Сборникът, който предстои да излезе, съдържа последните непубликувани разкази на легендарния писател. Някои са отхвърлени навремето заради противоречивата си тематика или защото не отговарят на очакванията на читателите. Разказите представят Фицджералд в различна светлина, като в същото време затвърждават позицията му на един от най-добрите американски модернисти.

„Клуб Класика“ представя книги, издържали проверката на времето. Всяко поколение ги преоткрива, за да им направи нов прочит. Да им вдъхне нов живот. Подбраните заглавия от „Клуб Класика“ са интересни, увлекателни и изненадващо модерни, а новата им стилна визия ще задоволи и най-претенциозния вкус.

Първата книга, с която „Хермес“ ще зарадва читателите, е „Въздействие“ от Джейн Остин. Тя излиза на 6 март.

„Въздействие“ е последният и най-зрял роман на Джейн Остин.
Ан Елиът, красивата и изтънчена дъщеря на суетен и разточителен баронет, е проявила лошия вкус да се влюби в беден моряк, чиято единствена препоръка са личните му качества. Това не може да се допусне! Осем години по-късно Ан все още тъгува по изгубената любов. И изведнъж се появява ТОЙ – преуспял и свободен, готов да се обвърже с всяка жена, освен с онази, която го е отблъснала. Но лесно ли се забравя истинската любов? Когато си срещнал жената на мечтите си, можеш ли да отдадеш сърцето си на друга?

В края на март ще излезе „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте.

„Джейн Еър“ е отчасти биографичен роман, описващ трудности, с които самата авторка се е сблъсквала. Още с излизането си през 1847 г. романът се превръща в сензация и огромната му популярност продължава и до днес. Изпълнен с дълбока емоционалност, силна чувственост и разтърсваща страст, „Джейн Еър“ си остава един от най-великите любовни романи на всички времена.
Очаквайте още „Време да се живее и време да се мре“ от Ерих Мария Ремарк и „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин.

Георги Константинов е автор на повече от 35 стихосбирки, сред които „Една усмивка ми е столица“, „Общителен самотник“, „Обичам те дотук“. По негови текстове са създадени много естрадни песни, които се превръщат в хитове. Поезията на Георги Константинов е превеждана на английски, френски, руски, японски, немски, гръцки, арабски, хинди и др. езици.

Авторът е носител на национални и международни награди.

Ето и две от стихотворенията, намерили място в новата му книга.

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си –

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия –

теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали

двата маршрута?

Колко причини в света са създавали

тази минута! –

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми –

ти си до мене.

Ти ме издигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.

БЕЗКРАЙНОСТ

Животът, тоест любовта…

Франсис Бейкън

Животът, тоест любовта,

пулсира в мене неусетно.

Подобно

земното въртене.

И приливите на морето.

Ръми тъга от свода сив.

Но с теб денят

е по-различен…

Навярно затова съм жив,

защото още те обичам.

Животът, тоест любовта,

и в нас ту гасне, ту възкръсва…

От първи сняг

до есента,

до твоята милувка късна…

С гласа ти, стоплил вечерта,

и с твойта слънчева походка

аз чувствам –

няма край животът…

Животът, тоест любовта.

За книгата

В „Лъжите за Бог, в които вярваме“ авторът се опитва да ни помогне да намерим отговорите на въпросите за същността на Бог и да се освободим от страховете и предразсъдъците си. Той ни насърчава да преосмислим най-разпространените погрешни представи за Бог, като цитира Библията, позовава се на теологични източници и споделя забавни случки.

Тази книга няма за цел да налага строги дефиниции, нито да предизвиква ожесточени спорове. Тя е покана за диалог, призив за преосмисляне на втълпените ни догми. Преди всичко обаче тя е посветена на безусловната любов.

За Уилям Пол Йънг

Уилям Пол Йънг е роден в Канада, но заедно с тримата си по-малки братя и сестра е отгледан от своите родители мисионери сред първобитно племе в някогашната Холандска Нова Гвинея (днешната индонезийска провинция Ириан Джая). По-късно семейството се завръща в Канада, където баща му е пастор в множество църкви. Преди да постъпи в Канадския библейски колеж, Пол посещава повече от десет различни училища. Завършва курс по богословие в Уорнър Пасифик Колидж в град Портланд, щата Орегон. Докато живее в Орегон, Пол се запознава с Ким и сключва брак с нея. Заедно се радват на Божията благодат, имат шест деца, две снахи, а вече и двама внуци. Животът му е изпълнен с множество изпитания: сексуално насилие, извънбрачна връзка, банкрут и загуба на цялото имущество, смърт на близки хора. Но както обича да казва Уилям Йънг: Фактите могат само да покажат какъв е бил животът на човека, но често пъти скриват какъв е той в действителност.

Уилям Пол Йънг е автор на световните бестселъри „Колибата“, „Кръстопът“ и „Ева“, които са преведени на повече от 40 езика и от които са продадени над 22 милиона екземпляра. През 2017 г. излезе и едноименният филм по „Колибата“.

„Лъжите за Бог, в които вярваме“ е първото нехудожествено произведение на автора. В него той споделя наученото по неравния път на преосмисляне на собствените му теологични схващания. Книгата провокира размисъл върху грешните ни представи за Божията същност, втълпени ни не от някого другиго, а от самите нас.

***

Тази книга не предлага абсолютна сигурност. Изследването на „лъжите“ не води до окончателно, абсолютно виждане по темата. Тук по-скоро става дума за това да усетим вкуса на по-големите, по-значимите разговори. Всяка глава се отнася до твърдение, в което аз някога съм вярвал и отвъд което съм преминал. Възможно е вие да се идентифицирате с някои, а с други – не. Може да се съгласите или да не се съгласите със заключенията ми. Някои от тези идеи вероятно ще ви се сторят дълбоко провокативни, докато други ще ви изглеждат наивни и несериозни. Това е чудото и уникалността на нашите пътища и красотата на диалога и взаимосвързаността.

Уилям Пол Йън

Откъс

Бог ни обича, но не ни харесва

В средата на зимата в Северна Албърта, Канада, температурата е доста под нулата. Днес е един от онези дни, в които е толкова студено, че косъмчетата в носа са като тресчици, запушващи ноздрите, а при издишване дъхът се превръща в мъгла. Роден съм недалеч от този град, в прериите на север.

– Поне студът е сух – обажда се някой.

Така е, но това не е успокоение.

Влизаме в сградата и аз развивам защитните пластове облекло, заменяйки ги с топлината, която предлага това място на пленничество. Дошли сме на посещение в женския затвор. Жените, които ме помолиха да дойда и да говоря, ми казаха, че десетките екземпляри на моя роман „Колибата“ много се търсят и книгата има ефект. Управата е дала на затворниците „таймаут“ като възможност да помислят върху живота и решенията си – нещо, което хората извън тези стени трудно могат да направят. Днес жените са тук, защото сами са избрали да прекарат един час с мен. Благодарен съм за присъствието им.

Този, който има очи, ще открие удивителни неща, скрити зад привидната безчувственост и привидно закоравялото сърце. Повечето от жените са тук заради объркали се лични взаимоотношения и преживените предателства и загуби са видими в предизвикателното им поведение и зле прикрития срам. Чувствам се като у дома си сред изстрадалите и наранените. Това са моите хора, нашите хора.

Не помня за какво говорих. Вероятно за нещо, свързано със затворите в собствения ми живот, за местата, които ми станаха скъпи, защото познавах само тях; за това как предпочитаме сигурността на болката пред риска да се доверим отново на някого. Дълбоко наранените души заплакаха. Канадският поет и музикант Брус Кокбърн би го нарекъл „мълва за слава“. Изгубени пари, изгубени овце, изгубени синове, но не просто някакви – това са моите синове, моите овце, моите пари.

Наистина ли мислите, че Татко е привързан към мен?

Спирам да говоря и само няколко от жените си тръгват. Останалите изчакват, за да ми дадат да подпиша книгата им. Прегръщам ги всичките, което, сигурен съм, е в разрез с всякакви правила. Но от известно време нарушавам подобни разпоредби и не се е случвало някой да попречи на тези свещени срещи. Една жена стои и чака, тялото й е напрегнато от емоции. Когато просто я прегръщам, сякаш взривявам динамит, който отприщва язовирна стена. В продължение на няколко минути тя хлипа неконтролируемо. Прошепвам й, че всичко е наред, че имам и други ризи, че я държа и може да е спокойна. Няма как да проумея всичкото страдание и човечност, които прииждат при това леко докосване, но тя страда истински, дълбоко и много болезнено.

Накрая тя успява да спре риданията и да прошепне накъсано:

– Наистина ли мислите, че Татко е привързан към мен?

Ето го въпроса. Това крехко човешко същество ми поверява този толкова голям въпрос. Дори хората, които не вярват, че има Бог, отчаяно искат да знаят, че има любов и че тя ни познава такива, каквито сме. Нещо повече – един вътрешен подтик ни кара да поемем риска и да попитаме някой или Някой: Намираш ли в мен нещо привлекателно, нещо хубаво, нещо достойно да бъде обичано?

В една сцена от „Колибата“ главният герой Макензи е подложен на изпитание. Той е застанал пред София – Божията мъдрост, която го пита за любовта му към неговите деца. По-точно въпросът й е кое от петте си деца обича най-много.

Всеки нормален родител ще ви каже, че на този въпрос е невъзможно да се отговори. С жена ми Ким имаме шест. Когато се роди най-голямото, не можехме да си представим, че ще сме способни да обичаме друго дете – първото я изчерпа докрай. После обаче дойде второто и изведнъж любовта доби нова дълбочина, която дотогава или не бе съществувала, или бе в латентно състояние. Сякаш всяко дете носи със себе си дара на любовта, която се натрупва в сърцата на родителите.

В религиозната субкултура, в която израснах, всички знаехме, че Бог е любов. Ние непрестанно го казвахме и пеехме, докато смисълът не се поизгуби. Бог просто бе любов и толкоз. Все едно внучето да каже: „Но вие трябва да ме обичате – нали сте мои баба и дядо“.

Но да кажем, че „Бог е любов“, не отговаря на въпроса ни, нали? Ето защо аз се стремя да го перифразирам в „Бог те обича“ и така да откроя обекта на непоколебимата Божия любов – нас самите. Затова навсякъде в „Колибата“ Татко казва: „Изпитвам особена привързаност към него/нея“. Огромна е разликата между това да кажеш „Обичам те“ – което поставя ударението върху мен – и да кажеш „Изпитвам особена привързаност към теб“ – което откроява теб самия. И двете са верни, но второто някак разкъсва тревогата на душата ни и казва: „Да, знам, че ме обичаш, но познаваш ли ме и харесваш ли ме? Ти обичаш, защото такава е същността ти, но има ли нещо в мен, което заслужава обич? „Виждаш“ ли ме и харесваш ли това, което „виждаш“?“.

– Наистина ли мислите – прошепва тя накъсано, – че Татко е привързан към мен?

Прегръщам я още по-силно.

– Да – отвръщам също шепнешком и двамата се разтваряме в порой от сълзи. – Татко изпитва особена привързаност към теб!

След малко, вече привидно овладяла емоциите си, тя вдига очи и ме поглежда за първи път.

– Това ми стига. Това ми стига.

След още една прегръдка тя излиза, а аз си мисля: „Скъпа, това би трябвало да стига на всички ни!“.

Болезнено откровен и предизвикващ смях през сълзи, Марк Менсън предлага практически начини да промените житейските си нагласи и да развиете потенциала си. Той ще ви убеди, че не трябва да ви пука за повечето неща. Трябва да ви пука само за най-важните. И тази книга е едно от тях.

За Марк Менсън

Марк Менсън е известен американски блогър, чиито провокативни коментари по теми от живота – като личностното развитие, социалните отношения и връзките – изкушават два милиона души да следят блога му редовно. Живее със съпругата си в Ню Йорк, пише статии и води семинари.

За книгата

Повечето хора мечтаят за безоблачно щастие, вечна любов, привлекателна външност, вдъхновяваща и високоплатена работа… Накратко – живот, за който останалите да им завиждат. Социалните мрежи и консуматорската ни култура постоянно подхранват този фалшив идеал за щастие. Гарантираните начини да го постигнем обаче все повече заприличват на сапунен мехур, който авторът на тази книга спуква, като заявява смело: „Целият този сладникав позитивизъм и радостни врели-некипели за самопомощ наблягат най-вече на това, което ви липсва. Ключът към добрия живот е да не ви пука за това да трупате още и още, а да ви пука само за истинските и важните неща“.

Преди да осъзнаем това обаче, трябва да осмислим голяма част от неприятните истини и да имаме реалистични очаквания. Марк Менсън развенчава редица установени „житейски правила“ и прави доста шокиращи заявления, докато ни въвежда в тънкостите на изкуството да не ни пука.

Интервю с автора

Марк Менсън: Щастието не е в липсата на проблеми, а в решаването им

В книгата ти става въпрос за това, че щастието се заключава в изкуството да знаеш за какво да ти пука и за какво – не. Въпросът обаче е: кои са тънкостите?

Невинаги е лесно да отсееш важните неща в живота, за които да ти пука. Често в даден момент нещо ни се струва голямо и значимо. „Ей, пичове, сериозно мисля, че това приложение ще промени света.“ Всички сме правили подобни изявления. След време поглеждаме назад и ако притежаваме необходимата доза самокритичност и скептицизъм, си казваме: „Всъщност това звучи много тъпо и надуто“.

Просто се изисква самосъзнаване, способност да забелязваш и осъзнаваш мисловните си модели и склонности. Ето тази тънкост убягва на повечето хора. Никой не я придобива автоматично.

Пишеш, че в корена на проблемите на съвременната ни култура е непрестанният фокус върху позитивността. Би ли обяснил по-подробно?

Мисля, че културата ни бърка това да се чувстваш добре с етичната концепция за добро. В консуматорското ни общество хората постоянно са подтиквани да се чувстват „върховно“, а всеки смята, че хубавият живот по презумпция се изразява в това да ти е добре. За съжаление, повечето книги и програми за самопомощ само наливат масло в огъня. Например: „Чувствате се зле? Елате на семинара ни и ще се почувствате страхотно!“ или „Работата ви напряга? Този курс ще ви научи как да спечелите милиони за нула време!“.

Обаче животът не е толкова прост – очевидно. И още по-важно: болезнените и неприятни „отрицателни“ преживявания често са ценен житейски опит. Като се опитваме постоянно да ги избягваме, си правим лоша услуга.

Според теб коя идея от книгата ти е помогнала най-много на читателите ти?

Самосъзнаването като глава лук е доста популярна практика не само защото е приложима, но и защото е забавна. Накратко: самосъзнаването е като глава лук и винаги има по-дълбоки пластове за обелване. Колкото по-далеч стигнеш, толкова по-вероятно става да се разплачеш неочаквано.

Принципът Направи нещо също се харесва от читателите още преди издаването на книгата. Представлява малък трик как да се справим с емоционалната съпротива и отлагането. Ако бях готин, щях да определя принципа като „преобразяващ живота“.

Подготви ли се психически за това, че книгата може да претърпи неуспех? А сега, когато вече е успешна по всички критерии, това промени ли за какво ти пука?

Страхотен въпрос. Мислех за потенциалния неуспех и тези мисли предизвикваха дискомфорт и неприятни емоции, но така съхраних ценностната си система и по-точно – продължи да ми пука за правилните неща.

Колкото до успеха, ако въобще ми е повлиял, не съм разбрал. Честно, да си писател е доста абстрактна работа – не виждаш хората, които четат книгите ти. Издателството ми изпраща отчети с продажбите и си казвам: „Еха! Това е много“. След което закусвам или правя нещо друго. Няма разлика отпреди. Но и преди книгата блогът ми имаше милиони последователи и съм свикнал на това, както и на критика.

Днес хората забравят бързо. Няма гаранции, че книгата ще продължи да се продава, че ще напиша нещо добро след нея, че някой ще ме помни след 5 или 10 години, че няма да се превърна в човека, стоящ пред празен уърдовски файл, който се чуди какво да напише и дали някой ще го прочете. Всичко отминава. И така трябва да бъде.

Новото издание на романа е дело на ИК „Хермес“.

За книгата

И един въпрос продължава да отеква в тишината: Какво цените най-много в живота?

Преподавателката по марксизъм Бора Найденова прекарва свободното си време в провеждане на едно малко странно социологическо проучване. За да разбере нагласите на съвременното общество, тя задава въпроса „Какво цените най-много в живота?“. Получава различни отговори: някои – шаблонни, други – искрени.

В процеса на работа тя среща Кирил, един от нейните изключени студенти. Двамата си приличат по тревожното им минало, свързано с налагането на комунизма. Но се разминават в позициите си спрямо идеологията му. Техните спорове разнищват теми като свободата, природата на човека, живота, човещината и истината.

Цитати

***

„Човек расте, разцъфтява и увяхва само чрез любов!“

***

„Ако е любов – да е без предел, единствена, първа и последна. Ако е риск – да е смъртен…Ако е вярност – да е до заслепение.“

***

„Който има разруха и бъркотия в живота си, не може да понася безпорядък

в стаята си.“

***

„Ако човек започне да поправя грешките, чуждите и собствените си, цял живот ще пропилее, без да се осъществи.“

***

„И в този миг тя намира онова, което бе търсила през белите и черните листове, през дните и нощите на целия свой живот. Един въпрос: „Какво цениш най-много на този свят?“. И един спонтанен отговор. Каква топла, каква страшна, каква мъчноизречима дума: „човещина“!“

***

„В живота има такива съвпадения, каквито и най-развинтената фантазия

не може да измисли!“

***

„Какво му остава на онзи, който няма вяра в нищо, освен да вярва в бездушните вещи?“

***

 „ – Никой никому не може да забрани да бъде истински!

– Стига да погледнем истината без превръзка на очите!“

***

„Умората е велико благо за човека – тя е в състояние да го застави да се смири поне за кратко, до новата умора.“

***

“Човек може да се смее над патилата си едва след като те са зад гърба му.“

***

За авторката

Блага Димитрова (1922–2003) израства във Велико Търново, но семейството се преселва в София, където тя завършва I девическа гимназия (класически отдел с латински и старогръцки), а след това славянска филология. Докато учи, взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и изпълнява клавирните сонати на Бетовен. Била е редакторка в сп. „Септември“ и ДИ „Народна култура“, на няколко пъти остава без работа. Владее пет езика. Издала е много книги със стихове, романи, есета, спомени, както и два тома документално изследване за българската култура от първата четвърт на XX век (в съавторство с Йордан Василев) въз основа на анкета с Е. Багряна.

Стиховете ѝ са преведени на 23 езика. Първият ѝ роман – „Пътуване към себе си“ (1965), прави впечатление с отказ от тогавашната стилистика. След това се появяват романите „Отклонение“ (1967, по него е заснет и филм с актьори в главните роли Невена Коканова и Иван Андонов), „Лавина“ (1971, също филмиран), „Лице“ (1981), „Урания“ (1993), „Глухарчето“ (1996).

Романът „Отклонение“ (1967) има досега седем издания. Преведен е на осем езика и особено странна е съдбата на немския превод – той излиза с различни заглавия в тогавашните Западна и Източна Германия.

Блага Димитрова е работила и като преводач от полски, руски, шведски и др. Сред най-внушителните са преводите ѝ на „Пан Тадеуш“ от Мицкевич след 15 години труд, „Илиада“ от Омир (заедно с Ал. Милев) – от старогръцки, стихосбирка от лауреатката на Нобелова награда Вислава Шимборска (от полски).

Не е членувала в партия, участвала е в дисидентския Клуб за демокрация, преследван от комунистическата власт. Била е вицепрезидент на България (1992–1994), подава оставка.

Преводач на книгата е Светлозара Лесева – носител на наградата „Кръстан Дянков“, която се връчва от фондация „Елизабет Костова“ за превод.

„Стъкленият замък“ проследява истинската житейска история на авторката Джанет Уолс – журналистка, работила за едни от най-престижните вестници и списания в Америка: „Ю Ес Ей Тудей“, „Ескуайърър“, списание „Ню Йорк“ и др. Това е изключително добре написана, остроумна и увлекателна книга, носител на няколко престижни литературни награди: наградата „Кристофър“ – за „утвърждаване на най-висшите човешки ценности“, наградата на Американската асоциация на библиотеките „Алекс“ и наградата „Книги за по- добър живот“.

Рядко явление е една книга да се радва на толкова топъл прием както от читатели, така и от критици. „Стъкленият замък“ е сред най-продаваните заглавия в САЩ и Канада в продължение на години, като само в САЩ са продадени над 4 млн. екземпляра. Книгата фигурира в бестселъровата класация на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на 244 седмици. Книгата е сред Топ 10 на най-голямата електронна книжарница „Амазон“ за най-добри книги на десетилетието. „Стъкленият замък“ е преведен на повече от 30 езика, а по книгата вече има и филм, чиято световна премиера се състоя на 11 август. Главните роли са поверени на холивудските звезди Уди Харелсън, Наоми Уотс и Бри Ларсън, която има „Оскар“ за главна женска роля.

Продуценти на The Glass Castle са Джил Нетър и Кан Као от Netter Productions. Режисьор на филма е Дестин Даниел Кретън (Short Term 12).

За книгата

Джанет е едно от четирите деца на ексцентричното семейство Уолс. Когато е трезвен, всестранно надареният и обаятелен баща на Джанет покорява въображението на своите деца. Посвещава ги във физиката и геологията и ги учи как да посрещат неустрашимо трудностите в живота. Когато е пил обаче, наяве излиза тъмната му страна. Майката на Джанет е волен дух, който намира спасение от семейните отговорности в изкуството. Според нея няма нужда да помага на децата си (те ще се учат от собствените си грешки) или да ги води на лекар (това само би ги изнежило). Не е проблем, че стените на апартамента им са толкова тънки (тъкмо ще научат испански, без да плащат) или че не хранят домашните любимци (така няма да ги направят зависими от човека). „Животът е приключение – смята тя. – Това, което не ни убива, ни прави по-силни.“
Децата са научени сами да се грижат за себе си. Те си помагат и защитават, докато намерят начин да избягат от този живот. Заминават за Ню Йорк и там откриват пътя си. След време родителите им ги последват и заживяват на улицата. „А защо не? – пита майката. – Да си бездомник е приключение!“

Интервю

Джанет Уолс: КНИГАТА ТРЯБВА ДА Е КАТО ДЕТЕ – ЗАЧЕНАТА СЪС СТРАСТ И ОТГЛЕДАНА С ВНИМАНИЕ

Джанет, колко време ти отне да напишеш тази книга и труден ли беше този процес?

Да пиша за себе си, за своите лични преживявания, за мен беше ново и доста смущаващо занимание. През последните 25 години няколко пъти се опитвах да опиша своята история. Случвало се е да напиша до 200 страници за един уикенд и след това да ги изхвърля, без дори да ги погледна. В един момент реших да романизирам историята си, но не се получи. Когато накрая реших, че вече съм готова да разкажа истината, книгата се роди само за шест седмици; следващите четири години прекарах в редактирането й. Но както казва съпругът ми: „Книгата трябва да е като дете – зачената със страст и отгледана с внимание“.

Защо отлага толкова дълго, преди да опишеш спомените си?

Бях убедена, че ако истината за моето детство и за семейството ми излезе наяве, ще загубя работата си, приятелите си, общественото си положение. Оказа се, че никога не съм грешила толкова в живота си, че много съм подценила хората. Не само не загубих нищо, а спечелих много нови приятели и съмишленици. Цял живот съм крила истината за миналото си, не съм си позволявала лукса да се доверявам на другите и затова съм пропуснала шанса да узная на колко голямо състрадание, човечност и истинско приемане са способни хората. Ненапразно една от най-великите мисли в Библията е: „Истината ще ви направи свободни“. Вече наистина съм такава.

Как успя да запазиш неутралния тон, когато разказваш случки, събуждащи толкова много емоции?

Исках да разкажа историята си такава, каквато е, и да оставя читателя сам да я съпреживее емоционално според собствените си критерии. Разказът се води от името на детето, което бях, но през призмата на човека, който станах. Според някои от моите читатели, именно в моята обективност се крие най-голямата сила и въздействие на книгата, а според други – това е недостатък. Искам читателят сам да реши за себе си кое е криво и кое – право.

Според някои, ти си имала магическо, сюрреалистично детство, което те е подготвило за живота и те е направило боец. Според други, родителите ти са били чудовища, а децата в семейството ти са били малтретирани. Във всички случаи детството ти е било трудно. Защо не изпитваш горчивина?

Една от причините да успея да превърна спомените си в книга е, че сега съм много щастлива с това, което правя. Преди 10 или 15 години чувствата към родителите ми бяха доста объркани. Писането на книгата беше истински катарзис за мен. Сега имам нужната перспектива и мога да приема миналото и хората такива, каквито са. Това, което научих от живота, е, че нещата никога не са черно-бели.

Какво се надяваш да получат читателите ти от твоята книга?

Много хора, прочели „Стъкленият замък“, са ми казвали: „Ти си толкова силна и издръжлива, на твое място аз нямаше да се справя“. Това, разбира се, е много ласкателно, но не е вярно. Те са толкова силни, колкото съм и аз. Просто аз имах невероятния шанс да подложа тези си качества на изпитание.

Кога ти предложиха да адаптират „Стъкленият замък“ на голям екран?

Почти веднага след като излезе на пазара. В началото филмовите права бяха взети от продуцентската къща на Брад Пит, тъй като тогавашната му съпруга Дженифър Анистън се влюбила в романа, но след раздялата им проектът бе замразен, докато не намери нов продуцент.

Според теб как би реагирал твоят баща, който за жалост е починал много преди книгата и филмът да видят бял свят?

Мисля си, че би се гордял с мен, въпреки че не спестих критиката си към него. Зависимите хора често ти разбиват сърцето, когато решиш да повярваш в тях. Но аз не го виня.
Смятам, че във филма Уди Харелсън пресъздаде великолепно образа му.

А Наоми Уотс успя ли да хване същината на майка ти?

Беше феноменална. Тя успя да влезе изцяло в кожата на тази сложна, противоречива жена. Не е лесно да поместиш майка ми в която и да било категория, поради което със сигурност е било същинско предизвикателство, дори за актриса от нейния ранг.

Вярваш ли в късмета?

Определено вярвам в късмета. Смятам, че колкото по-упорито работиш, толкова по-голям късметлия си. Една от любимите фрази на баба ми бе: „Упорствай и се моли“. Вярата в някаква по-висша сила е важна, но междувременно трябва да си размърдаш задника. За мен късметът е да изиграеш правилно картите, които са ти раздадени. Може картите ти да са лоши, но да направиш чудеса с тях, а може да получиш великолепни карти и да ги разиграеш лошо или да не направиш нищо. На мен ми дадоха смесени карти; ако бях седнала да се окайвам, нямаше да постигна нищо.

За серията

КЛУБ КЛАСИКА представя книгите, издържали проверката на времето. Всяко поколение ги преоткрива, за да им направи нов прочит. Да им вдъхне нов живот. Подбраните заглавия от „Клуб Класика“ са интересни, увлекателни и изненадващо модерни. Част от поредицата са книгите „Джейн Еър“, „Знахар“, „Морал“, „Нещо се случи“, „Луна и грош“, „Пътят на д-р Шенън“, „Сияйна зора“, „Един живот“, „Чочарка“, „Павилион за жени“, „Гордост и предразсъдъци“, „Въздействие“, „Алената буква“.

За Емили Бронте

Емили Бронте (1818 – 1848) е английска писателка и поетеса, една от сестрите Бронте, чиито романи поставят нови стандарти в английската литература. Тя умира от туберкулоза едва на тридесет години и не успява да види огромния успех на единствения си роман „Брулени хълмове“, публикуван през 1847 г. Второто издание е отпечатано посмъртно след редакция от сестра й Шарлот Бронте през 1850 г. Книгата постига такава популярност, че превръща родния й Йоркшир във важен туристически обект.
Дори днес, сто и седемдесет години след издаването му, „Брулени хълмове“ e считан за един от най-великите любовни романи на всички времена. По него има многобройни филмови адаптации, оперни и балетни постановки.

За „Брулени хълмове“

Мургавият Хийтклиф е подхвърлено дете, което намира подслон в йоркширското имение „Брулени хълмове“. Господарят на имението отглежда момчето редом с другите си деца – Хиндли и Катрин. След смъртта му обаче за Хийтклиф настъпват тежки дни. Хиндли го тормози и унижава, но с Катрин са неразделни и скоро близостта им прераства във всепомитаща любов.
Кати е принудена да избира между първичния и необуздан Хийтклиф и нежния и образован благородник Едгар Линтън. Въпреки че обича Хийтклиф с цялото си сърце, тя взема съдбоносното решение да отговори на очакванията на обществото. И избира Линтън. Хийтклиф напуска „Брулени хълмове“ , но се завръща там след години. Богат, образован и жадуващ отмъщение.
Отмъщение, което ще застигне и следващото поколение, за да измие болката от една несбъдната любов, по-силна дори от смъртта.

След „Шепотът на сенките“, „Игри на дракони“ е втора част от поредицата „Полетът на дракона“, която се радва на сериозен международен успех.

За авторa

Ян-Филип Зендкер е роден в Хамбург през 1960 година. От 1990 до 1995 г. работи като кореспондент на немското списание „Щерн“ в Америка, а след това и в Азия до 1999 г. Година по-късно написва първата си нехудожествена книга – „Пукнатините във Великата китайска стена“. Живее в Берлин със съпругата си и трите им деца.

Дебютният му роман „Да чуеш ритъма на сърцето“ се появява на пазара в Германия през 2002 година и без медийна подкрепа се радва на умерен успех. Близо две години по-късно чудото се случва – хората започват да купуват книгата, харесват я и я препоръчват на приятели. Важна роля изиграват и книжарите, които я предлагат на клиентите си като четиво, подходящо и за мъже, и за жени, за млади и стари. В рамките на година само в Германия от „Да чуеш ритъма на сърцето“ са продадени десетки хиляди екземпляри! Почти десет години след романа се появява и продължението му – „Гласовете на сърцето“.

Следващата му книга – „Шепотът на сенките“, слага началото на поредицата „Полетът на дракона“. Тя постигна сериозен успех в Сърбия, Испания, Холандия и Германия. Книгата излезе в България през 2016 г. и беше добре приета от читателите.

Сега Издателска къща „Хермес“ представя втората част от „Полетът на дракона“ – „Игри на дракони“.

За книгата

Пол загърбва миналото и започва нов живот на остров Лама. Живот, в който има място за любовта към Кристин и радостта, която тя му носи. Кристин, подобно на повечето китайци, не е религиозна, но е суеверна. Затова, когато виден астролог й предсказва мрачно бъдеще, тя е силно разколебана дали да продължи да се вижда с Пол. Той, от своя страна, не вярва във влиянието на планетите и звездите и е огорчен от поведението й.

Кристин получава писмо от брат си – Да Лонг, изчезнал по време на Културната революция. Той се нуждае от помощта й, защото съпругата му е тежко болна. Въпреки лошото си предчувствие, Кристин и Пол заминават за селцето в близост до Шанхай, в което Да Лонг живее.

Голяма част от местните и животните са покосени от мистериозна болест. Пол започва разследване, но разкриването на виновника може да се окаже по-опасно от самата зараза.

Ами ако предсказанието на астролога все пак се сбъдне, поставяйки под съмнение всичко, в което Пол някога е вярвал? И изложи на опасност не само връзката му с Кристин, но и живота им?

Интервю

Ян-Филип Зендкер: Надявам се, че читателите ще зърнат истинското лице на Хонконг и Китай

• Какво ви вдъхнови да напишете поредицата „Полетът на дракона“?
• В продължение на четири години работих като кореспондент на списание „Щерн“ в Азия и имах възможността да опозная Китай и хората там. Смятам, че европейците и американците имат погрешна представа за китайците, която се дължи основно на факта, че те полагат огромни усилия да крият чувствата си пред чужденците. Затова често изглеждат пасивни и сдържани. Но аз имах възможността да се сприятеля с няколко китайци и да осъзная, че нещата далеч не са такива, каквито изглеждат. Че зад всяка история се крие друга история. Ултрамодерните космополитни градове с небостъргачите са само фасада, зад която е скрито истинското лице на Китай. Една необятна страна, в която хората се чувстват несигурни, независимо от натрупаното богатство. Страна, която въпреки бързо развиващата се икономика, остава слаба във вътрешността си. И все още се намира в капан, защото на народа й е забранено да се изправя срещу призраците от миналото си. Надявам се, че чрез поредицата читателите ще зърнат истинското лице на Хонконг и Китай и ще разберат по-добре хората, които Културната революция е белязала за цял живот.
• Вие сте известен немски журналист, какво ви накара да се насочите към писателското поприще?
• Винаги съм мечтал да напиша книга – като тийнейджър пишех стихове и започвах поне десет романа, но така и не стигнах по-далеч от двайсетата страница. Обезкуражен, се оттеглих за двайсет години – започнах работа по дебютния си роман „Да чуеш ритъма на сърцето“ чак на тридесет и седем! Наистина не знам откъде ми хрумват всички тези идеи, но за мен именно в това се крие магията и мистерията на писателския занаят. За мен писането е приключение, пътуване, на което се отправям с надеждата да науча нови неща и да израсна като личност.
• Кои автори са ви оказали най-голямо влияние?
• Габриел Гарсия Маркес, Албер Камю, Арундати Рой и Томас Бернхард са само част от авторите, които са ми въздействали и продължават да ме вдъхновяват.
• Коя е любимата ви книга?
• Не мога да избера само една, прекалено много са. Това е все едно да си избереш любимо дете – невъзможно е.

За авторката

Синтия ДʼАпри Суини живее в Лос Анджелис със съпруга си Майк, който е сценарист на вечерното шоу на Конан О’Брайън и двамата им пораснали синове. Пише дебютния си роман „Гнездото“ в продължение на две години, докато следва магистратура в колежа „Бенингтън“ във Върмонт. Тя обаче не е типичната дебютантка: преди това е работила като маркетинг мениджър и копирайтър и е на цели петдесет години! „Гнездото“ се превръща в истинска сензация. Правата за издаването му са закупени от „Еко“ (подразделение на „Харпър Колинс“) за седемцифрена сума, а книгата не слиза от върха на класациите в САЩ, Великобритания, Австралия и др. „Гнездото“ е най-продаваният дебют на „Амазон“ за 2016 г. и финалист на Goodreads за най-добра книга на годината! Романът е преведен на 25 езика и правата за филмирането му са закупени под опция от „Амазон Стюдиос“.

За книгата

„Гнездото“ предлага интересен прочит на проблемите в съвременното общество през призмата на увлекателна семейна история.

Как бихте живели, ако очаквате да получите огромно наследство на четиресет години? А какво ще направите с живота си, ако в крайна сметка не го получите?

Леонард Плам основава попечителския фонд „Гнездото“, за да подсигури четирите си деца. Те ще получат сумата обаче чак когато най-малкото от тях навърши четиресет.

Мелъди, Джак и Беатрис прекарват целия си живот в очакване на сумата, която ще разреши всичките им проблеми. Внушителното състояние ще погаси ипотеката на къщата на Мелъди и ще подсигури таксите за образованието на двете й дъщери. Чрез него търговецът на произведения на изкуството Джак ще спаси бизнеса си от фалит. А писателката Беатрис ще върне солидния аванс за книгата, която така и не написва.

Единствено най-големият им брат – Лео, съумява да изгради успешна кариера, разчитайки само на себе си. Всичко се променя, когато той катастрофира, губи цялото си състояние и застрашава получаването на сумите от фонда.

Братята и сестрите Плам се изправят срещу най-големия си кошмар. Дали обаче това няма да е възможност за ново начало?

Синтия ДʼАпри Суини:

„Гнездото“ е книга за хората, които правят грешки, но по този начин откриват на кого могат да разчитат в трудни моменти

• Изненада ли се от реакцията на читателите, които превърнаха „Гнездото“ в бестселър?
• Да, и съм безкрайно благодарна за подкрепата им. Смятах, че в основата на романа е темата за семейството, но читателите го възприеха по друг начин – според тях основният фокус е върху парите и отношението към тях, а това определено вълнува всички. Героите в „Гнездото“ се изправят пред предизвикателството да свържат историята, която наследяват, с тази, която биха искали да напишат самите те. Не е лесно да заявиш открито какво желаеш и да поемеш отговорност за собствените си избори – и грешки. „Гнездото“ е книга за хората, които правят грешки, но по този начин откриват на кого могат да разчитат в трудни моменти.
• Романът разглежда отношенията между роднините – дълбоката връзка, но също така начина, по който семейството, което създаваш сам, може да се окаже в конфликт със семейството, в което си роден. Откъде ти хрумна тази идея?
• Израснах в ирландско-италианско католическо семейство, най-голямото от четири деца. Нашето семейство минаваше за малко в сравнение с тези на приятелите ми. Винаги съм се интересувала от отношенията в семейството и начина, по който се променят с годините. „Гнездото“ привидно е роман за четирима братя и сестри, които спорят за голяма наследствена сума. В действителност обаче това е книга за мястото в семейството, което всички ние наследяваме още с раждането си. Етикетите, които ни лепят – най-малкият в семейството, най-големият, най-умният, най-красивата, най-забавният, – макар често да отговарят на истината, ни ограничават и поставят в рамки. Но дали това, че споделяш ДНК и история с някого, означава, че ще имате една и съща ценностна система и визия за бъдещето? Ето на този въпрос се опитвам да отговоря чрез героите в романа.
• Споделяш ли максимата на Уорън Бъфет, че „Всеки богат човек трябва да остави на децата си достатъчно пари, за да смятат, че могат да направят всичко, но не толкова, че да не искат да правят нищо“?
• Звучи ми мъдро, макар аз със сигурност да не съм най-добрият финансов съветник на света. Вярвам, че това решение е сложно, лично и в голяма степен зависи от хората, които касае.
• Защо реши да запишеш магистратура на петдесет години?
• Предполагам, че в това бе моят израз на кризата на средната възраст – в интерес на истината, излезе ми по-евтино, отколкото ако си бях купила спортна кола, и много по-малко стресиращо от извънбрачна афера. Децата ми пораснаха и изведнъж се оказа, че разполагам с прекалено много свободно време в непознат за мен град (точно се бяхме преместили в Лос Анджелис от Ню Йорк). До този момент бях работила в сферата на маркетинга и комуникациите на свободна практика, което ме устройваше, защото гъвкавото работно време ми позволяваше да се грижа за децата си. След това обаче бях готова за по-голямо и интригуващо предизвикателство. Винаги съм обичала книгите, затова реших да се пробвам да пиша, и магистратурата се оказа безценен опит – тя ми даде нужния тласък и ме накара да повярвам в собствените си възможности. Надявам се, че това е само началото, защото нямам намерение да спирам и съм готова за нови предизвикателства.
• Последен въпрос: какво ще направиш, ако неочаквано получиш голямо наследство?
• Ще си купя апартамент в Ню Йорк и собствено местенце в Рим.

За серията

Маркъс Емерсън издава самостоятелно поредицата „Дневникът на един нинджа“ през 2013 г. Тя се превръща в хит с над 200 000 продадени екземпляра само в САЩ и привлича вниманието на голяма американската литературна агенция. До момента в серията са включени десет книги, но авторът продължава да работи по нея.
Чейс Купър е сърцето и душата на поредицата за нинджите. Авторът казва, че самият той е Чейс – 36-годишен американец от корейски произход, който притежава повече комикси, отколкото романи, повече видеоигри, отколкото дивидита с филми, и колекция играчки, която смущава родителите му.
Но Чейс е и всеки един от нас, който копнее за приключения!

Кланът на нинджите, кн. 1

Аз съм Чейс, на единайсет години, обожавам комиксите и филмите на ужасите. Не съм особено популярен, защото съм кльощав и не си падам по спорта. Родителите ми взеха суперегоистичното решение да се преместим в по-голяма къща в другия край на града. Което означава, че ще уча в ново училище, пълно с непознати деца (добре де, познавам Зоуи, но тя не се брои, понеже ми е братовчедка. И е много по-готина от мен).
Всичко се променя, когато ставам част от таен нинджа клан. Няма да ви лъжа – животът на нинджата е страхотен, но… по-добре вижте сами!

Пиратско нашествие, кн. 2

Аз съм Чейс и все още съм на единайсет години. В училище „Бюканън“ не е чак толкова зле благодарение на Зоуи. Тя е най-страхотната братовчедка на света, но не й го казвайте, за да не се възгордее! Сприятелих се с ловеца на върколаци Брайдън, но в никакъв случай не сме най-добри приятели завинаги.
Все още съм нинджа, нещо повече – вече съм предводител на нинджа клана! До мен достигна строго секретна информация, че срещу училище се готви пиратско нашествие. Сега само аз и верните ми нинджи можем да спасим „Бюканън“ и нищо неподозиращите учители и ученици!

Авторът сам за себе си

Роден съм в Сеул, Южна Корея, през 1981 г. Живях там с родителите си до двегодишна възраст, след това семейството ми се премести в Савана, Илинойс, после – в Хавай, докато накрая не се установи в Айова. Научих се да рисувам във втори клас, прерисувайки стотици пъти „Гарфийлд“. Когато не рисувах, играех „Супер Марио“ и бях най-добрият! След това започнах да си падам по комикси – поглъщах жадно поредиците за „Х-мен“ и „Супермен“. Написах първата си история в осми клас – продължение на „Джурасик парк“, и макар че беше суперяко (всичките осем страници), незнайно защо Стивън Спилбърг не му обърна внимание! Докато растях, четях книгите на Р. Л. Стайн и Роалд Дал, но продължавах да съм луд по комиксите, видеоигрите и научнофантастичните филми. Имам бакалавърска степен по графичен дизайн. Маркъс Емерсън не е истинското ми име, а псевдоним, маската, която слагам, за да заблудя хората, че съм писател, когато в действителност съм просто едно дете, което не иска да порасне.

През 2012 г. издадох самостоятелно първата си книга чрез електронната платформа на „Амазон“ – „Киндъл“. Оттогава до днес съм издал 75 книги, но големия успех ми донесе серията „Дневникът на един нинджа“! Старая се да създавам книги, които са интересни, забавни и вдъхновяващи не само за децата, но и за възрастните, които тайничко отказват да пораснат.

Живея със съпругата си и четирите (петото е напът :) ) си страхотни деца. Не спирам да мечтая да стана астронавт и да стъпя на Марс!