За поредна година Асоциация Българска Книга организира Поход на книгите – в рамките на десетина пролетни дни писатели се срещат с ученици от различни училища, четат откъси от романи, обсъждат ги и разговарят. Сега на мен ми се падна да се срещна с деца от една столична детска градина.

Децата бяха около петдесетина, на възраст от три до пет години, наредени в полукръг, седнали на малките си приказни столчета в уютната и просторна зала. Преди това шумно бяха пристигнали – всяка група със своята учителка, хванати две по две за ръка, подскачаха, гонеха се, смееха се, радваха се.

Чели ли сте приказката „ Малката кибиритопродавачка”, попитах ги веднага и за мое голямо учудване повечето от децата вдигнаха ръка.

А искате ли отново да я прочетем и отвсякъде се понесе искреното, изпълнено с очакване „Дааа”.

Това са все деца, свикнали да им се чете, свикнали да слушат приказки, помислих си с все по-нарастващ трепет. Казвам трепет, защото винаги когато чета тази приказка, без значение дали на глас или наум, изпитвам ясното, осезаемо усещане, че се докосвам до особен вид изключително рядка скъпоценност, към която може да се пристъпи само с разтворено сърце, с нежност, със сълзи.

Това, че Нова Година вече е отминала, няма значение, нали? Даааа.

Тази приказка се случва всеки път когато я четем, нали?

Хорът от петдесетте различни гласчета нетърпеливо отговори.

И така, започнах. В началото усещах, че се мърдат, движат, въртят, движат си крачетата, които висят от столчетата им, макар да са толкова ниски. Постепенно започна да става все по-тихо, все по тихо. Като че ли се стъмни. Като че ли навън заваля сняг. Като че ли бавно над нас се спусна онази Андерсенова северна Нова година отпреди двеста години. Като че ли ни осветяваше само един единствен фенер.

Дойде време момиченцето да запали първата клечка. При нея то вижда голяма желязна печка с лъскави месингови топки и вратичка. Благословеният огън я обгръща и топли, точно когато детето протяга и крачетата си към него, за да се сгреят и те, пламъкът на кибритената клечка угасва, печката изчезва, в ръката й остава само крайчето на изгорялата клечка, детето е отново в мрака на снежната улицата, гологлаво и босо, посиняло от студа.

Петдесет лица замлъкнали, очакващи, с толкова живо изражение, с разширени очи, затаили дъх, та това вече все по рядко, всъщност никъде другаде не може да се види!

Дойде ред на втората клечка кибрит. Тя лумва, пред очите на момиченцето се появява маса с ослепително бяла покривка, с наредени прибори и чаши и в средата на масата ухаеща печена гъска, напълнена със сливи и ябълки. И изведнъж гъската изскача от тавата, с ножа и вилицата в гърба, и се завтича по пода право към бедното момиченце!

Малкият Йоан, който седеше точно пред мен, изведнъж вдигна ръцете си и се хвана за главата. Гъската тичаше право към него така, както си беше, с ножа и вилицата в гърба! Имаше уплаха, имаше потрес, но преди всичко в очите му имаше безкраен интерес, безкрайно любопитство, цялостно вживяване, та всичко се развиваше на живо, всичко беше пред него, това, което разказваше Андерсен беше по-истинско, отколкото ние, които бяхме около него.

След края на приказката започнах да им задавам въпроси, всички вдигаха ръка, всички искаха да отговарят, но имаше дисциплина и ред, учителките посочваха кой да стане и да отговори, другите го изслушваха, без да го прекъсват и апострофират. Когато посочиха Йоан, той се изправи и замлъкна с отворена уста. Искаше да каже нещо, да сподели какво е преживял, но не можеше. Личицето му беше толкова развълнувано, думите едновременно напираха и бягаха, търкаше юмручетата си едно в друго и продължаваше да мълчи, добре, добре, Йоане, седни, по-късно ще ни кажеш каквото си мислиш.

Винаги съм знаела, че литературата и изобщо изкуството, се крепят точно на този потрес на малкия Йоан. Че без този потрес, който създават у нас, те не биха възникнали. Че ако не предизвикват този потрес, те са абсолютно безсмислени. Колко пъти и ние оставаме без думи и отказваме да говорим, когато сме прочели или видели нещо, което е проникнало до дъното на сърцето ни, което ни е поразило като светкавица, което е разсякло душата ни на две така, както колоната на входа на Божи гроб.

Колко далечна на пръв поглед е тази асоциация, а става дума за едно и също нещо. Всички православни целуваме тази пукнатина в мраморната колона преди да влезем в храма на Гроба Господен. Преданието гласи, че през ХVІІ век на православния патриарх било забранено да влезе в Кувуклията, за да приеме на Великден благодатния огън. Монофизитите подкупили турците, които владеели тогава Йерусалим и те допуснали в храма арменския владика. Всички православни чакали пред входа. Дълго чакали чудото. Внезапно се чул силен гръм. Тогава свещеният огън пронизал мраморната колона и я разсякъл на две. Така разсечена я виждаме и днес.

Ние сме също така като разсечени винаги когато се изправим пред чудото. Независимо дали то е разсечената колона или поразеното от Андерсеновата приказка личице на малкия Йоан.

Това малко момченце беше сякаш едно от онези деца, покатерени по палмите, когато Иисус влизал в Светия град. Те чупели палмови клони и ги постилали под магаренцето, което бил възседнал Иисус. Били поразени. И ние оставаме така поразени, когато четем тези разкази от Евангелието, когато четем приказките на Андерсен, всеки път, когато срещнем чудото, което е навред около нас. Но не винаги и не всички имаме очите на малкия Йоан, за да го видим.

Източник: kultura.bg/web/

Гризе нервно молива, а в стаята му, като във вечна зима, се търкалят смачкани на топка бели листа. Спокойно и вдъхновено подрежда думите със скъпа писалка, качил крака върху масивното бюрото в кабинета си. Съсредоточено трака на лаптоп в стерилен хол, озвучаван единствено от климатика и странните гласове в главата му. Прави се, че пише в изолация, а всъщност пие на спокойствие…

Представата ни за писателите е направена от ей такива клишета. Дори от още по-глупави. Дали да не ги разбием като се опитаме да разберем как точно работят четирима български автори – Милен Русков, Георги Господинов, Алек Попов и Теодора Димова? Как „месят” своите романи, разкази, стихове? Откъде ги подхващат? Колко време ги оформят?

Преровихме старите им интервюта, за да открием технологията на доброто, вкусно писане. Оказа се, че тайните му съставки са малко по-различни от очакваните. Освен вдъхновение, сред тях открихме ежедневен труд, дисциплина, самоизолация и горчиви като препечен сусам страхове.

Милен Русков

„Джобна енциклопедия на мистериите” (2004), „Захвърлен в природата” (2008), „Възвишение” (2011)

Оръдие на труда:

Писалка. Пише единствено на ръка, в тетрадка.

Място на действието:

Вкъщи, седнал на бюрото или на леглото.

Работно време:

Работи по 5-6 часа на ден, следвайки строга рутина. Превърнал е движението на ръката по листа в почти автоматизиран процес, за да намали „разстоянието” между ума и писалката. Всеки от своите романи създава за около шест месеца, с прекъсване от година. Прави тази дълга пауза, защото парите му за издръжка неизменно свършват и се налага да си ги набавя с преводи.

Подготовка:
Проучването на епохата често му отнема повече време от самото писане. Заради „Възвишение” прехвърля томове българска възрожденска литература със съхранен правопис. Поглъща съчиненията на Раковски, произведенията на Петър Берон, Петко Р. Славейков и Стоян Заимов. Докато чете, му хрумват идеи, които натрупва под формата на 131 епизода и бележки.

Доброволно заточение:
Не много общителен, без проблем се откъсва от действителността. В изолация по-лесно създава книгите си, разположени в миналото. Понякога излиза вечер, за да се разсее. Среща се най-вече с приятели от университетските среди.

Език:
Скучно му е да пише на съвременен книжовен език. Намира го за банален. Затова във „Възвишение” Гичо се изразява на „тарикатски” възрожденски, а главният герой в бъдещия му роман ще говори на покъртителен софийски диалект от началото на XX век.

Минало-свършено:
Любимото му време. Предпочита да разказва завършили, очертани истории и да представя герои с изградени характери. „Джобна енциклопедия на мистериите” ни връща в предпросвещенските дни, „Захвърлен в природата” – в XVI век в Севиля, а „Възвишение” – в българското Възраждане.

Сюжетни нишки:
Събира действителни истории от енциклопедиите. Предпочита истинските пред измислените сюжети, защото, според него, първите надвишават възможностите на въображението. Неговата работа е да ги обработи до неузнаваемост, да им добави детайли и да ги превърне в литература.

Страхове:
Притежател на самочувствие с покритие и на щипка очарователна самонадеяност, пише без грам страх.

Защо пише:
„Защото имам нужда да споделя начина, по който съм преживял света. И по още една причина, чисто естетическа. Харесвам красивите неща, а за мен най-добрата възможност да ги създавам е през литературата. Пиша така, че книгата да ми харесва на мен, да се доближава до моя художествен идеал – особена смес между сатириците от Джонатан Суифт до Вонегът. Какво ще кажат хората, в това число и компетентните читатели, ме интересува, но не много.”

Георги Господинов
„Лапидариум“ (1992), „Черешата на един народ“ (1996), „Естествен роман“ (1999), „И други истории“ (2000), „Писма до Гаустин“ (2003), „Физика на тъгата“ (2012), „И всичко стана луна” (2014)

Оръдие на труда:
8-годишен записва първите си истории с лилав химически молив, от който езикът става “като на таласъм“. Пораствайки, придърпва пишещата машина на майка си. По-късно се настанява пред компютъра. През последните години отново е с първата си любов, молива.

Място на действието:
Вкъщи. През младостта му „вкъщи” често означава мизерна квартира. „Естествен роман” създава в стаичка без телефон, тракайки на стар компютър с големи дискети. Около главата му се носи облак цигарен дим.

Работно време:
От сутрин до мрак. Предварително не знае нито началото на романа, нито края му. Не познава и героите си. В процеса на писане развива сюжети, оформя характери, отхвърля съмнения.

Подготовка:
В „Естествен роман” използва бележки и идеи от двайсетина тетрадки, изписани в продължение на 7-8 години. Прекарва дълги дни и в библиотеката. Чете стари, стотина годишни преводи на ботанически списания. Преглежда научните ръкописи на Линей.

Доброволно заточение:
Обича самотата и често обръща гръб на света, превръщайки се в аскет. Последните си разкази създава в швейцарски манастир. Самоопределя се като особен вид хищник, асоциално животно, търсещо тишината като плячка.

Език:
Подслушва езика на читателите си, гледа техните филми, чете книгите им, опитва се да събуди общата емоционална памет с описание на забравени предмети или явления. Нарича поезията къса дистанция с взривен старт и напрежение до края, а прозата – маратон, в който разпределя силите си и задържа ритъма по-дълго.

Минало-свършено:
Привързан е към 90-те. Описва ги в „Естествен роман” през разпада на един брак. Обича онези години заради енергията им, чувството за смисъл, ясните линии на компромиса, промяната на езика. Определя онова десетилетие като „силно, вертикално време”, а днешното като „нулево”.

Сюжетни нишки:
Основните му сюжети са три. Любов, разпад, смърт.

Страхове:
Вместо да намаляват, писателските му страхове растат. Покълват с първата му творба, стихосбирката “Лапидариум“ и избуяват с всяка следваща книга. Предпочита да се чувства на ръба на провала, винаги в началото. Затова постоянно сменя жанровете – стихосбирки, романи, разкази.

Защо пише:
„Защото се опитвам да разбера себе си, страховете си и надеждите, ако са останали. Пиша, за да опитомя страха от тъгата, тревогата, самотата, които предстоят. Пиша срещу ограниченото ми тяло и време, което ми е отпуснато. Пиша, за да съхраня няколко истории. И не на последно място, пиша, за да утеша себе си и няколко човека. Както прави Шехеразада, номерът е стар, всяка вечер разказваш история, за да спечелиш още един ден живот. Още малко смисъл.”

Алек Попов
„Другата смърт“ (1992), „Мръсни сънища“ (1994), „Игра на магии“ (1995), „Зелевият цикъл“ (1997), „Пътят към Сиракуза“ (1998), „Ниво за напреднали“ (2002), „Мисия Лондон” (2001), „Спътник на радикалния мислител“ (2005), „Митология на прехода“ (2006), „Черната кутия“ (2007), „Сестри Палавееви в бурята на историята” (2013).

Оръдие на труда:
Химикалка, компютър.

Място на действието:
Вкъщи. Обича да пише рано сутрин, преди градският шум да нахълта в стаята му. Способен е да превърне в работно място всяко тихо, полупразно помещение. Не държи на красивата гледка, разсейва го.

Работно време:
Не си пада по фиксирани часове, просто следва девиза Nulla dies sine linea („Нито ден без черта”). Предпочита първо да измисли заглавието, а после, като с кука, да издърпа с него сюжета. Често изхвърля вече готови описания, ситуации, портрети, коментари, диалози, дори цели глави, ако не пасват. Първата му книга всъщност е втора – подменя почти целия ръкопис, след като е одобрен за печат.

Подготовка:
Проучванията му по темата вървят паралелно с писането. Подготовката за него е по-сладката, приятна и забавна част от творческия процес.

Доброволно заточение:
За разлика от много писатели, не бяга от действителността. Продължава да я изследваq докато пише. Среща се с колеги, съмишленици, читатели, а най-вече с познавачи на материята, която го вълнува. През разговорите черпи нови идеи и инжектира живот в текста.

Език:
Обича го наситен с парадоксални, абсурдни детайли. Внимателно усвоява речника, специфичния жаргон на героите си, след което любезно ни го сервира.

Минало-свършено:
Въпреки че основната му територия е днешният ден, а героите му са съвременни хора, с последния си роман се връща назад, във времето на партизанското движение. В “Сестри Палавееви” разказва за оспорваното, идеологизирано близко минало с ирония Продължението на книгата ще ни прати в дните на Студената война.

Сюжетни нишки:
Обикновените истории не го вълнуват. Предпочита да върви по ръба на фантастичното, абсурдното, гротеската. За него разказването и измислянето са страни на една и съща монета.

Страхове:
Писането не го плаши. По-скоро го изморява, защото се налага да пренася определено количество думи от собствената му глава във физическото пространство. Според него „страхът от белия лист” е изтъркано писателско клише, а т.нар. борба с празната страница – обикновена поза.

Защо пише:
„Защото искам да отворя място за нови истории. За да разказваш нови истории, трябва първо да се освободиш от старите. Но както се убеждавам с годините, това съвсем не е толкова лесно. Историите идват и си отиват, следвайки собствената си непредсказуема логика. Фактът, че си сложил точка, сам по себе си не е достатъчен. Историите сами решават кога и къде да свършат, а най-често изобщо не желаят да свършват. Колкото и да повтаряш: точка, точка! – най-много да го добуташ до многоточие.”

Теодора Димова
„Емине” (2001), „Майките” (2006), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013)

Оръдие на труда:
Химикал, компютър.

Място на действието:
Вкъщи. Понякога трудно се съсредоточава, защото съпругът и децата й я дърпат от текста.

Работно време:
Работи минимум 5-6 часа дневно, максимум 10-12. Не почива повече от 1-2 дни. „Емине” пише на един дъх. Полага основата на романа за по-малко от месец, но после дълго го редактира. „Влакът за Емаус” пък създава „наопаки” – първо й хрумва последната му част, а от нея изважда цялата повествователна нишка. Случва се също да напише 200 страници и, недоволна, да ги изтрие.

Подготовка:
Преди да започне да пише, чете много. Познава в детайли Библията.

Доброволно заточение:
Докато работи, не понася близко присъствие. Скрива се от приятелите, дори от семейството си. Не чете, не гледа телевизия, доколкото е възможно, не излиза. Затваря се в себе си, за да пести енергия и емоции.

Език:
Пишейки, чува ритъм. Стреми се да нагласи всяко изречение спрямо него, а самата тя постепенно се увлича от мелодията. Естествено, „музиката” не е монотонна. Понякога е насечена, друг път – бавна, лирична.

Минало-свършено:
Праща ни далеч, 2000 години назад. С „Марма Мариам” и „Влакът за Емаус“ ни води в библейските времена и ни прави съпричастни с отчаяните и разочаровани, но едновременно с това съхранили частица надежда герои.

Сюжетни нишки:
Всяка история стига по различен път до нея. Сюжетът за пиесата „Змийско мляко” долита в писмо, написан от треперещата ръка на възрастна жена. А вдъхновението за „Майките” я блъсва от вестникарските страници, описващи жестокостта на две 14-годишни момичета, убили своя съученичка в Пловдив.

Страхове:
Преследва я страхът от провал. Пише с чувството, че не върви по правилния път, че вечно стъпва накриво. Често не харесва нито един свой ред.

Защо пише:
„Защото не мога да си представя да живея другояче. Писането е начин да разбирам света, чрез него си обяснявам какво става. Помага ми, както белият бастун помага на слепеца – държи ме. Ако го няма, сигурно ще пропадна в първата възможна яма. След всеки текст имам чувството, че нищо повече няма да мога да напиша. Това е страшно състояние. Но, ако не мина през него, не мога да изплувам отново и да възприема живота с нови очи.”

Теодора Димова

„Давам ороци по български език.” И това доживяхме да прочетем! Нямаше да повярвам, че е възможно, ако не го бях видяла с очите си в един телевизионен репортаж. Ако „ороците” бяха по друг предмет, сигурно тази обява не би предизвиквала чак толкова почуда и гняв. В случая гняв предизвиква не толкова неграмотността, колкото наглостта – въпреки собствената си неграмотност да се обявяваш за учител. Гняв поражда самочувствието без покритие и на това отгоре с претенции. Но и то не е всичко. Още по-тъжното е, че това не е изолиран случай. Ако беше така, също бихме го отминали с иронична усмивка. Картината е толкова тъжна, защото подобни случаи на безцеремонно невежество ни обграждат и смазват отвсякъде. Хилят се нагло в лицето ни и ние сме безсилни да прекратим този позор. А нашето безсилие като че ли е допинг за такива хора, то ги вдъхновява, дава им сила и увереност.

Проблемът е гигантски, защото такива учители задават тон. Не биха съществували прословутите кандидатстудентски бисери, без учители, които да дават такива „ороци”. Не искам да бъда разбрана погрешно, не говоря против учителите изобщо, повечето от които са кадърни и добросъвестни. Проблемът е в агресивната посредственост, а тя е повсеместна, тя е истинското бедствие. С нея имунната система на нашето общество не може да се справи.  Обществото е безсилно срещу агресивното невежество във всичките му измерения и проявления. Именно то се явява необходимото условие, за да заемеш някоя обществено значима позиция. Професионализмът е абсолютно  недостатъчен. Компетентността, добродетелта, дори нормалността сами по себе си не са качества, достатъчни за завоюване на успех, кариера и престиж.

Започнах с „ороците” по български, но в съзнанието ми е далеч не само учителското съсловие, а най-вече политическото, тъй наречената „политическа класа”. Защото в политиката и в неназованото политическо задкулисие е истинското арогантно невежество. Защото некадърността е много по-страшна, когато е съчетана с власт. Защото самата власт подхранва самочувствието, арогантността и наглостта. И даже не самата власт, а дори стремежът към нея.

Отново сме пред избори. След толкова протести интегралната бюлетина е пак пред нас. Сякаш това са най-болезнените избори досега. До този момент все имахме някакви надежди. Но за четвърт век надеждите ни напълно се стопиха. Или по-образно казано – срутиха се и ние сме затрупани под техните руини. Никаква надежда не ни дава това, че сто пъти на ден чуваме, че „Купуването и продаването на гласове е престъпление”. Уви, престъпление, което не се наказва. Дали няма да се окаже истина онзи надпис, изписан със спрей по стените –  „Изборите не променят нищо. Ако променяха, щяха да ги забранят”. Все пак трябва да се гласува, защото негласуването е още по-голямо престъпление. Колкото и да е труден изборът, колкото и да е трудно да откриеш по-малкото зло, за което да дадеш гласа си, все пак негласуването, апатията са по-голямо зло. Лесно им е на онези, които виждат в Бареков новия Тодор Живков. Лесно им е, но не им завиждам на тяхното „лесно”.

Болезнено е да виждаш страната си контролирана и съсипвана от лукави, тесногръди, откровено глупави и алчни управници. Още по-болезнено е да виждаш самочувствието, с което говорят и ни поучават. Имахме други надежди, затова сега сме в такава погнуса. Това ли е вината ни – че имахме надежди? А нима е наша вината, че надеждите ни рухнаха?

Десетилетия все такива учители ни преподават „ороци”. Затова би трябвало да сме си научили урока. Въпреки, че такива са ни учителите, трябва да си научим урока. Разбирам, че това не е лесно. Именно това „въпреки” го прави трудно Лесното е да се оправдаваме. Но не върши работа.

Истински съвет можем да получим само от истинските хора. Такъв безценен съвет-напътствие дава Йосиф Бродски в знаменитата си реч, произнесена на един стадион през 1988 г. пред абсолвентите на Мичиганския университет: „Не вярвайте твърде много на политиците — не защото често те не са много умни и са нечестни, а заради твърде увеличения мащаб на работа дори на най-добрите от тях. В най-добрия случай те могат да намалят социалното зло, но не и да го изкоренят. Колкото и съществено да е подобреното качество на живот, то винаги ще е пренебрежимо малко, защото винаги ще има дори един човек, който няма да получи изгода от това подобрение.”

И Бродски продължава с нещо още по-ценно и казано сякаш тъкмо за нас: „Всячески избягвайте да си приписвате статута на жертва. Колкото и ужасно да е положението, в което се намирате, старайте се да не обвинявате външните сили за това – историята, държавата, началството, расата, родителите, фазите на Луната, детството си, закъснялото сядане на гърнето и т. н. В момента, в който хвърлите вината върху нещо, вие сривате собствената си решимост за промяна.”

Ето такива учители могат да ни отворят очите. Но за да са отворени очите ни, трябва да е отворено сърцето ни. Истински учители има. Нашият истински избор е на кого да се доверим – на политиците или на Бродски.

Христос също ни предупреждава, че когато слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата (Мат. 15:14). Затова не вярвайте твърде много на политиците. Има по-добри учители.

А проблемът с учителите съвсем не е само на учителите, а много повече наш – ако ние не ги издигнем на пиедестала, към който те са се устремили, те ще си останат долу и няма да бъдат толкова опасни. В устрема си те черпят, смучат от нашата енергия. А от нас и единствено от нас зависи да употребим енергията си за по-добри цели.

kultura.bg