Всеки участник трябва да изпрати на непознато другарче една книга и съответно да получи. С разрастването на броя на участниците се увеличават в геометрична прогресия и творбите, които първите биха могли да вземат, ако всички в мрежата стриктно се придържат към първоначално посочените правила.

При включването всеки участник изпраща само една детска книжка. На кого трябва да я пусне, вижда от списък, който е достъпен във Фейсбук, като не може да избира – пада му се поредният номер в листата. Следващата мисия е да отправи призив към приятели. Който от тях пусне коментар под постинга, получава покана за участие в играта, както и подробни правила.

Макар според тях да е необходимо да поканиш шестима, много от вече включилите се присъединяват повече свои познати, тъй като са доста и желаещите от приятелските им кръгове. Смята се, че ако изпратиш една детска книжка, след време ще получиш 36.

Ако твърдо сте решили не просто да оцелеете във фейсбук пространството, а да максимизирате щастието си от пребиваването в него, елате в Хеликон България в столицата на 1 октомври в 18.30 часа, канят от издателство „Колибри“.

„Фейсбук щастие“ е свежо и непринудено четиво, предназначено за хората, които имат достъп до най-популярната социална мрежа в България. Авторът излага клопките на фейсбук общуването и предлага съвкупност от техники за постигане на трайно удовлетворение от времето, прекарано в социалните мрежи. Докато съзнанието ни настоява, че не сме отговорни за своите негативни емоции, ние ще продължаваме да бъдем техни мишени.

Ангел Тодоров е участвал в създаването на различни медийни, търговски и социални онлайн платформи в страната и чужбина, съосновател е на Агенцията за социални медии „Онесто”. В качеството си на специалист в областта на социалната комуникация, той показва как да извличаме радост от споделянето в социалната мрежа, защото обратното води до недоразумения, загуба на лично време и усещане за непълноценност.

Само на 1 октомври обърнете гръб на фейсбук и заповядайте в Хеликон България на бул. „Цар Освободител“ в столицата точно в 18.30. Час по-късно навярно пак ще се потопите в социалната мрежа, малко по-усмихнати и заредени с нови идеи.

Книгата и нейният автор ще бъдат представени от Христо Атанасов, експерт в областта на дигиталния маркетинг.

Има ли нужда от свети хора…Или само от политически коректни психиатри, които да поставят политически коректни диагнози? На тия, които чуват Гласа Божи?

Знаете ли – поставил съм диагноза Шизофрения-параноидна форма на поне двайсет човека, който са споделяли с мен, че чуват гласа на Господ Бог. Работех едно време в психиатрия. Знам как е.

Питам се: Бих ли поставил диагноза и на Йоан Кръстител? И каква би била тя?

Бих ли поставил диагноза на Моисей – говорещият с Бога? Виждащият пламтящи храсти?

Помните ли, дегенерати такива, пламтящия храст? Или се наричате християни само защото давате лев и петдесет за свещички? (за тези за хемороиди давате със сигурност много повече!)

Питам се: Тогава, докато работех в лудницата…както бях добър, съзнателен млад лекар…Бих ли поставил диагноза и на Иисус?

Та нима аз не бях едно послушно момче-лекар, което прави така, както го учат по-възрастните и по-опитните? Системата…

А нима не е важно да почиташ възрастните, да тачиш и слушаш авторитетите?

Нима тогава аз не бях един от всички – готови заради хляба си да продам и Бога си? Работех…

Как се казва в наше време, я да си припомним: Аз гледам деца, аз оцелявам! Така че не ме укорявайте за това, което правя!

(нали гледаме деца, нали оцеляваме – та затова и всяка гнусна низост, всяка гадост ни е простена! – нали така, братчета мои?)

Размишлявам си: Как биха се отнесли институциите с Иисус, ако сега скиташе по улиците?

Казвам си: не е това, това което ме интересува! Интересува ме повече факта, че дори и тия, които сега се водят умни, ще сбърчат нос и няма да измислят нищо по-умно от това, да кажат многозначително и с едно такова – стандартизирано презрение: Пфу, в тая държава и Иисус ще оставят на улицата, и на Него няма да обърнат внимание! Или пък ще кажат: в тая държава дори и Иисус ще го натикат в лудница, ще го настанят на задължително лечение…

У нас нещо повече освен вкиснато и банално черногледство не може да се очаква. Дори и от най-умните. Тъжно е.

Викам си, обръщайки се задочно към тия, които се водят за умни у нас: Опитайте да измислите нещо повече от глупаво и черногледо обвиняване на държавата и политиците, тъпанари такива! Обвинете веднъж себе си, примерно, м?!

Мисля си: На кое ли място в наши дни Иисус Не Биха Го Натикали В Лудница? Може би в Ислямска държава?

Мисля си: Идва Великден. Не е ли нелепо това?

Какъв Великден, Бога ми – та сега хората мислят за сметката си за джиесем около осем хиляди пъти повече отколкото за Бог! А ако се сещат за Бог – то е, за да го помолят да им намали сметката за джиесема. Това е метафора. Дали ще се молиш за джиесема си или за операцията на бъбрека си – все едно. Всичко се свежда до бурмички и ремонти на земните боклуци.

И аз моля Бог за земни неща. Да не умра.

Примерно.

А ми се струва, че е някак жалко и долнопробно да молиш Бог за дробовете си и здраветата си; за паричките си и влоговете си! Щом го молиш само за земни неща – значи ти хич и не вярваш в Неземните неща! – не е ли така?

Някой моли ли в наше време Господ за спасение? Не на червата, идиоти такива – а на душата?! Моли ли?

Мисля си – би ли могъл да се измъкне човек? Да зареже всичко? Тая съвременна, консуматорско-позитивно-толерантно-политически-коректна човешка лайняна каша? Тая дребна и бъкаща суета – пречеща на духа, обидна и жалка? Мисля си: Като Йоан Рилски.

Да, Йоан. Дори в Рилската пустош успели да го намерят досадници – поклонници и обожатели – да се тълпят около бедната му пещера. Да му досаждат с въпроси и обожания. Да го питат за съвети и да просят от него да им ходатайства пред Бога. И той избягал и се скрил на още по-пусто място.

Може и така – казвам си. Далеч някъде – без джиесем, без лаптоп, без кредитна карта и Карфур. И далеч от хората. Тия свине. Там ще има време за душата и за Бог; и за Спасение.

Но после си казвам: Какво спасение, мамка му (майка ми ми забранява да псувам, но аз съм упорит – псувам си; а ще започна и да бия – по улиците с тояга!) – какво спасение?! Та това – да се махнеш от хората – си е предателство и надменност! Това е бягство от бойното поле – там където вият прегазените и обезобразените от Живота! Там има нужда от санитари и спасители, дявол да го вземе!

Святост може да се постигне днес само в моловете, в моргите, в домовете за изоставени деца и кучета, и котки, в ресторантите, в офисите и под мостовете – сред просяците, в кабинетите на министрите и в леглата на проститутките! Само там! Където са хората! Сред тях – въпреки всичко. Въпреки чудовищната дребнавост и бездушност на времето – не въпреки – а именно Заради тях!

Сред хората – сред възторзите и богатствата, сред бедностите и провалите им! За спасение. Даже с два джиесема – ако трябва. Даже с пет профила във фейсбук. Щом такова е времето. Сред хората и Като тях. Другото е хитро и надменно бягство! Сред хората – сред техния боклук и разкош, сред любовта им и низостите им. Само там! Се постига святост. Там сей любов, кротост, доброта и търпение. Само така се постига святост.

И от нея нужда има

Всеки ден

Довиждане.

Като студент по социология Венкатеш е изпратен от професора си в близкото черно гето в Чикаго, за да прави анкета с обитателите му. Там попада в ръцете на местната банда. Измъква се жив, благодарение на това, че е мургав. После обаче се връща, сприятелява се с тартора на бандата и остава с гангстерите в продължение на 10 години, през които изучава и описва живота в гетото.

Това е третата книга от тазгодишното предизвикателство на Зукърбърг, което е да чете по едно издание на всеки две седмици. Първата бе „Краят на властта“ на  Мозес Наим, а втората – „По-добрите ангели на нашата природа“ на Стивън Пинкър.

Зукърбърг скочи от властта към насилието

Фейсбук полудя по книгата, четена от Зукърбърг

Зукърбърг обеща да чете по една книга на две седмици

Индийският романист Перумал Муруган обяви смъртта си като писател. Той съобщи във фейсбук, че спира да пише и е помолил издателите си да изтеглят книгите му от продажба, информира „Гардиън“.

Решението му идва след 18-дневни протести в южния индийски щат Тамил Наду, насочени срещу книгата му Madhorubagan. В нея се разказва за стар местен ритуал, при който бездетна жена прави секс в храм с мъж, който не й е съпруг, за да зачене.

Романът е отпечатан за първи път през 2010 г., а на английски език – през 2013 г. Миналия месец неочаквано индуистки групи започнаха кампания срещу него, като протестиращите обявиха, че ритуалът за забременяване с извънбрачен секс е измислен, а написаното от Муруган е обида за храма и местните жени. Тръгна петиция за арестуването му, а копия от книгата му бяха изгорени.

„Писателят Перумал Муруган е мъртъв. Той не е Бог, така че няма да възкръсне. Нито пък вярва в прераждането. Ще продължи да живее като учител“, написа във фейсбук авторът, който бе принуден да търси полицейска закрила за семейството си.

В интервю за ВВС Tamil преди седмица Муруган обясни, че описаният от него ритуал е част от „устната история“. „Романът не е против Бога или религията. Един роман е произведение на въображението“, посочи писателят.

Решението му да сложи край на творческата си кариера предизвика бурна дискусия за свободата на словото.

„Притеснително е, че в последно време се налага един модел на насилие над различните мнения“, коментират защитници на автора в социалната мрежа.

„Много хора изразиха своята солидарност, но не може да се очаква даден автор да бъде войник. Отговорност на светското правителство е да гарантира свободата на изразяване на мнение“, заяви издателят на Муруган. Приятели на автора признават, че единственият вариант той да продължи да пише е да отиде в чужбина.

О

Това е предизвикателството на милиардера за 2015-а, която той обяви за Година на книгата. Идеята му дошла след допитване до последователите му в социалната мрежа.

Зукърбърг е направил група „A year of books“, която е събрала над 62 000 харесвания само за първите 24 часа от създаването й. В нея ще споделя какво е прочел и ще го обсъжда с приятелите си. Първата му книга за 2015-а ще е „Краят на властта“ от Мозес Наим. Броени часове след като Зукърбърг обяви това във Фейсбук, интересът към изданието скочи главоломно и в най-големия онлайн магазин Amazon се появи надпис „Временно не е в наличност“.

Всяка година Марк Зукърбърг обявява някакво лично предизвикателство, с което да разшири кръгозора си и да разбере нещо повече за света извън работата си във Фейсбук. За миналата си постави за цел да пише по едно благодарствено писмо на ден, а през 2013 – да се среща с по един нов човек, който не работи във Фейсбук. През годините се е заричал също да научи езика мандарин, да яде само месо от животно, което сам е убил, да носи вратовръзка и др.

Значиииии, четат ли много у нас, как е с книгите.

Слушам бордяшки изказвания от писатели като Георги Господинов и кой ли не, че се увеличавали продажбите на книги.

У нас нормалния тираж за книга е 1000 бройки. При 3000 вече се смята за бестселър. Бестселърите са рядкост.

И сега чета как излязъл романът „Семейна гробница”, продължение на „Мъжът от съседния гроб” на Катарина Масети шведска писателка. Първият роман е продаден в 450 000 тираж там. „Швеците“ са 9 млн. Повод за размисъл – дали у нас читателите са тъпи или писателите? Или и двете?

Или швеците са тъпи – роман с любовна история и житейски премеждия между библиотекарка и кравар. У нас кравар се смята за срамна работа, проста.

Се си мисля, че каквито читателите, такива и писателите. И обратно.

Малко встрани от темата, ама да кажа защо ги наричам „швеците“.

Един нашенски селскостопански деятел навремето го пратили да изучава северното стопанство. Седял в Швеция, гледал, видял кой знае какво по телевизията и като се върнал, първите му думи, като се срещнал с Пенчо Кубадински да сподели впечатления, били „Ей, Пенчо, туй швеците са ибат голи, бе“. От Пенчо Кубадински го знам. Той бил голям приятел с Емилиян Станев и му знаеше творчеството почти наизуст, разказваше, преразказваше. Пенчо читател, не писател.

Сега с Фейсбук писатели много станахме, ама не четем.

Радичков казваше „Сега всички искат да говорят, никой не иска да слуша“.

Влизаме в декември. В дъното на месеца хипнотизиращо свети Коледа. Всеки момент ще се отприщи предпразничната лудост. Кротките довчера граждани ще се превърнат в бесни купувачи. Търговците вече пресмятат печалбите и търкат доволно ръце. Коледата все повече заприличва на огромен мол, на коледен базар в НДК, на претъпкани от хора „Метро“, „Била“… Коледата като браншови празник на работещите в търговията. Ден на промоцията.

Затова бързам още в началото на този месец да обявя своята малка лична кампания. Тя не е под нечий патронаж и зад нея не стои никоя институция. Не е свързана с пращане на SMS-и. Всеки десети не печели лек автомобил или екскурзия за двама до турски курорт. Не е част от промоционален пакет.

Нека я наречем просто „Подари книга за Коледа“.

Защото подаряването на книга е хубав жест. В това има вкус и една особена естетика. Има екология на духа. Не знам как да го обясня. Не е като да подариш дезодорант или лек автомобил.

Защото книгата е много личен подарък. Защото подаряваш думи, подаряваш история. И казваш нещо през нея на този, комуто я подаряваш.

Защото книгата е бавен подарък, подарък, който трае. Не го изхарчваш, изпиваш, изпръскваш и не изхвърляш празната му опаковка. (То също е част от екологията.) А това да подариш книга на Коледа е нещо съвсем специално. В него има стил, ретро.

Защото Коледите са направени от книгите, които сме чели, от историите, които са ни разказвали. Спомням си много ясно „Малката кибритопродавачка“, която получих като дете, и скришната сълза, през която я препрочитах. Как би изглеждала Коледата без тази история. Или без „Даровете на влъхвите“ на О’Хенри. Или без Дикенс, в който можеш да потъваш до безкрай. Или без „Коледната история на Оги Рен“ от Пол Остър.

Подарявам тази малка лична кампания на тези, които вече се чудят как да не подарят същия парфюм, шал, бижу от миналата година. Надявам се да я прочетат и тези, които разгръщат предимно икономическите страници, управителите на банки, шефовете на фирми. Изненадайте вашите служители за Коледа, подарете им книга. Или прибавете книга към всички офис джунджурии, които ще раздадете покрай празника.

Когато едно общество е в дълга и тежка криза, то първо изхвърля онова, което му се струва излишно и ненужно. Книгите, и изобщо културата, бяха лесно припознати като излишния харч. Като нещо, което не е стока от първа необходимост. Струва ми се, че бавно започваме да осъзнаваме обратното. Книгите и културата са стока от първа необходимост за всяко нормално общество.

Вярвам, че ако повече хора си подарят книги за Коледа, това ще намали малко разомагьосването на празника. Ще редуцира общото количество кич, ще приглуши с един тон истерията. Ще разграничи празнуващия от пазаруващия човек.

Защото Коледата не е промоция, а дар и чудо. А без чудеса не се живее. Особено днес, особено тук.

От фейсбука на Калин Терзийски:

Знаете ли?

Нищо не знаете вие. За подземния живот на картофите. Така казвахме като деца.

Днес ми се обажда едно момиче. А аз пътувам от София за Казанлък. Семейни работи. Добре че съм писател! – викам си от време на време. Че мога да правя всичко, докато работя. Или да работя, докато правя всичко останало. Благословена работа е писателската. Имам малък компютър като средно голяма Библия. С него обикалям страната и пиша ли пиша. Понякога се получават добри неща. Когато седя на някоя масичка в Бургас в пет сутринта или на някое пристанище в Грайфсвалд в разгара на младежки фестивал. Пиша. Та така де. Обажда ми се някакво момиче.

И започва да ми обяснява нещо. Ех, Господи! Бързам ли за някъде, страшно важна работа ли имам? Та така рязко и силно ме възмути това момиченце?

То се опитва да ангажира вниманието ми. Вика: С Калин Терзийски ли разговарям?

И моето самолюбие се събужда като средноголям черен котарак, прозява се и е готово да го чешат зад ушите. О да! С Калин Терзийски разговаряте! – казвам аз.

И тя вместо да ми каже, че харесва книгите ми, че е чела всичко, че обича да чете всяко написано от мен изречение …хаха – казва ми, че имам голям шанс. Ако досега бизнесът ми не вървял, сега съм имал Истински Голям шанс да започна да печеля. Ако съм я изслуша и съм приемел предложението и. Да.

И аз се ядосах.

Момиченцето беше обичайна телефонна слугиня на някакъв алчен телефонен измамник и изнудвач. Фирма от безбройните фирми, които те учат как да спечелиш. Като вложиш парите си при тях или купиш продуктите им или Бог знае какво! Сещате се. Спечели пари докато спиш! – така се рекламират те.

Спечели пари, докато чукаш!

На портите на Рая. Слушали ли сте тая песен на Дилън?

Нищо не сте слушали вие.

Едно от безбройните момиченца, които изкарват клисавия си хляб или по-точно клисавите си снаксове с хидрогенирани мазнини, като подвеждат хората да започнат някакъв съмнителен бизнес.

Момичето нямаше абсолютно никаква вина. То беше жертва на живота. На Системата.

Аз не обичам хората-жертви на живота. Но пък и какво ли му беше жертвеното? Просто си бачкаше тъпата, смотана работа.

И аз повиших тон.

Защо ли повиших тон на това клето създание?

Ах, сега искам да използвам тая висока и величествена трибуна да се извиня на това дете на богиня Консумация! Извинявай, момиченце!

Извинявай мило дете. Безименна слугиньо на паричките и празното въртене в кръг! Извинявай!

Аз повиших тон и и казах: Моят бизнес…много жалко, че не знаете кой съм и какъв е моят бизнес! Но щом ми знаете името – проверете в Уикипедия. И моля ви не ме занимавайте с глупости!

И момиченцето се обиди.

Каза: Хм, това да почнете да печелите пари…на това „глупости“ ли му викате? – и се обиди, да.

Но аз бях ядосан. Малко, но ядосан. Мислех си, че съм справедливо ядосан. А кой ли яд е справедлив? О, Боже, прости ми!
Какво самомнително лайно съм! Искам да ме познават всички. И си казвам (а може би и с някакво основание): Нима не е важно българите да познават поне най-популярните си писатели?

Така си казвам. Но след това си казвам и друго: Момиченцето си скъсва езика да говори заучени глупости, опитва се да е ентусиазирано и приповдигнато, говори любезно и усърдно. Работи. Старае се. За хлаба. За хлебеца!

Мъчи се да убеждава хора в неща, в които и самото то не вярва. И прави това сигурно срещу ужасно малко пари. А литературата…Хм. Сигурно за него Кафка е толкова далечен, колкото Марс – за мен.

А пък може и да е учена икономистка или да е бакалавър по класическа филология? В наше време има такива случаи. Често, често.
И аз, самодоволния пръдльо, и се обяснявам. И изисквам – като тия, които най-много мразя – патриарсите, патриархалните литератори, мазните държавни писатели, натрапени от някакви царски или комунистически режими – изискващи почит и уважение от Народа – та и аз като тия свине започнах да искам от горкото същество Почит и Уважение!

Пфу – нещастник съм, така си е.

Но, братчета и сестрици мои – когато вие викате ах ах ах – аз обръщам нещата и викам ха ха ха.

Аз съм обратен, мили мои прасенца!

Докато вие само ахкате и охкате – аз викам хо хо хо и ха ха ха.

Да не мислите, че аз не страдам и мен не ме боли? О, Боже! Животът ми е низ от болки, проблеми, трудности и тъги.

Но аз не си позволявам да охкам и ахкам. Защото е противно, от естетическа гледна точка. Аз може да съм всякакъв, но съм естет.
И затова – след като се държах така грозно (всъщност – на момиченцето едва ли му направи и капка впечатление – просто се усмихна и ми затвори) аз не започнах да ахкам отчаяно – заради лошотията си.

Защото – след като съм загрозил малко света с претенциите си – няма какво да се отчайвам. Веднага ще се хвана и ще направя нещо хубаво – за компенсация.

Днес ще измислям какво.

Защото мили дами и господа, повярвайте ми – няма никакво значение дали си Добре. Но има огромно значение да си Добър. Мъдрият човек всъщност е добре именно когато е добър.

И така. Днес щях да пиша за това, как един от най-големите български вестникоиздатели направи така за мен, че едва ли не да ме откаже от борбата ми. Да съм един от малкото български писатели, които се издържат само от писане. Тоя български издател просто престана да ми плаща. Не ми плати седем разказа. Които ми поръча за вестника си и аз му предадох. Писах за него две години, но изведнъж той се скри и престана да ми плаща. И аз останах с половината от доходите си. А той престана да си вдига телефона. Няма да кажа името му. Но и той и вие ще се сетите. Кой е.

Мислех да пиша за него нещо гневно. И пак да изливам справедлив (според мен) гняв. И пак след това да съжалявам и да се чувствам като един Загрозител на Света.

Защото след разговора с момиченцето, мили дами и господа, прасенца мои, аз осъзнах, че страдам и се чувствам противно от всеки един гняв и грозно държане. Особено, когати извират от мен.

Щях да пиша днес с гняв и обвинително. Но няма да го направя. И не го направих – както виждане.

Днешната ми статия, както разбрахте…е едно извинение към телефонното момиченце с предложението му за супербизнес.

Извинявай, дете. Труженичке.

А, да. Статията ми е И Напомняне за това: Не е важно да си Добре, а да си Добър.

И така нататък.

От фейсбука на Захари Карабашлиев:

Вчера, докато плащам покупки в Пикадили на “Солунска”, наблюдавам едно циганче да се мотае около касата – момче, около 10 годишно, от онези с късите остри коси, с кокалестите лакти, вечно ожулени колена, с бледи лишеи по бузите и с тези черни живи, живи цигански очи. А до него в момента подава картата си за да плати висок, светъл младеж, може би късни 20, с риза на раета и тъмно синя колежанска жилетка – като излязал от каталог на Оксфорд. Младежът плати, циганчето помогна да напълнят покупките в найлоновите торбички, и двамата тръгнаха по стълбите да излизат, аз крача зад тях. Младежът има стилна прическа, има изправена, уверена походка, циганчето попритичва, бърбори нещо и върти тънкото си, жилесто вратле към баткото. След малко младежът поспира, бърка в торбичката, вади един шоколад, подава го на малкия, който го разопакова чевръсто. Аз ги настигам. Малкият отхапва от шоколада и веднага го протяга към баткото:

“Опитай го и ти”.

“Не, мерси”.

“Много е сладък.”

“Знам.”

“Ще съжаляваш.”

“Яж, яж. Остави и за братчето си.”

“Да. Разбира се…”

Завивам по “Ангел Кънчев” и с неохота ги оставям да продължат нагоре по “Солунска” – стилно облеченият младеж, циганчето, което яде шоколад и не спира да бърбори, найлоновите торбички от “Пикадили”…

Опитвам да отгатна каква случайност ги е срещнала, но през главата ми прелитат няколко възможни сценария, единият от които откровено психарски.

После хлътвам в едно плод-зеленчуково магазинче, мислейки за необичайната двойка.

Когато излизам няколко минути по-късно, вниманието ми е привлечено от дрезгав женски глас. Обръщам се. Циганка, с цигара в уста дърпа ниска, зелена количка пълна с всякакви вехтории и говори нещо на някого зад себе си. Надзъртам отзад в количката – там се возят моя малък познайник и едно по-малко от него цигане и се смеят и си похапват нещо. До тях са чантите от “Пикадили”. Гледах ги, докато се изгубят от погледа ми и се усмихвах. И сега, докато пиша това се усмихвам. Истинска случка от вчера