрази другите хора. Да не навижда други християни, само защото били протестанти или католици. И да подценява тяхното разбиране за ценности, само защото няма свои, доказани във времето… Посочи ми поне една православна държава, в която държавата е пример за държава и демокрацията е пример за демокрация? Този гаден въпрос ще вбеси допълнително бесните псета, но вече съм свикнал да се наслаждавам на воя им. Защото още преди век руският писател Булгаков доказа по гениален начин, че от псето не става човек, каквото и жлези да му присадиш. Мнозина виждат в Русия на Путин надеждата срещу американското господство, но не може с неосталинизъм и остатъчен бутафорен  царизъм, да победиш несъвършената американска демокрация. Демокрацията се бори само с повече демокрация, с онази, която не стои на едно место, за да гние като мушмула, а която се самовъзпроивежда в стремежа си към съвършенството.  Което, преведено на друг език, е: със стремежа си към Божественото,  което засега е единствено най-близо до абсолюта.  Отделни човешки умове го постигат, но днешните хора предпочитат повече да се кланят на футболисти, боксьори, тенисисти, колоездачи, ездачи, скиори или вдигачи на тежести, отколкото на светлите умове и техните осенени открития. Цивилизацията ни мисли с бицепсите си и с изкуствените цици, а не с главата си. Е, за какво да скимтим от скръб над гроба на такава цивилизация, която не произвежда мостри за историческото ни минало, а предимно масовки от зяпачи и зяпачки.

– Тази година ти стана рицар на книгата, затова издай кои са вятърните мелници, с които се бориш все още?

– Аз самият съм вятърна мелница, отказала от собствените си крила, защото вятърът може да си духа накъдето иска, но аз не съм ветропоказател. А и няма читаво зърно за хляба мой насущний, за духовния хляб, който сам меля, меся, пека и раздавам. Той не става за всяка отворена уста. Има гладни, но гладът им е друг, има бедни, но бедността им е страшна. Бедният духом е твар, недостойна за творение на Бог…