Cмъртта на Умберто Еко е поредният световен скандал – шведите оставиха да си отиде един наистина велик писател, без да му дадат Нобеловата награда!

Когато преди години в ръцете ми попадна книга на Орхан Памук, обърнах задната корица и прочетох, че той е “турският Умберто Еко”. През 2005 г. Памук даде някакви интервюта, в които призна арменския геноцид. В отговор му предявиха криминално обвинение за обида на държавата, но делото така и не се състоя. Та заради тази несъстояла се репресия турският Умберто спешно получи Нобеловата награда. Няма лошо, Памук е чудесен писател, но защо, о защо, така и не дойде редът на истинския Умберто?

Трябваше ли Умберто да обиди италианската държава? Нямаше да е лесно, тя далеч не е така обидчива. Но факт е, че Нобеловата награда по-често се дава за политическо дисидентство, отколкото за висока литература.

Един от редовно подминаваните за този приз американски писатели е Филип Рот. В интервю миналата година той каза: “Чудя се дали не трябваше да сложа вместо “Синдромът Портной” друго заглавие, например “Оргазмът при хищническия капитализъм”, за да получа благоволението на Шведската академия.”

Разбира се, Рот едва ли трябва да се обижда, след като същата академия успява да подмине може би най-великия романист в човешката история – Лев Толстой. Може би защото шведите имат специфичен прочит на “Война и мир”, именно руският солдат слага край на имперските им амбиции. Но пък защо пропускат Чехов?

Странна е тази любов и омраза на нобеловите комитети към руските писатели. Защото, ако фамилията Нобел не бе натрупала богатстото си именно в Русия през XIX век, със сигурност нямаше да има Нобелови награди – нито за литература, нито за наука, нито за каквото и да било. Или може би конфискацията на руските имоти определя и антипатията им към болшевишката власт?

Сред цялата плеяда от литературни гении, първият руснак с нобел е белият емигрант Иван Бунин. Получава го през 1933 година. Бунин е чудесен писател, макар и позабравен. Но едва ли Бунин издържа сравнението с шедьовъра на друг един писател с много по-тежка съдба – “Майстора и Маргарита”.

Уви, Булгаков умира почти заедно с публикуването на великия си роман, така че шведите не са имали време да го оценят. Но и преди това той има цяла поредица големи произведения – “Дните на Турбини”, “Бяг”, “Кучешко сърце” и така нататък. Всички те предусещат “Майстора и Маргарита”, а това е едно радикално, епохално и уникално явление в литературата на XX век.

По традиция всички Нобелови награди за руски писатели са давани на дисиденти, скарани с държавата. Единственото изключение е Шолохов, но затова пък той веднага бе омаскарен с обвинения, че е откраднал части от “Тихият Дон” от белогвардейския автор Феликс Крюков. 10 години по-късно тези обвинения бяха развити подробно от друг един нобелист – Александър Солженицин. Работата е мътна и до днес, но “Тихият Дон” е наистина епохална книга.

Сред пропуснатите велики писатели има и доста англоезичници – например Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Владимир Набоков, Джон Ъпдайк, Греъм Грийн и така нататък. Както е известно, първите двама правят революция в езика на литературата. Те създават художествения похват, наречен “поток на съзнанието”, който днес постоянно се използва от почти всеки сериозен и не дотам сериозен автор. За литературата те са това, което е Айнщайн за физиката или Лобачевски за геометрията. Но кой знае, може би Нобеловият комитет не е бил в състояние да положи достатъчно умствени усилия, за да прочете и оцени “Одисей” на Джойс? Това е напълно разбираемо. По принцип членовете на комитета трудно могат да прочетат книгите на десетките кандидати само в рамките на месец-два. И логично е да прескачат по-тежките за четене.

Човешкият мозък е програмиран да мързелува, да си спестява усилията, поради простата причина, че когато се напъва, консумира твърде много енергия – около 20-30 на сто от целия разход на тялото. Джойс или Еко изискват дори 40 на сто.

Има романи, които се четат с мининум мозъчни усилия, в полузаспало състояние. Те най-лесно се продават. Но има и такива, които изискват пълна мобилизация на ума. И сред тях на първо място са романите на Умберто Еко.

Както е известно, той е философ, историк и семиотик, и повечето му трудове са в областта на тези науки. Пренасяйки научните си интереси в областта на романистиката, Еко вдига твърде много летвата, за да бъде по силите на целия Нобелов комитет. Един-двама може да я прескочат, но тук се изисква консенсус.

Книги като “Махалото на Фуко”, и “Островът на вчерашния ден” или “Пражкото гробище” са почти непостижими за мързеливия ум. Обаче си струва да се положат усилия, защото ни дават много повече, отколкото романите на по-леките нобелисти.

Най-големият му популярен успех е “Името на розата”, който продава в около 10 милиона копия и е преведен на 30 езика. В България стана известен с едноименния холивудски филм, в който играе Шон Конъри.

Разбира се, филмът прескача най-съдържателните глави, посветени на средновековната теология, ересите и цялата човешка глупост, която ръководи и днешния ни мироглед. В едно интервю Еко казва: “Хората ме питат – как така вашите романи, които са толкова трудни за четене, имат известен успех? Този въпрос ме обижда. Все едно да попитат една жена: “Как така мъжете се интересуват от теб?”. След това Еко добавя иронически: “Аз самият обичам лесните книги, които ме приспиват незабавно.” (Цитирано от “Ню Йорк таймс”- б.а.) .

Според мен трудността в книгите на Еко идва от неговата главна задача в литературата – да покаже как заблудите, фалшификациите, сбърканите идеологии играят огромна роля в човешката история. Той разкопава дълбоко фалшивата дълбочина.

В “Махалото на Фуко” героят тръгва да разкрива един въображаем злокобен заговор, който го прекарва последователно през всички възможни конспиративни и окултистки теории – като започнем от съкровището на тамплиерите та до розенкройцерите, кабалистите, алхимиците, Светия граал, граф Сен-Жермен, теософите и така нататък, и така нататък.

Естествено, в резултат от това пътешествие в царството на конспирациите главният герой изперква. Естеството на този литературен труд е такова, че не остава място за увлекателна любовна фабула. Затова и трудно се чете. Според мен обаче “Махалото” трябва да бъде задължително четиво за всички конспиративни националисти у нас, които се опитват да обяснят днешната политика със заговора на Илюминатите, Тристранната комисия, Римския клуб, Рокфелер, Ротшилд и така нататък. Просто животът е много по-сложен.

Същото важи и за “Пражкото гробище”. Героят е дълбоко комплексиран шизофреник, който създава фалшиви политически документи по поръчка на полицията. Неговият шедьовър е “Протоколите на ционистките мъдреци”, една отдавна разобличена фалшификация на руската “охранка”, която се изпролзва от крайните националисти и до ден днешен.

Ако сравним тези книги на Еко с “Архипелагът Гулаг” на Солженицин, ще видим, че всъщност става дума за едно и също нещо, но разгледано от различни страни, отвътре и отвън. Солженицин описва една от проявите на вулгарната утопия, резултатите от сталинския прочит на марксизма (не става дума за марксизма на Маркс). От друга страна, Еко навлиза в дълбоките корени на фанатичните утопии като такива. Второто според мен е много по-важно за културата на мисленето. Солженицин ни учи да мразим само една от утопиите, но не ни предпазва от изпадането в друга. Еко ни учи да разпознаваме това, което генерира всички утопии.

Затова аз смятам, че Нобеловият комитет пак пропусна да оцени литературата в нейната хуманистична дълбочина. И това не му е за първи път.

Какво да кажем за великия аржентинец Хорхе Борхес?

Доколкото разбирам, той е пренебрегнат от Шведската академия заради симпатиите му към военните диктатури. Но пък и Достоевски е бил на страната на руските власти в тяхната борба с нихилистите и другите революционери. Най-дълбоките писатели често са много консервативни личности.

Както и да е, да кажем сбогом на великия Умберто Еко. Шапки долу и минута мълчание. Сигурен съм, че следващите поколения ще го разберат много по-добре, отколкото нашето.

Източник: 24 часа

Еко е известен с академичните си трудове и есета в полетата на семиотиката, теологията, медийната и литературна теория, а наред с това пише и детски книги. Първият му роман е „Името на розата“ (1980 г.). Сред другите му най-известни произведения са „Махалото на Фуко”, „Островът от предишния ден”, „Баудолино”, „Тайнственият пламък на кралица Лоана”, „Пражкото гробище”, „Трактат по обща семиотика”, „Семиотика и философия на езика”, „Пет морални есета”, „За литературата”, „Изповедите на младия романист” и много други. Миналата година излезе последният му роман – „Нулев брой”.

Еко е роден на 5 януари 1932 година в град Алесандрия в Северна Италия. Баща му е счетоводител, мобилизиран в 3 войни. Фамилното му име е абревиатура на латинската фраза „ex caelis oblatus” – „дар от небесата”.

Младият Умберто е възпитаван в католически училища. Следва висше образование по средновековна философия и литература в Торинския университет. През 1956 г. публикува първата си книга „Естетиката на Тома Аквински”, която е разширен вариант на докторантурата му. По същото време Еко изоставя католицизма.

„Най-важното качество на честния човек е непоносимостта към религията, която ни кара да се страхуваме от най-естественото нещо на този свят, смъртта, и ни кара да мразим единственият красив подарък на съдбата – живота”, казва Еко.

В трактатът „Отворената творба” от 1962г. излага своята фундаментална теория, че всяка творба се състои от безкраен набор от знаци и заради това е отворена за безброй възможни интерпретации.

„На книгите не трябва да се вярва, а трябва да бъдат изследвани. Когато говорим за една книга не бива да се питаме какво ни казва, а какво означава”, пише Еко в уебсайта си.

В края на 70-те години вече е разпознаваем експерт и философ, но едва с първия му роман, „Името на розата” от 1980г., става известен извън академичните среди.

Историческата мистична творба, в която са вплетени любимите научни сфери и теории на Еко, през 1986г. е превърната във филм с участието на Шон Конъри и Крисчън Слейтър, който увеличава популярността на писателя.

Умберто Еко е доктор хонорис кауза на над 30 университета по света, почетен президент на Международния център по семиотика и когнитивни науки в Университета в Сан Марино и член на Международният форум на Юнеско. Еко е женен от 1962г. за германския изкуствовед Ренате Еко, с която имат син и дъщеря.

В последните години на живота си разделя времето си между апартамент в Милано и вила край Римини.

Казано от него:

Хората чакат цяла седмица да стане петък, цяла година да стане лято и цял живот да са щастливи.

Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот; ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.

Колко спокоен би бил животът без любов! Колко безопасен, безбурен… и колко скучен!

Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.

Новите технологии убиват мисленето.

Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.

Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.

Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател.

Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.

Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.

Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник.

На 5 януари 1932 г. е роден Умберто Еко – италиански писател, семиотик и медиевист. Първият му роман е „Името на розата“ (1980 г.). След него издава още пет: „Махалото на Фуко” (1988), „Островът от предишния ден” (1994), „Баудолино” (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана” (2004) и „Пражкото гробище” (2010 г.).

Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот; ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.

Хората чакат цяла седмица да стане петък, цяла година да стане лято и цял живот да са щастливи.

Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.

Новите технологии убиват мисленето

Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.

Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.

Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател.

Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.

Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.

Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник.

Колко спокоен би бил животът без любов! Колко безопасен, безбурен… и колко скучен!

В момента книгата може да се поръча на промоционална цена – 59 вместо 70 лв. – от сайта на издателство „Изток-Запад“.

Това е удивително пътуване из знакови места на литературата и фолклора, които от векове омайват, тревожат, но и някак остават не докрай уловими за читателите. От епичните поети на античността до съвременните автори на научната фантастика, от създателите на Светите писания до днешните автори на приказки. Писатели и разказвачи на истории от различните епохи са създали въображаеми и митични земи, проектирайки в тях всичките ни човешки мечти, идеали и страхове.

В традицията на признатите „История на красотата” и „История на грозотата“ писателят и интелектуалец Умберто Еко ни повежда на красиво пътешествие из тези земи на сказания и oткрития, представяйки ни обитателите им, техните герои и злодеи, страстите им и най-вече: изключителното им значение за всички нас. В тази уникална история Еко изследва нуждата на човека да създава такива места, утопии и антиутопии, където фантазията може да се изправи пред неща, прекалено невероятни и предизвикателни за ограниченията на реалността.

Придружена с повече от 300 цветни изображения, „История на легендарните земи и места” е познавателна и занимателна, събирайки противоположни елементи от нашето споделено литературно наследство. Поемите на Омир и други антични и средновековни текстове са представени редом с Гъливер и Алиса; Толкин споделя мястото си с историите на Марко Поло, стиховете са допълнени от филми, а романите – обяснени с комикси. Заедно тези истории оказват огромно и неоспоримо влияне върху нашата чувствителност и виждането ни за света.

Романът представя един сложен, опасен и странен свят. Високоскоростна книга, заредена с вълшебство и стремеж към доброто.

Събрана от кол и въже редакция подготвя ежедневник, който е предназначен не толкова да информира, колкото да изнудва и да хвърля кал, да прави долни услуги на своя издател. Параноичен редактор, които броди из налудничавия Милано (или налудничав редактор в нормалния Милано), реконструира историята от последните петдесет години въз основа на пъклен план, скроен около разложения труп на един псевдо-Мусолини.

И под сянката на „Гладио“, ложа П2, убийството на папа Лучани, държавния преврат на Юнио Валерио Боргезе, ЦРУ, червените терористи, манипулирани от тайните служби, двайсет години атентати и отклоняване на вниманието, сбор от необясними факти, които изглеждат измислени, докато едно предаване на Би Би Си не доказва, че са верни, или че поне са вече признати от извършителите си. И накрая един труп, който ненадейно излиза на сцената в най-тясната и най-одумвана улица в Милано.

Умберто Еко

Крехка любовна история между двама герои неудачници по природа – един провален ghost writer и едно тревожно момиче, което е напуснало университета, за да помага на родителите си, и се е специализирало в клюките за романтичните връзки, но все още плаче на втората част на Седмата на Бетовен.

Съвършен наръчник по лоша журналистика, за който читателят постепенно се обърква дали е измислен, или е взет направо от живота. История, която се развива през 1992 г. и в която се загатват много от мистериите и лудостите на следващите двайсет години точно когато двамата главни герои си мислят, че кошмарът е свършил. Горчива и гротескна история, която се развива в Европа от края на Втората световна война до края на XX век.

Нов роман на Умберто Еко ще се появи през януари. Заглавието му е „Номер нула“ („Numero zero“), съобщава в. „Кориере дела сера“.
Действието в книгата се развива в Милано през 1992 година. Разбулват се сенки и мистерии, свързани с операция „Кинжал“, ложата П2, смъртта на папа Албино Лучани, червеният тероризъм и други смутни събития от близкото минало. Всичко това излиза от редакцията на един вестник, занимаващ се много повече с изнудване и услуги срещу пари, отколкото с новини, и е пречупено през призмата на разследващ журналист.

Романът „Numero zero“ ще излезе първо във Франкфурт под заглавието „Това е пресата, бейби…“ („That’s the Press, Baby. . .“). Едно от големите му достойнства е, че разкрива механизмите лошата журналистика, т.нар. „машина за кал“.