„Чернобил“ – филмът, който се превърна в тотален хит и задмина по популярност дори „Игра на тронове“, възроди интереса към смразяващата кръвта книга „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич, носител на Нобелова награда за литература.

В нея за първи път е описана трагичната история на Людмила и Василий Игнатенко, която разплака милиони зрители на минисериала на НВО.

Светлана Алексиевич, писател и разследващ журналист, е в района на Чернобил в първите дни след аварията. Необходими са й 11 години, за да напише книгата си – тя вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г.

През 2017 г. издателство „Парадокс“ издаде книгата й „Чернобилска молитва“, преведена на български език от Момчил Шопов. Предлагаме ви част от историите й.

„Аз съм свидетел на Чернобил… Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха повече от двайсет години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността… На баналността на ужаса… Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света“, казва Алексиевич.

Монолог за старите пророчества

„Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“.

Когато се роди… Не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките ѝ бяха отворени. В здравния картон е записано: „момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек“… Така звучи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… На втория ден я носех на операция, на втория ден от живота ѝ… Отвори очички, сякаш се усмихваше, а на мен ми се стори, че иска да заплаче… О, Господи, тя се усмихна! Такива като нея не живеят, умират веднага. Тя не умря, защото я обичам. За четири години – четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам. (Спира се.) Никого никога вече няма да мога да родя. Не бих посмяла. Върнах се от родилния дом, мъжът ми ме целува нощем, а аз цялата треперя – ние не трябва… Грях… Страх… Слушах как лекарите говорят помежду си: „Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да иска да роди“. Говореха за нашето момиче… Как след всичко това да се обичаме?!

Отидох в църквата… Разказах на отчето. Казва, че трябва да отмием греховете си. В нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна? Първоначално искаха да евакуират селото ни, а после го зачеркнаха от списъците – държавата нямала пари. А по това време се влюбих. Омъжих се. Не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите – зверове, но човекът няма да може да се възползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах. Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе „на магазин“, „на училище“, играе си с куклите „на болница“ – бие инжекции, слага термометър, назначава вливане, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: „Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там, растат. Направиха ѝ дупе… Оформят ѝ влагалище… След последната операция съвсем престана да уринира, не успяха да ѝ сложат катетър – трябват още няколко операции. Съветват ни по-нататък да ги правим в чужбина. А откъде да вземем тези десетки хиляди долара, като мъжът ми взима сто и двадесет долара на месец? Един професор тайно ме посъветва: „С такава патология детето ви представлява голям интерес за науката. Пишете на чуждестранните клиники. Трябва да ги заинтригува“. И аз им пиша… (Мъчи се да не се разплаче.) Пиша им, че на всеки половин час трябва да изстисквам урината с ръце, урината изтича през дупките на влагалището. Ако не го правя, ще откаже единственият бъбрек. Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изстисква урината на всеки половин час? И колко може да се издържи това? (Плаче.) Не си позволявам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички врати. Пиша. Вземете детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!

Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея никога няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея… Исках… Трябваше да докажа… Че… Исках да получа документи… Като порасне да разбере, че не ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Пак се мъчи да не се разплаче.) Четири години се борих… С лекарите, с чиновниците… Успявах да вляза в кабинетите по върховете… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката на йонизиращата радиация (в малки дози) със страшната ѝ патология. Отказваха ми четири години, казваха ми: „Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво – в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет- деветдесет години, а дядо ми – до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха: „Имаме инструкции. Тези случаи трябва да ги класифицираме като общо заболяване. След двайсет-трийсет години, когато съберем данни, ще започнем да търсим връзката с йонизиращата радиация. В малки дози… С това, което ядем и пием по нашата земя… А засега медицината и науката знаят малко“. Не мога да чакам двайсет-трийсет години. Половин живот! Исках да ги съдя… Да съдя държавата… Мислеха ме за луда, смееха се, казваха, че такива деца са се раждали и в Древна Гърция. И в Древен Китай. Един чиновник ми се развика: „Искаш чернобилски привилегии! Чернобилски пари!“. Как не припаднах в кабинета му, как не умрях там от инфаркт… Не трябва…

Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че ние с мъжа ми не сме виновни… Не и нашата любов… (Обръща се към прозореца и плаче тихо.)

Това момиче расте… Все пак е момиче… Не искам да пишете фамилията ѝ… Даже съседите ни на етажа… не знаят всичко. Обличам ѝ рокличка, сплитам ѝ коса­та, те ми казват: „Вашата Катя е толкова красива“. А аз самата гледам някак особено бременните жени… Някак отдалеч… Иззад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Със смесени чувства – учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Сетих се, че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото…

Моето момиче…“

Лариса З., майка

Монолог за лунния пейзаж

„Изведнъж почнах да се съмнявам кое е по-добре: да помниш или да забравиш?

Разпитах познатите си… Едни са забравили, други не искат да си спомнят, защото нищо не можем да променим, дори да си тръгнем оттук. Дори това…

Какво съм запомнил… В първите дни след аварията от библиотеките изчезнаха книгите за радиацията, за Хирошима и Нагасаки, даже за рентгена. Разнесе се слух, че това е нареждане на ръководството, за да не се всява паника. За наше спокойствие. Дори се появи шега, че ако Чернобил се беше взривил при папуасите, целият свят щеше да се изплаши освен самите папуаси. Никакви медицински препоръки… Никаква информация… Който можеше, си намираше таблетки с калиев йодид (в аптеките в нашия град ги нямаше, намираха ги отнякъде с големи връзки).

Някои гълтаха шепа от тези хапчета и ги преглъщаха с чаша спирт. „Бърза помощ“ ги свестяваше.

Дойдоха първите чуждестранни журналисти… Първата киногрупа… Бяха в найлонови комбинезони, каски, гумени калцуни, ръкавици – и даже камерата беше в спе­циален калъф. С тях беше едно наше момиче, преводачка. С лятна рокля и по сандали…

Хората вярваха на всяка написана дума, макар че никой не пишеше истината. Не я казваше. От една страна, криеха, а от друга – не всичко разбираха. От генералния секретар до портиера. После се появиха разни поверия, всички ги спазваха – ако в града все още има врабчета и гълъби, значи и човекът може да живее. Ако пчелите работят, значи е чисто. Пътувах в таксито, а шофьорът се чудеше защо птиците, като слепи, се удрят в стъклото, размазват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели.

Помня как се връщах от командировка… От двете страни истински лунен пейзаж… До самия хоризонт полетата бяха засипани с бял доломит. Горният заразен слой на земята бе погребан, а вместо него беше посипан доломитов пясък. Сякаш това не беше земята… Сякаш това не беше нейната пръст… Дълго се измъчвах от това видение и се опитах да напиша разказ. Представих си какво ще има тук след сто години – дали човек, дали нещо друго, което ще скача на четири крака, пружинирайки с колената на задните си крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а единственото му ухо, на тила – то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало…

Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва, че има още една причина. Замислих се: защо толкова малко се пише за Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат. Една-две книги – и толкова. Мислите, че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма за културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способностите ни да оцелеем. Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика…

И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“

Евгений Александрович Бровкин, преподавател в Гомелския държавен университет

Монолог за това, че не знаем как да живеем без Чехов и Толстой

„За какво се моля ли? Питайте ме: за какво се моля? Не се моля в църквата. А вкъщи… Сутрин или вечер. Когато всички спят.

Искам да обичам. Обичам! Моля се за своята любов. А пък аз… (Прекъсва фразата си. Виждам, че не иска да говори.) Да си спомням ли? Май трябва задължително да го отхвърля от себе си. Да го изтръгна… Не съм чела такива книги… Не съм го виждала на кино… На кино видях войната. Баба ми и дядо ми си спомнят, че не са имали детство, било е война. Тяхното детство е войната, а моето – Чернобил. Аз съм оттам… Ето че вие пишете, а на мен нито една книга не ми е помогнала, не ми е обяснила. Нито театърът, нито киното. Оправям се без тях. Сама. Всичко преживяваме сами, не знаем какво да правим с това. Не мога да си го обясня. Особено се разстрои мама, тя преподава в училище руски език и литература, винаги ме е учила да живея по книгите. И изведнъж такива книги няма… Мама се разстрои… Без книги тя не знае как да живее. Без Чехов и Толстой.

Да си спомням ли? И искам, и не искам да си спомням… (Сякаш се вслушва в себе си или спори сама със себе си.) Ако учените нищо не знаят, ако писателите нищо не знаят, тогава ще им помогнем със своя живот и своята смърт. Така смята мама… А аз не искам да мисля за това, искам да бъда щастлива. Защо не мога да бъда щастлива?

Живеехме в Припят, до атомната централа, там се родих и израснах. В голям панелен блок, на петия етаж. Прозорците гледаха към централата. Двайсет и шести април… Много хора после разказваха, че са чули взрива… Не знам, в нашето семейство никой не го усети. На сутринта се събудих както обикновено – и на училище. Чух бучене. Видях през прозореца как над покрива на блока ни прелиташе хеликоптер. Ето, ето! Ще има какво да разказвам в училище! Нима съм знаела… Че са ни оставали само още два дни… От нашия предишен живот… Още два дни – последните два дни в нашия град. Него вече го няма. Това, което е останало, не е нашият град. Помня как съседът ни седеше с бинокъл на балкона и наблюдаваше пожара. По права линия е някъде три километра. А ние… Момичетата и момчетата… Денем ходехме с велосипедите до централата, който нямаше велосипед, ни завиждаше. Никой не ни се караше. Никой! Нито родители, нито учители. Към обед на брега на реката не останаха рибари, върнаха се почернели, такъв тен за един месец в Сочи не можеш да хванеш. Ядрен тен! Димът над централата беше не черен, не жълт, а син. Синкав. Но на нас никой не ни се караше… Сигурно, възпитанието беше такова… Бяхме свикнали, че опасността би могла да бъде само военна: взрив отляво, взрив отдясно… А това беше обикновен пожар, потушаваха го обикновени пожарникари… Момчетата се майтапеха: „Стройте се на гробището в дълга редица. Който е по-висок, той ще умре първи“. Аз бях малка. Не помня страха, но помня много странни неща. Необикновени… Една приятелка ми разказа как нощем с майка си закопавали на двора пари и ценни вещи и ги било страх да не забравят мястото. На баба ми, когато се пенсионираше, ѝ подариха тулски самовар, тя най-много се притесняваше за този самовар и за медалите на дядо. И за старата шевна машина „Сингер“. Къде ще ги скрием? После ни евакуираха… Думата „евакуация“ я донесе татко от работа: „Евакуират ни“. Като във военните книги… Вече бяхме седнали в автобуса, когато татко си спомни, че е забравил нещо. Тича у дома. Връща се с двете си нови ризи… На закачалка… Странно беше… Не беше нещо обичайно за татко… В автобуса всички седяха и мълчаха, гледаха през прозореца. Войниците имаха извънземен вид, ходеха из улиците с бели маскировъчни халати и маски. „Какво ще стане с нас?“ – питаха ги хората. – Защо питате нас? – ядосваха се. – Ей ги белите волги, там са началниците.

Потеглихме… А небето синьо-синьо. Къде отиваме? В чантите и мрежичките – великденски козунаци, боядисани яйца. Ако това е войната, от книгите, които бях чела, си я представях другояче. Взрив отляво, взрив отдясно… Бомбардировка… Движехме се бавно, пречеше ни добитъкът. По пътя гонеха кравите, конете… Миришеше на прах и мляко… Шофьорите псуваха, крещяха на пастирите: „Къде сте тръгнали из пътя, ваш’та мама?! Вдигате радиоактивния прах! Вървете по полето, по нивите“. И те ги псуваха, оправдаха се, че им е жал да тъпчат зеленото жито, тревата. Никой не вярваше, че няма да се върнем. Никога не се е случвало хората да не се завърнат у дома. Малко ми се виеше свят и ме дращеше гърлото. Старите жени не плачеха, плачеха младите. Майка ми плачеше…

Пристигнахме в Минск… От шафнерката си взехме запазени мяста във влака на тройна цена. На всички донесе чай, а на нас ни каза: „Дайте ми ваши чаши“. Не схванахме отначало… Какво, чаши ли няма? Не! Страхуват се от нас… „Откъде сте?“ – От Чернобил. И човекът се изнизва от купето ни, децата не ги пускаха да тичат наоколо. Пристигнахме в Минск, отидохме при една приятелка на мама. Мама и досега се срамува, че с „мръсните“ си дрехи и обувки нощно време сме нахълтали в чуждия апартамент. Но ни приеха, нахраниха ни. Съжаляваха ни. Дойдоха съседите: „Гости ли имате? Откъде са? – От Чернобил.“ И те също се изнизаха…

След месец на родителите ми им разрешиха да отидат и да видят апартамента. Взеха топлото одеяло, есенното ми палто и пълните събрани съчинения на Чехов, люби­мите на мама. Мисля, че бяха седем тома. Баба… Нашата баба… Не можеше да разбере защо не са взели двата буркана ягодово сладко, което обичах, нали е в буркани, затворено с капачки… Железни капачки… На одеялото намерихме „петно“… Мама го пра, чисти го с прахосмукачка, нищо не помогна. Дадохме го на химическо чистене… Но то си „светеше“… Това „петно“… Докато не го изрязахме с ножица. Всичко ми беше познато: одеялото, палтото… А вече не можех да спя под това одеяло… Да си облека палтото… Нямахме пари за ново, а аз не можех… Мразех тези вещи! Палтото! Не се страхувах, разберете ме, мразех ги! Всичко това може да ме убие! И мама да убие! Чувство за враждебност… Не можех да разбера… Навсякъде говореха за аварията: у дома, в училище, в автобуса, на улицата. Сравняваха с Хирошима. Но никой не вярваше. Как да повярваш, ако не го разбираш? Колкото и да се опитваш, да се мъчиш да разбереш, пак е неразбираемо. Помня: напускаме нашия град, а небето е синьо, синьо…

Баба ми… Не свикна на новото място. Мъчно ѝ беше. На смъртния си одър ни помоли: „Искам киселец!“. Няколко години не разрешаваха да се яде киселец, той поема най-много радиация. Погребахме я в родното ѝ село Дубровники… Там вече беше зона, оградена с бодлива тел. Пазеха войници с автомати. Отвъд телта пуснаха само възрастните… Татко, мама… Роднините… А на мен не ми разрешиха: „За деца е забранено“. Разбрах, че никога няма да мога да посетя баба… Разбрах… Къде можеш да прочетеш такова нещо? Кога друг път е било така? Мама ми призна: „Знаеш ли, мразя цветята и дърветата“. Каза го и се изплаши от себе си, защото е израснала на село и всичко това ѝ е познато и го обичаше… Преди… Когато се разхождахме с нея извън града, тя знаеше как се казва всяко цветче и всяка тревичка. Жълтурче, зубровка… На гробището… На тревата… Постлали покривка, сложили мезе, водка… А войниците ги замерили с дозиметъра и хвърлили всичко. Закопали го. Тревата, цветята – всичко „светело“. Къде заведохме нашата баба?

Моля за любов… Но ме е страх… Страх ме е да обичам… Имам си годеник, подали сме заявление в гражданското. Чували ли сте за хирошимските „хибакуша“? Тези, които са оцелели след Хирошима… Могат да се женят само помежду си. У нас не пишат за това, не говорят. А нас ни има… Чернобилските „хибакуша“. Той ме заведе у тях, запозна ме с майка си… Майка му е добра… Икономист е в един завод. Общественичка. Ходи на всичките антикомунистически митинги, чете Солженицин. Същата тази добра майка, когато разбра, че съм от чернобилско семейство, от преселниците, се учуди: „Миличка, нима ще можете да родите?“. А сме подали заявление в гражданското… Той ми се моли: „Ще се махна от вкъщи. Ще си наемем квартира“. А в ушите си чувам: „Миличка, за някои хора детерождението е грях“. Грях да обичаш…

А допреди него имах един друг. Художник. И с него искахме да се оженим. Всичко беше наред до един случай. Отивам при него в ателието и чувам как вика по телефона: „Провървяло ти е! Даже не си представяш колко ти е провървяло!“. Обикновено беше един такъв спокоен, даже флегматичен, не знаеше що е възклицание в речта. И изведнъж! Какво се оказва? Негов приятел живее в студентско общежитие. Гледа, в другата стая виси момиче. Закачила се за фортичката на прозореца и за перваза… Неговият приятел я издърпал… Извикал „Бърза помощ“… А нашият се ядосва, трепери: „Не можеш да си представиш какво е видял! Какво е преживял! Носил я е на ръце… По устните ѝ имало бяла пяна“… За мъртвото момиче не говореше, не я съжали. На него му дай само да види и да го запомни… А после да го нарисува… Сетих се, че ме е питал какъв цвят е бил пожарът в централата, виждала ли съм разстреляните котки и кучета, които лежат по улиците? Как са плакали хората? Виждала ли съм как умират?

След този случай… Не можех да бъда повече с него… Да отговарям на въпросите му… (След известно мълчание.) Не знам дали ще искам пак да се видя с вас. Струва ми се, че ме разглеждате като него. Просто ме наблюдавате. Запомняте. Правите си някакъв експеримент с нас. На всички им е интересно. Не мога да се отърся от това чувство… А да знаете случайно откъде идва този грях? Грехът на детерождението… Защото аз не съм виновна за нищо.

Нима съм виновна, че искам да бъда щастлива…“

Катя П.

На 26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век.

За малката Беларус (с население 10 млн. души) това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. Тя все така си е аграрна страна, с повече селско население. 23% от територията ѝ е заразена с радионуклиди. За сравнение: в Украйна е заразена 4,8% от територията, в Русия – 0,5%.

Светлана Алексиевич е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са ѝ необходими 11 години, за да напише книгата си – тя вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г.

„Ако по-рано, когато пишех книгите си, се бях вглеждала в страданията на другите, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитието.“

„Аз съм свидетел на Чернобил… Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха повече от двайсет години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността… На баналността на ужаса… Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света.“

„Нощта на 26 април 1986 година… За една нощ се преместихме в друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тя, тази реалност, се оказа по-висока не само от нашето знание, но и от въображението ни. Скъса се времевата връзка. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, за да се отвори вратата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това, което видях и преживях“, „никой по-рано не ми е разказвал такова нещо“, „в нито една книга не съм чел за това и в киното не съм гледал“. Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяването… Него всички го запомниха…“

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието бе присъдено на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

Не стоя сама на този подиум. Има гласове около мен, стотици гласове. Те винаги са били с мен, още от детството. Израснала съм в провинцията. Като деца обичахме да играем на открито, но със задаването на вечерта гласовете на уморените селски жени, които се събираха на пейките близо до къщите си, ни притегляха като магнит. Никоя от тях нямаше съпруг, брат или баща. Не помня мъже в нашето село след Втората световна война – по време на войната един от четирима беларуси загина в бой срещу или за партизаните. След края на войната ние, децата, живеехме в свят на жени. Онова, което най-ярко си спомням е, че тези жени говореха за любов, не за смърт. Те разказваха истории как са казали „довиждане“ на мъжете, които са обичали, в деня преди да заминат за фронта, говореха как са ги чакали и как още ги чакат. Години преминаха, но те продължиха да чакат:

„Не ме интересува дали е загубил ръцете си или кракато си, ще го нося“.
Без ръце… Без крака… Мисля, че знам още от детството си какво е любовта.
Ето няколко тъжни мелодии от хора, които чувам.

Първи глас:

Защо ти е да знаеш това? Толкова е тъжно. Срещнах съпруга си по време на войната. Бях в танков отряд, онзи, който проправи пътя до Берлин. Помня, че стояхме близо до Райхстага – той още не ми беше съпруг – и ми каза: „Да се оженим. Обичам те“. Бях разочарована – живеехме в мръсотия, кал и кръв през цялата война, не чувахме друго освен цинизми. Отговорих: „Първо се отнеси с мен като с жена. Подари ми цветя, прошепни ми нещо мило. Когато се уволня, ще си ушия рокля“. Бях толкова разстроена, исках да го ударя. Той усети всичко това. Една от бузите му беше лошо изгорена, имаше белег, и видях как по него се стичат сълзи. „Добре, ще се омъжа за теб“, казах му. Просто така… Не можех да повярвам, че го изрекох. Около нас нямаше нищо друго освен пепел и натрошени тухли. Накратко – война.

Втори глас:

Живеехме близо до ядрената централа в Чернобил. Аз работех в пекарна, съпругът ми беше пожарникар. Току-що се бяхме оженили и се държахме за ръце дори когато отивахме към магазина. В деня, когато реакторът избухна, мъжът ми беше на смяна в пожарната. Те откликнали на сигнала в обичайното си облекло – имаше експлозия в ядрена станция, но не са им дали никакви специални предпазни екипи. Цяла нощ гасиха огъня и получиха дози радиация несъвместими с живота. На сутринта бяха транспортирани директно в Москва. Тежка лъчева болест… не можеш да оцелееш повече от няколко седмици. Съпругът ми беше силен, атлет, той беше последният, който почина. Когато пристигнах в Москва, ми казаха, че е в специална изолирана камера и никой не се допуска вътре. „Но аз го обичам“, молих се. „Войници се грижат за него. Къде си мислите, че отивате?“ „Обичам го.“ Спориха с мен, казваха, че той не е същият човек, когото обичам, че е обект, изискващ дегазация. Продължих да си повтарям едно и също: „Обичам го, обичам го… През нощта ще се изкача по пожарната стълба, за да го видя… Или ще попитам нощните санитари… Ще им платя, за да ме пуснат“. Не го изоставих, бях с него до самия край. Няколко месеца след смъртта му, родих малко момиченце, но то живя само няколко дни. Тя… Бяхме толкова въодушевени за раждането ѝ и аз я убих… Тя ме спаси, абсорбира цялата радиация. Беше толкова мъничка… дребничка, дребничка. Как може любовта да бъде убита? Защо любовта и смъртта са толкова близо? Те винаги идват заедно. Кой може да го обясни? На гроба ѝ падам на колене.

Трети глас:

Първият път, когато убих германец… Бях десетгодишен и партизаните вече ме водеха на мисии. Този немец лежеше на земята, ранен. Казаха ми да взема пистолета му. Изтичах натам, а той грабна оръжието си с две ръце и го насочи към лицето ми. Но не стреля първи, аз го направих.

Не ме уплаши да убия някого… И никога не съм мислил за него по време на войната. Много хора бяха убити, ние живяхме сред мъртъвци. Бях изненадан, когато внезапно германецът ми се присъни – много години по-късно. Дойде изневиделица. Сънувах едно и също отново и отново. Опитвам се да летя, но той не ме пуска да продължа. Издигам се, летя, летя, а той ме настига и падам заедно с него. Пропадам в някаква яма. Искам да се изправя, успявам за кратко, но той не ме пуска… Заради него не мога да отлетя.

Същият сън. Преследва ме с десетилетия.

Не можах да кажа на сина си за него. Той беше малък тогава, четях му детски приказки. Вече порасна – но все още не мога да му разкажа това.

Флобер нарича себе си човешка писалка. Аз бих се определила като човешко ухо. Когато ходя по улицата и улавям думи, фрази, възгласи, винаги си мисля – колко романи изчезват без следа. Избледняват в мрак. Не сме били в състояние да хванем разговорната страна на човешкия живот за литературата. Не я оценяваме, не сме изненадани или възхитени от нея. Но това очарова мен, прави ме свой заложник. Обичам как хората говорят… Обичам самотния човешки глас. Това е най-голямата ми любов и страст.

Пътят към този подиум беше дълъг – близо четирийсет години, ходене от човек на човек, от глас на глас. Не мога да кажа, че винаги съм следвала този път. Много пъти съм била шокирана и ужасена от човешки същества. Преживявала съм възхищение и отвращение. Понякога съм искала да забравя това, което съм чула, да се върна във времето, когато живеех в неведение. Повече от веднъж обаче съм срещала възвишеното у хората и съм искала да заплача.

Живеех в страна, в която ни учеха на умирането още от детството. Преподаваха ни смърт. Казваха ни, че човеците съществуват, за да дадат всичко, което имат, за изгорят, да се пожертват. Бяхме научени да обичаме хората с оръжия. Ако бях израснала в друга държава, нямаше да извървя този път. Злото е жестоко, трябва да бъдеш ваксиниран срещу него. Ние израснахме сред палачи и жертви. Дори ако родителите ни живееха в страх и не ни казваха всичко, самият въздух около нас беше отровен. Злото се взираше в нас.

Написала съм пет книги, но ги чувствам като една. Книга за историята на една утопия…

Варлам Шаламов пише:
„Аз бях участник в колосална битка, битка, която вече е изгубена, за истинско обновление на човечеството“.

Аз реконструирам историята на тази битка, нейните победи и поражения. Историята на това как хора искат да построят Небесно царство на Земята. Рай! Градът на слънцето! Накрая остават само реки от кръв, милиони разрушени човешки животи. А беше време, когато никоя политическа идея на ХХ век не бе сравнима с комунизма (и Октомврийската революция като негов символ), време, когато нищо не привличаше западните интелектуалци и хора по цял свят по-мощно и емоционално.

Преди двайсет години се сбогувахме с Червената империя на Съветския съюз с проклятия и сълзи. Сега можем да гледаме на това минало по-спокойно, като исторически експеримент. Това е важно, тъй като аргументите за социализма не са мъртви. Новото поколение може да израсне с различна картина за света, но много млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руски градове има нови музеи, посветени на Сталин, издигат му се нови паметници.

Червената империя си отиде, но Червеният човек, homo sovieticus, остава. Той устоява.

Баща ми почина наскоро. До края той вярваше в комунизма. Запази членската си карта в партията. Не мога да се насиля да използвам думата „совок“, този пренебрежителен епитет за съветския манталитет, защото ще трябва да го приложа към баща си и други близки мои хора, към мои приятели. Всички те идват от едно и също място – социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес понякога ги наричат робски романтици. Роби на утопия. Вярвам, че всички те са можели да живеят различен живот, но са избрали съветския. Защо? Търся отговора на този въпрос от дълго време – пропътувах цялата огромна страна, наречена някога СССР, записах хиляди касети. Беше социализъм, просто нашият живот. Събрах историята на „домашния“, „закрит“ социализъм, малко по малко. Историята за това как той е влизал в човешката душа. Привлечена съм от това малко пространство, наречено човешко същество… – личността. Всъщност, там се случва всичко.

Веднага след войната Теодор Адорно пише шокиран:

„Да твориш поезия след Аушвиц е варварско!“

Учителят ми, Алес Адамович, чието име днес споменавам с благодарност, чувстваше, че писането на проза за кошмарите на ХХ век е светотатство. Нищо не може да се измисли. Трябва да поднесеш истината, каквато е. Необходима е „суперлитература“. Свидетелят трябва да говори.

Изникват ми думите на Ницше, че никой творец не може да се справи с реалността. Не може да я понесе. Смущаваше ме, че истината не се побира в едно сърце, в един ум, че винаги е някак разделена. Има много от нея, разнообразна е и е осеяна по света. Достоевски смята, че човечеството знае много, много повече за себе си, отколкото е записано в литературата. И така, какво е това, което правя? Събирам ежедневния живот на чувства, мисли и думи. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Дневният живот на душата, нещата, които обикновено се пропускат в голямата картина. Работя с липсващата история.

Често ми казват, дори и днес, че това, което пиша, не е литература, а документалистика. Какво е литературата днес? Кой може да отговори? Живеем по-бързо отвсякога. Съдържанието разкъсва формата. Троши я и я изменя. Всичко прелива из коритото си – музика, изобразително изкуство – дори думите в документите бягат от традиционните си очертания. Няма граници между факт и измислица, едното прелива в другото. Свидетелите не са безпристрастни. В разказването на история човек създава, бори се като скулптор с мрамор. Те са актьори и творци.

Интересувам се от малки хора. Малките велики хора, както бих ги нарекла – защото страданието разширява хората. В моите книги тези хора разказват своите малки истории, а големият разказ идва по пътя. Не сме имали време да разберем какво вече ни се е случило и какво още ни се случва, просто трябва да го кажем. Да започнем с това, че най-малкото трябва да артикулираме какво се е случило. Страхуваме се от това, че не сме се справили с миналото. В „Бесове“ на Достоевски Шатов казва на Ставрогин в началото на разговора им (превод Венцел Райчев):

„Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая… за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки!“

Малко или много, така започват разговорите с моите герои. Хората говорят от своето време, разбира се, не си измислят. Но е трудно да се достигне човешката душа, пътеката е застелена от телевизията и вестниците, суеверията на века, неговите пристрастия и измами.

Бих искала да прочета няколко страници от своите дневници, за да покажа как се е движило времето…, как идеята умря… Как последвах пътя ѝ.

1980 – 1985

Пиша книга за войната. Защо за войната? Защото ние сме хора на войната – винаги сме били във война или сме се подготвяли за такава. Ако човек се вгледа внимателно, всички мислим по правилата на войната. У дома, на улицата. Ето защо човешкият живот е толкова евтин в тази страна. Винаги е военно време.

Започнах със съмнения. Още една книга за Втората световна война… Кому е нужно?

На едно пътуване се запознах с жена, която е била медик по време на войната. Тя ми разказа история: докато пресичали Ладожкото езеро през зимата, врагът забелязал движение и започнал да стреля по тях. Коне и хора пропаднали под леда. Всичко се случило през нощта. Тя грабнала някой, когото взела за ранен, и го затеглила към брега.

„Дърпах го, той беше мокър и гол, помислих, че дрехите му са разкъсани“, разказа ми тя.

Стигнала на брега, открила, че е влачила огромна ранена есетра. И от нея се отприщил ужасен низ от ругатни – хора страдат, но животни, птици, риби, те с какво са виновни? На друго пътуване чух история за медик от кавалерийски ескадрон. По време на битка жената издърпала ранен войник зад прикритие и едва след това забелязала, че той е немец. Кракът му бил счупен и кървял. Та той е враг! Какво да правя? Собствените ми хора умират там! Но тя превързала германеца и изпълзяла отново към бойното поле. Довлякла руски войник, изгубил съзнание. Когато той се свестил, искал да убие германеца – същото станало, когато немецът се събудил и грабнал картечница в опит да застреля врага си.

„Ударих шамар на единия, после на другия – спомня си тя. – Краката ни бяха потънали в кръв. Кръвта ни се беше смесила.“

Това беше война, за каквато не бях чувала. Война на жената. Не за герои. Не беше за група хора, която героично избива друга група хора. Жените често плачеха:

„След битка преминаваш през бойното поле. Те лежат по гръб. Всички са млади, толкова красиви. Лежат и се взират в небето. Тъжно ти е за тях, и от двете страни“.

Именно тази нагласа, съжалението за загиналите и от двете страни, ми даде идеята за какво ще е книгата – че войната не е нищо повече от убийство. Ето така тя е записана в спомените на жените. Този човек досега се е усмихвал, пушил е – а вече е мъртъв. Изчезването беше това, за което жените най-много говореха, как всичко много бързо може да се превърне в нищо по време на война. Както човешкото същество, така и човешкото време. Да, те са били доброволки на фронта на 17-18 години, но не са искали да убиват. И при все това са били готови да умрат. Да умрат за Отечеството. Да умрат за Сталин – не можете да заличите тези думи от историята.

Книгата не бе публикувана в продължение на две години, не и преди перестройката и Горбачов.

„След като прочете книгата ви, никой няма да се бие – заяви ми цензурата. – Вашата война е ужасяваща. Защо нямате никакви герои?“

Аз не търсих герои. Пишех историята чрез историите на своите незабелязани свидетели и участници. Те никога не са били питани нищо. Какво мислят хората? Наистина не знаем какво мислят обикновените хора за големите идеи. Веднага след войната човек ще разкаже история за една война – но десетилетия по-късно, разбира се, войната ще е друга. Нещо ще се промени в него, защото той е сгънал целия си живот в спомените си. Цялата си същност. Как е живял през всички тези години, какво е чел, видял, кого е срещнал. В какво вярва. И накрая – щастлив ли е или не. Свидетелствата са живи същества – те се променят заедно с нас.

Напълно съм убедена, че никога вече няма да има военни млади момичета като онези през 1941-а. Това беше най-високата точка на Червената идея, по-висока дори от Революцията и Ленин. Тяхната победа все още засенчва Гулаг. Силно обичам тези жени. Но не може да се говори с тях за Сталин, или за факта, че след войната цели композиции от най-смелите и най-премите победители са били изпратени право към Сибир. Останалите се завърнали у дома и замълчали. Веднъж чух:

„Единственото време, в което бяхме свободни, беше войната. На фронта.“

Страданието е нашият капитал, нашият естествен ресурс. Не петролът или газа, а страданието. То е единственото нещо, което сме в състояние да произвеждаме постоянно. Винаги съм търсила отговор на въпроса защо нашето страдание не се превърне в свобода? Наистина ли всичко е напразно? Чадаев беше прав – Русия е страна без памет, място на пълна амнезия, девствена за критика и размисъл.

Но великите книги са струпани под краката ни.

1989

В Кабул съм. Вече не искам да пиша за войната. Но тук съм в разгара на такава. Вестник „Правда“ казва:

„Помагаме на братски Афганистан да изгради социализъм.“

Хора на войната, предметите на войната са навсякъде. Времето е военно.

Вчера отказаха да ме вземат в битка:

„Стойте в хотела, млада госпожо. Ние трябва да отговаряме за вас“.

А аз оставам в хотела и си мисля, че има нещо неморално в проучването на куража на другите хора и на рисковете, които поемат. Тук съм от две седмици и не мога да се отърся от усещането, че войната е продукт на мъжката природа, което е необяснимо за мен. Но ежедневните аксесоари на войната са грандиозни.

Откривам за себе си, че оръжията са красиви – картечници, мини, танкове. Човек е вложил много мисъл в най-добрите начини да убива други хора. Вечният спор между истината и красотата. Те ми показаха нова италианска мина и моята „женска“ реакция беше: „Красива е. Защо е красива?“. Обясниха ми прецизно, с военни термини – ако някой стъпи пеша или с автомобил върху нея, под определен ъгъл, няма да остане нищо освен половин кофа плът. Хората говорят за ненормални неща тук, сякаш са нормални, сякаш са даденост. Ами, знаете ли, това е война… Никой не полудява от тези картини – например млад мъж лежи на земята убит не от природна стихия, не от съдбата, а от друг човек.

Наблюдавах зареждането на „черно лале“ (самолетът, който пренася жертвите обратно у дома в цинкови ковчези). Мъртвите често са облечени в стари военни униформи от 40-те, с бричове; понякога няма достатъчно дори за тези, които са наоколо. Войници си говореха:

„Докараха нови в камерите. Мирише като в кочина.“

Каня се да пиша за това. Страхувам се, че никой вкъщи няма да ми повярва. Нашите вестници просто ще пишат за приятелските мостове, издигнати от съветските войници.

Говоря с момчетата. Някои са дошли тук доброволно. Те са пожелали са дойдат. Отбелязвам, че повечето са от образовани семейства, интелигенция – учители, доктори, библиотекари – с една дума, книжни хора. Те искрено са мечтаели да помогнат на афганистанците да построят социализъм. Сега се надсмиват над себе си. Показаха ми място на летището, където стотици цинкови ковчези блестят мистериозно на слънцето. Офицерът, който ме придружаваше, не се сдържа и каза:

„Кой знае…, ковчегът ми може би е там. Ще ме наврат в него. За какво се сражавам тук?“

Собствените му думи го уплашиха и той незабавно добави:

„Това не го записвайте.“

Нощем сънувам мъртвите, всички те имат изненадано изражение – какво, имате предвид, че съм мъртъв? Наистина ли съм убит?

Шофирах към болница за афганистански цивилни с група медицински сестри – носихме подаръци за децата. Играчки, лакомства. В себе си има около пет плюшени мечета. Пристигнахме в болницата, разположена в бивша казарма. Никой не разполагаше с нещо повече от едно одеяло. Млада афганистанка се приближи до мен, с повито дете в ръцете си. Искаше да ми каже нещо – за последните десет години почти всеки тук вече бе научил поне малко руски. Подадох на детето играчка, а то я взе със зъби.

„Защо със зъбите си?“, попитах изненадана.

Тя дръпна одеялото, с което го беше завила – малкото момченце нямаше ръце:

„Стана, когато вашите руснаци бомбардираха.“

Някой ме хвана, когато започнах да падам.
Видях как нашите ракети „Град“ превръщат цели селища в разорани ниви. Посетих афганистанско гробище, което беше с дължината на местно село. Някъде по средата му възрастна жена крещеше. Спомних си воя на майка в градче близо до Минск, когато откараха цинков ковчег в дома ѝ. Викът не беше човешки, нито животински… Приличаше на това, което чух на гробището в Кабул…

Трябва да призная, че не станах свободна отведнъж. Бях искрена с моите респонденти и те ми вярваха. Всеки от нас има свой път към свободата. Преди Афганистан вярвах в социализма с човешко лице. Върнах се освободена от всяка илюзия.

„Прости ми, татко – казах, когато го видях. – Ти ме отгледа да вярвам в комунистически идеали, но виждайки тези млади мъже, доскоро съветски ученици, като онези, на които вие с мама преподавахте (родителите ми са били селски учители), да убиват хора, които не познават, на чужда територия, беше достатъчно да превърне всичките ти думи в пепел. Ние сме убийци, татко, разбираш ли?“

Той заплака.

Много хора се завърнаха от Афганистан свободни. Но има и други примери. Имаше един младеж в Афганистан, който извика към мен:

„Ти си жена, какво разбираш изобщо от война? Смяташ, че хората загиват красиво, както в книгите и филмите? Вчера мой приятел беше убит, отнесе куршум в главата и продължи да тича още десет метра, опитвайки се да задържи собствения си мозък“.

Седем години по-късно същият младеж стана успешен бизнесмен, който обича да разказва истории за Афганистан. Каза ми:

„За какво са ти твоите книги? Твърде са страшни.“

Той беше друг човек, никога вече младежът, когото бях срещнала на фона на смъртта, който не искаше да загине на двайсет години.

Зададох си въпроса каква книга искам да напиша за войната. Иска ми се да е за човек, който не стреля, който не може да открие огън по другиго, който страда дори от самата идея за война. Къде е той? Още не съм го срещнала.

1990 – 1997

Руската литература е известна с това, че е единствената литература, която разказва историята на експеримент, проведен в огромна страна. Често ме питат – защо винаги пишеш за трагедия? Защото така ние живеем. Вече сме в различни държави, но Червените хора са навсякъде. Идват от същия живот, носят същите спомени.

Дълго се съпротивлявах да пиша за Чернобил. Не знаех как да го направя, какъв инструмент да ползвам, как да подходя към темата. Светът почти нищо не е чувал за моята малка страна, закътана в ъгъла на Европа, но сега името ѝ е в устата на всеки. Ние, беларусите, станахме хората на Чернобил. Първите, които се сблъскват с неизвестното. Вече беше ясно – освен комунистически, етнически и религиозни предизвикателства, имаше по-глобални и свирепи предизвикателства, предназначени за нас – макар и за момента да бяха невидими. Нещо се открехна след Чернобил.

Спомням си един възрастен таксиметров шофьор, който псуваше отчаяно, след като гълъб удари предното стъкло:

„Всеки ден два или три гълъба се удрят в колата ми! Но вестниците казват, че ситуацията е под контрол!“

Листата в градските паркове бяха събрани, изнесени от града и погребани. Теренът бе отцепен от засегнатите райони. Дървата за огрев бяха заровени. Всеки изглеждаше малко луд. Един стар пчелар ми каза:

„Отидох в градината тази сутрин и нещо липсваше, някой познат звук. Нямаше никакви пчели. Не чух дори една. Ни едничка! Какво става? Те не бяха отлетели на втория ден, нито на третия… Чак след това ни казаха, че е имало инцидент в ядрената станция – която не е далеч. Но ние не знаехме нищо за това дълго време. Пчелите знаеха, ние – не.“

Цялата информация за Чернобил във вестниците беше на военен език – експлозия, герои, войници, евакуация. КГБ работеше на мястото. Търсеха шпиони и саботьори. Циркулираха слухове, че инцидентът е планиран от западното разузнаване, за да подкопае социалистическия лагер. Военна техника вече бе напът към Чернобил, идваха войници. Както обикновено, системата работеше сякаш е военно време, но в този нов свят войникът с лъскава нова картечница беше трагична фигура. Единственото нещо, което той можеше да направи, е да абсорбира огромни дози радиация и да умре, след като се прибере у дома.

Пред очите ми предчернобилските хора се превърнаха в хората на Чернобил.

Не можеш да видиш радиацията, да я докоснеш или подушиш… Светът наоколо беше едновременно познат и непознат. Когато пътувах из зоната, ми казаха – не пипай цветята, не сядай на тревата, не пий вода от кладенци. Смърт е скрита навсякъде, но сега е различен вид смърт. Носи нова маска. В непознат облик. Старите хора, преживели войната, бяха евакуирани отново. Гледаха към небето:

„Слънцето грее… Няма пушек, няма газ. Никой не стреля. Как това може да е война? Но ето, трябва да се превърнем в бежанци.“

Сутрин всички грабваха вестниците, жадни за новини, а след това ги оставяха настрана разочаровани. Не са намерени шпиони. Никой не е писал за врагове на народа. Свят без шпиони и врагове на народа е непознат. Това беше началото на нещо ново. Следвайки пътя на Афганистан, Чернобил ни направи свободни хора.

За мен светът се раздели – вътре в зоната не се чувствах от Беларус, от Русия или от Украйна, а като представител на биологичен вид, който може да бъде унищожен. Две катастрофи съвпаднаха – в социалната сфера социалистическата Атлантида потъваше, а в световната – там беше Чернобил. Рухването на империята разстрои всички. Хората бяха разтревожени за ежедневието си. Как и с какво да купуват неща? Как да оцелеят? В какво да вярват? Какви лозунги да следват този път? Или трябва да се научат да живеят без голяма идея? Последното беше непознато, никой не бе живял по този начин. Стотици въпроси се изправиха пред Червения човек, но никой не му се притече на помощ. Той никога не е бил толкова самотен, както в тези първи дни на свобода. Бях заобиколена от хора в шок. Слушах ги…

Затварям дневника си…

Какво се случи с нас, след като рухна империята? Преди това светът бе разделен: имаше палачи и жертви – това беше Гулаг; братя и сестри – това беше войната; електоратът – беше част от технологията и съвременния свят. Нашият свят също бе разцепен между онези, които са затворени и онези, които затварят; днес има разделение между славянофили и западнофили, „фашистки предатели“ и патриоти. И между тези, които могат да си купуват неща, и онези, които не могат. Последното, бих казала, е най-жестокото от последствията на социализма, защото не толкова отдавна всички са били равни. Червеният човек нямаше способността да влезе в царството на свободата, за което бе мечтал около кухненската маса. Русия беше разделена без него и той остана с празни ръце. Унижен и ограбен. Агресивен и опасен.

Ето някои от коментарите чух, докато пътувах из Русия.

„Модернизация ще се случи тук само с шарашки, онези затворнически лагери за учени, и стрелочни отряди.“

„Руснаците всъщност не искат да бъдат богати, те дори се страхуват от това. Какво иска руснакът? Само едно нещо – никой друг да не е богат. Не по-богат от него.“

„Няма никакви честни хора тук, но има светци.“

„Никога няма да видим поколение, което не е мачкано. Руснаците не разбират свободата, нуждаят се от Казака и камшика.“

„Двете най-важни думи в руския са „война“ и „затвор“. Крадеш нещо, забавляваш се – и те заключват. Като излезеш навън, рано или късно свършваш пак в затвора.“

„Руският живот трябва да е ужасен и презрян. Тогава душата се въздига, осъзнава, че не принадлежи на този свят… Колкото по-мръсни и кървави са нещата, толкова повече място има за душата.“

„Никой няма енергия за нова революция или за лудост. Няма дух. Руснаците се нуждаят от някакъв тип идея, която праща тръпки по гръбнака.“

„Нашият живот виси между лудница и казарма. Комунизмът не е умрял, трупът е все още жив.“

Ще си позволя да кажа, че пропуснахме шанса, който имахме през 90-те години. Въпросът беше изложен – каква държава трябва да имаме. Силна или достойна, където хората могат да живеят прилично? Избрахме първото – силна държава. За пореден път живеем в епоха на властта. Руснаци се бият с украинци. Техни братя. Баща ми е беларусец, майка ми – украинка. Това е положение за много хора. Руски самолети бомбардират Сирия…

Време, изпълнено с надежда, бе заменено от времена на страх. Епохата се обърна и тръгна назад във времето. Времето, в което живеем, е втора ръка…

Понякога не съм сигурна, че съм завършила писането на историята на Червения човек.

Домът ми е на три места – Беларус, родина на баща ми, където съм живяла цял живот; Украйна, родина на майка ми, където съм родена; и великата култура на Русия, без която не мога да си се представя. Всички те са ми много скъпи. Но в този ден и на тази възраст е трудно да говоря за любов.

Преводът е от ploshtadslaveikov.com

Текстът може да се прочете на руски, английски, шведски, немски и френски език ТУК

Наричана „археоложката на комунизма“, писателката трупа голямата си популярност най-вече с изследванията си на ядрената катастрофа в Чернобил, нахлуването на СССР в Афганистан и ролята на жените в Червената армия през Втората световна война. Всеки от трудовете на Алексиевич е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен.

Предстои издателство „Парадокс“ да публикува три нейни книги на български – „Време секънд хенд: Краят на руския човек“, „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свитетели“, като последните две ще излязат в един том.

Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск. Дъщеря на беларусец и украинка. Когато бащата приключва военната си служба, семейството се мести в Беларус. След края на гимназията Алексиевич работи като учител и журналист.

Алексиевич събира материали за първата си книга – „Войната не е с лице на жена“ (1985), в продължение на години. Трудът се базира на интервюта със стотици жени, участвали във Втората световна война.

Онова, което Алексиевич прави е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове, отбелязват от Шведската академия.

Писателката последователно се противопоставя на политиката на президента на Беларус Александър Лукашенко. След идването му на власт държавното издателство спира да издава книгите й. В същото време Алексиевич се отнася иронично към беларуската опозиция, която я критикува за избора й да пише творбите си на руски.

Заради критиките си към режима в Беларус писателката често сменя местоживеенето си – установявала се е в Италия, Франция, Германия, Швеция.