Инфарктът, който получих след трийсет години блаженство, радост и щастие в училище, едва не ме уби, но сега жена ми ще ме довърши. Няма начин. Тя също е учител и то с още повече години благородна професия на плещите си и без да го осъзнава, ще ме ликвидира. Ще ме премахне от хоризонта на живота и периферната литература с това, че отново е класна на осми клас.

Няма ден, няма нощ, няма събота, няма неделя. Има само любов към учениците, любов към родителите и хартия – планински вериги от хартия и компютърни задължения.

Дневник на класа – хартиен, имена, данни, телефони, адреси, имена на родители, адреси на родители, имена на лични лекари, дипломи на ученици, писма до старите училища – кой ученик къде е записан, на коя страница в книгата за подлежащи, под какъв номер; електронни дневници със същите данни (Боже на дигиталния свят, рано или късно ще ни убиеш с тая дигитализация); отсъствия, бележки за отсъствия, забележки, електронни адреси на родители, баби и прабаби, медицински картони, имунизационни картони, истории на заболяванията, лични карти – пак данни, превозни документи за градския транспорт, стипендии, карти за влизане в училище, чиповe; родителски срещи и педагогически съвети, ръководство на класа, фейсбук група на родители, фейсбук група на ученици, фейсбук група на дядовци , входни и изходни нива – проценти, оценки и т.н., и т.н.

И за всичко това аз помагам, диктувам до два часа всяка нощ и с връзки си купувам ампули кофеин, които пия, за да не заспя. А колко е вреден кофеинът за сърцето…

Спирам, защото ми прилошава – край нямат тази мъка и ад на учителите – край нямат… И колкото повече се дрънка за намаляване на „хартиената чума“ – аз така ѝ викам на бумащината, толкова повече расте тя. Расте навсякъде – в училище, във фабрики и канцеларии, в министерства и в Брюксел. Расте в душите ни. Превръща ни в хартии, в статистики, в отчет, в нищо.

Расте тази хартиена чума заедно с идиотщината на хора от Министерството, които по цял ден измислят нови гадости за учителите, а когато се изморят да измислят гадости, клюкарстват като бабите от село Торба лъжи, Габровско. И се обиждат, ах, как се обиждат тези нежни издеватели. Все се обиждат, че учителите не разбират дълбокия смисъл на работата. И им назначават проверки – основно за това, как се води документацията. Много проверки…

Чудя се как съм търпял и как сега търпят учителите. Абе, хора, хвърлете ги тези дневници, данни, картони, карти, чипове, бележки и електронни страдания и излезте на стачка. Струпайте дневниците пред Министерството и синдикатите и кажете НЕ, не щем повече. Правете си ги вие тия работи. Ще загинете така, ще ви се счупят гръбнаците. Няма магаре в света, което би понесло това – няма такова магаре, па било то и възрожденско.

Нека Красимир Вълчев и Янка Такева да дойдат и да си попълват милионите справки и документи, по-високи от луната. Ама как да дойдат като Красимир Вълчев по цял ден с вид и тон на протестантски пастор приказва за увеличени учителски заплати, а Янка Такева е заета с подготовка на стогодишния си юбилей.

Ако това продължи, рано или късно учителското сърце няма да издържи, казвам ви – няма да издържи. А мозъците – учителските мозъци отдавна вече са прегрели и пушат.

Ама нали един букет на петнайсети септември и един на двайсет и четвърти май оправя всичко? Ех, тези букети и тази несъкрушима любов!

Източник: nikolaymilchev.com

Какво се случва у нас, та се налага уважението към него да се записва в закон?!

Учителското звание е велико и знаменито и толкова високо, щото надминава всички други разряди на обществения живот. Не бързайте да ми противоречите, казал го е Петко Рачов Славейков. Не бързайте и да оспорвате, че е овехтяло. Същият Дядо Славейков, чийто цитат “Не сме народ, не сме народ, а мърша” поствате честичко в социалната мрежа по всякакъв повод, не е редно да бъде мерен с двоен аршин. Негови са и думите “Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си.” И е така. Пращаме децата си на училище, за да придобият знания, да получат възпитание чрез тях и чрез примера на учителя. Той, учителят, трябва да бъде уважаван. За това, че знае повече, за това, че държи ръката на детето ви, когато пише първите букви, че го въвежда в непознатия свят на науките, че му обяснява света. Че е с него през половината ден и до него, когато е необходимо да го посъветва, да му помогне, да внесе ред в мислите му. Да открие заложбите му и да го насърчава. Да го разбира и да търпи детските и юношеските метаморфози. Със съзнанието, че върши велико дело на ползу роду.

Това е на теория. На практика институцията учител отдавна не е такава, каквато трябва да бъде. Защо? Разслоението в обществото, все по-голямата пропаст на социалното неравенство, липсата на сигурност за утрешния ден рефлектираха върху най-невинните по презумпция – децата ни. Образованието и културата като държавна политика вече четвърт век са най-неглижираните области. С всеки нов кабинет, с всеки нов министър се налагат нови и позабравени форми, нови учебници и прийоми, нови изисквания, създадени само за това да не се спазват.

Българският учител бавно и неусетно беше превърнат в последната дупка на кавала. А учителят не е бог, той е обикновен човек, само дето мисията му е тежка, да не кажа непосилна при създадените условия. Децата ни растат и се развиват посредством галопиращия бясно информационен поток и новите технологии. Понятието обща култура за тях се изчерпва с песните на Джорджано, клиповете на Емил Конрад и новата връзка на Ни Ло. Не за всички, разбира се, но за една доста голяма част.

Не виня децата – за това се шуми около тях, това попиват. И някой учител тръгнал да им говори за доброто и злото, за подвига на Ботев и Левски, за славната ни история и за разни други неинтересни неща. При това доста от учителите преподават неинтересно, изпяват си урока, колкото да свърши часът. Паисиевите кандилца блещукат все по-рядко и по-слабо.

Ние сме виновни. Всяка една отделна единица от това наше общество е виновна. Ролята на учителя е достатъчно пренебрегната. Преди няколко дни осмокласничката Наталия удари учителя си.

Влезе в училище с нож, защото се е заканила да го убие. Е, и какво – ще отиде в друго училище. Я си представете като как това се случва от килийното училище, та до социалистическото такова? Абсурд, нали? А защо сега да нагрубиш, да се подиграеш, да удариш УЧИТЕЛ, се превръща в нещо нормално?

Ненормални ли сме и ние, и децата ни, и учителите, и управниците ни? Депутатите ни се занимават с вписване на препоръчителен текст в новия законопроект, гласящ, че освен учениците, и родителите са длъжни да уважават учителите. И какво, ако не ги уважават – министърът лично ще им издърпа ухото или ще ги накаже да се срамуват в ъгъла. Не знам. Знам само, че така не може. Че между свобода и слободия разликата е във възпитанието. На хиляди неща трябва да ги научат родителите, преди да ги метнат в ръцете на учителя. Учителите ще продължат да надграждат. Така е редно.

Но във възпитанието има две страни. И двете трябва да си вършат работата, вместо да си я прехвърлят един на друг.

Със закони не става. Става с любов и търпение. В тази въртележка, която е ежедневието ни, всеки предпочита да зареже търпението, защото няма време. Няма време за кого? За децата. За какво бъдеще време да говорим тогава, да узаконяваме задължително уважение, да градим, да вървим напред? Няма закони и рецепти за тая работа. Има съзнание. На него трябва да наблегнем. Не ураджийски, не урбулешката, а отговорно. И да завърша с думите на Вазов: “Училищата не се правят само с камъне. Училището го прави учителят.” Не хвърляйте камъни, защото на вашите глави ще паднат.

Учители, които имат талант да пишат, могат да участват в литературен конкурс за стихотворения, разкази и есета, организиран за седма поредна година от „Анубис” и „Булвест 2000”. Крайният срок за изпращане на творбите е 15 август включително.

Тази година надпреварата е посветена на 25-годишнината от създаването на двете издателства. Затова освен, че ще бъдат избрани трима победители – по един във всяка категория, ще има и Голяма награда. Участник, подбран единодушно от журито, ще има право да издаде самостоятелна книга с обем до 200 страници и в тираж до 500 бройки в рамките на 12 месеца след обявяването на наградата, съобщават организаторите.

Тази година ще има и награда на публиката. Докато тече конкурсът, селектирани произведения периодично ще бъдат публикувани в блога на конкурса: uchitelitvorci.wordpress.com и на фейсбук страниците на двете издателства. Произведението, събрало най-много интерес в социалните мрежи, ще бъде отличено с тази специална награда. Резултатите ще бъдат обявени в началото на месец октомври 2015 г., а награждаването по традиция ще се състои в навечерието на Деня на народните будители, когато ще бъде обявена и Голямата награда.

Всеки участник има право да изпрати до три произведения – стихотворения, разкази или есета (до 5000 знака, с интервалите). Те трябва да са в WORD формат и да бъдат придружени от кратка информация за автора, включваща: трите имена, училище/детска градина, преподаван предмет, телефон и имейл за връзка. Не се допускат за участие произведения, които са били публикувани в печатни или електронни издания и/или са участвали в този или други конкурси.

Материалите се приемат само по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com

36% от децата признали, че не могат да стоят спокойно и да четат, а 40% въобще не довършват книгите, които са започнали. Повече от 2/3 от децата споделят, че четат само когато трябва. Около 50% го правят за удоволствие по-малко от 30 минути на ден или изобщо не четат за удоволствие. Те предпочитат да прекарват времето си в сърфиране в интернет или гледане на телевизия, показват данните. Около 53% от шестокласниците прекарват повече от 2 часа на ден в мрежата или гледат филми.

Почти половината от шестокласниците не харесват учителите си и смятат, че биха се старали повече, ако са други.

Според същото проучване преподавателите по български език и литература са най-натоварени. Те работят по 49 часа на седмица, което означава, че работният ден на педагозите е почти десет часа, пише в.“Монитор“.

Най-много от работното си време – 24 часа, учителите отделят за преподаване в клас. Освен това те прекарват 12 часа в планиране и подготовка на учебните часове, както и пет часа за административни задължения в училище. Заделят и 8 часа за индивидуални консултации с учениците и извънкласни дейности, отчита изданието.

ТРИГОДИШНА ПРОЧЕТЕ 372 КНИГИ ЗА ГОДИНА

Този път надпреварата е посветена на 100-годишнината от рождението на писателя Павел Вежинов. В негова чест темата, по която трябва да пишат участниците, съвпада със заглавието на един от романите му – „Бариерата“. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.

След приключването на конкурса избраните от журито произведения ще бъдат издадени в общ сборник. Резултатите ще бъдат обявени в началото на октомври 2014 г., а награждаването по традиция ще се състои в навечерието на Деня на народните будители, когато ще бъдат обявени и трите големи награди в категориите проза, поезия и есе. Ще има и специална награда за участник, който за първи път се включва в конкурса.

• Всеки участник има право да изпрати до три произведения, свързани с темата на конкурса – стихотворения, разкази или есета (до 5000 знака, с интервалите).

• Не се допускат за участие произведения, които са били публикувани в печатни или електронни издания и/или са участвали в този или други конкурси.

• Изпращаните творби следва да бъдат придружени от кратка информация за автора, включваща: трите имена, училище/детска градина, преподаван предмет, точен адрес, телефон и имейл за връзка.

• Крайният срок за изпращане на материалите е 22 август 2014 г. включително.

• Творби, които не отговарят на посочените изисквания, няма да бъдат разглеждани от журито.

• Материалите се изпращат само по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com