Свободата е битка, позиция, отговорност,често и саможертва. Героичните, жертвени поколения извоюват свободата, щастливите поколения я наследяват, слабите поколения я разпиляват. Това заяви в речта си по случай Деня на Ботев президентът Румен Радев във Враца.

Ето и цялото му слово:

Да се говори за Ботев е трудно, защото той е казал всичко за нас. Дори и най-болезненото: че „свестните у нас считат за луди“. Но Ботев е прогласил и безсмъртието на героите, на падналите в бой за свобода. И го е доказал със съдбата си. Затова и днес се прекланяме пред паметника на поета.

Почитта рядко се изразява убедително с думи. Но няма по-силен, по-вдъхновяващ знак на преклонение към поколения български герои от онази минута, в която всички притихване в общност на размисъл и смирение.

Днес почитаме Ботев и падналите за нашата свобода. Правим го от сърце. Правим го по традиция. Но свободата не е традиция. Свободата е битка, позиция, отговорност,често и саможертва. Героичните, жертвени поколения извоюват свободата, щастливите поколения я наследяват, слабите поколения я разпиляват.

Ние, съвременните българи имаме тежък дълг. Ние сме в дълг към онези безсребърници, които изгладуваха и изстрадаха мечтите си за достойна и независима България. Онези немили-недраги, които гниеха по зандани или в емиграция, отхвърлени често и от своите, но сгрявани от блянове за свободата.

В дълг сме и към себе си, защото и днес често избираме пътя на емиграцията – независимо дали далеч от родината, или вътре в себе си, смутени от недъзите на днешна България.

Нашето време няма да роди Ботев. Той е великан от друга епоха. Вярвам обаче, че продължаваме да носим част от неговия дух. Че мнозинството от нас ще отхвърли конформизма и безличието. Че носим мъжество и характер да въздигнем отечеството ни там, където заслужава да бъде.

Ето защо Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България е и ден на живите. Той е нашата възможност да преоткрием неспокойният патриотизъм и парещото чувство за справедливост на Ботев. Да продължим похода на достойните, който свързва свободните духом с неродените още българи.

Поклон пред загиналите за свободата на отечеството!

Да живее България!

Патриот е – душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек – що да прави?

продава си и душата.

И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек – що да прави?

залага си и жената.

И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек – що да прави?

изяда си и месата.

Драги Христо Ботев,

Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се припомня моментът на смъртта, толкова повече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на своите. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо.

Всъщност много отдавна исках да ти пиша и да те питам за няколко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил отговора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защото не ти знаех адреса, както не го знам и сега – в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те познавам, не мога да си представя, че ти сега се разхождаш между сладкопойните, облечени в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена морава и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света. Много пò ми се вярва, че дори свети Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било стария Радецки, било лодката на Данте и скришом си преминал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Представям си даже как си скочил всред димящия пущинак на адското преддверие, как си прочел оня злокобен надпис „Вие, които прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете“, и си се засмял. Аз така вярвам, че ти си се засмял на това предупреждение и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, защото ти никога не си могъл да търпиш такива евтини предизвикателства. Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, самият рай – това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.

И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Ти си вероятно единственото име в цялата наша история, което обединява всички тях с едно желание – да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по нашата земя искат да притежават. Биха ти посочили помпозното величие, с което се почита денят на твоята смърт. О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата. Искам да видя как гледаш и слушаш зарята, церемонията за падналите, клетвите, че всички ще бъдат като тебе, гъгнещите речи на дебелите партийни ръководители, които произнасят празни дежурни фрази за свобода или смърт и те цитират и рецитират до посиняване…

Въпреки това, драги Христо Ботев, Стамболов е прав. Тези хора, техните бащи или техните деца щяха да те обесят, ако ти не бе имал щастието със спасителния куршум. И аз съм сигурен, че ти знаеше това много добре, ти го предчувстваше, ти го виждаше и точно като Исус Христос избра своята Голгота, за да спасиш народа си от греха. И точно като него от опасност ти се превърна в спасителна легенда. Ти сякаш отгатна какво те искаха от тебе и се съгласи с тях, твоите вероятни бъдещи убийци. Ти не им беше нужен. Беше им нужно името ти. Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе.

Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе. „Да живеем и се борим по ботевски“ стана лозунг за изкореняване на всичко ботевско и за ликвидиране на всички горди и чисти чела, които биха се осмелили да бъдат като тебе. С твоята поезия на уста бяха смазани истински поети, с твоята свобода на уста беше наложено най-черно потисничество, с твоята независимост на уста България бе тласкана от една зависимост в друга, с твоя героизъм на уста бяха отречени истинските геройства, с твоя безкомпромисен характер на уста България бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества…

С една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позорът. Ти знаеше това. Беше ти пределно ясно. И ако си забравил, нека ти припомня твоята ЕЛЕГИЯ, където ти така пророчески видя какво ще последва:

    Кажи ми, кажи, бедни народе,
    кой те в таз робска люлка люлее?
    Тоз ли, що спасителя прободе
    на кръста нявга зверски в ребрата,
    или тоз, що толкоз годин ти пее:
    „Търпи и ще си спасиш душата“?!
    Той ли ил някой негов наместник,
    син на Лойола и брат на Юда,
    предател верен и жив предвестник
    на нови тегла за сиромаси,
    нов кърджалия в нова полуда
    кой продал брата, убил баща си?!

Това си писал ти самият. И не само си го писал, но си го и вярвал. И тук е моят първи въпрос, драги Христо Ботев!

НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН?

Не смяташ ли, че трябваше да се постараеш да останеш жив и да избягаш от куршума, който те чакаше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова важната и толкова полезната легенда за Христо Ботев? И вместо това да им създадеш позорната грижа да те обесят те самите. Фактически да те обесят. И така името ти вместо швейцарска картичка на всеки режим да стане черен огромен камък, който да тежи върху всичките поколения и зловещо да им напомня за страшния позор и може би да спаси мнозина бъдещи Христо-Ботевци. Защото жестоката истина е, че запазвайки легендата за тебе, всяка година на втори юни ти биваш обесван. Твоята човешка същност, твоят характер, твоята истинска поезия, твоята революция, твоята силна любов и силна омраза увисват на въжето. Ако отоманската империя те честваше, ако гробът ти беше редом до този на Митхад Паша, кощунството със самия теб би било по-малко, отколкото сега, когато ти си знамето на казионщината, иконата на безскрупулността и пошлото интересчийство. Как наистина можа да допуснеш да те убият, когато следващите сто години така отчаяно се нуждаеха от тебе. Ти, който римуваше „патриоти“ с „идиоти“, ти който така страстно и силно извика:

    На душа лежат спомени тежки,
    злобна ги памет често повтаря,
    в гърди ни любов, ни капка вяра
    нито надежда от сън мъртвешки
    да можеш свестен човек събуди!
    Свестните у нас считат за луди…

Прости ми, нямам дързостта да те укорявам, нито смея да възразя срещу кои и да е от твоите принципи и идеали. Напротив, струва ми се, че с времето те разбирам по-дълбоко и по-страшно. Някои от твоите днешни последователи казват, че ти си толкова необикновен, изключителен, странен, чудноват българин, който не прилича на никой друг българин. Може би загатването е, че ти въобще не си българин, а нещо друго. И това също подчертава моята идея, че поколенията през изминалите сто години са противопоставили легендата за тебе на самия тебе. Защото нека още веднъж повторя: ТЕ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО МАЛКО ИМ НАПОМНЯ ЗА ТЕБЕ. И ето че куршумът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя злокобен полет вече сто години и да пронизва много други чела. Ти си чудесен и красив, когато казваш:

    Подкрепи и мен ръката,
    та кога въстане робът,
    в редовете на борбата
    да си найда и аз гробът!

Както сам знаеш, не е трудно „кога въстане робът“, да си найдеш гроба. Защото, когато робите въстават, те си остават роби. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали роби. Оттук нататък започва най-трудното, най-мъчителното и най-изпитателното – да превърнеш робите в свободни хора. И тук нуждата от живия Ботев винаги е била далеч по-голяма от легендата за мъртвия Ботев. Така идвам до втория ми въпрос:

НЕ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ КАРАВЕЛОВ БЕШЕ ПРАВ?

Не зная думите, които сте си казали, обидите, които сте си разменили, и чувството на горчивина, с което сте се разделили. Зная само, че Каравелов не е успял да те убеди, че свободата на един народ не се ражда от сражението между две чужди армии и дори от геройството на една легендарна чета, нито от прокламации и международни декларации. А е нещо неразривно свързано със съвършенството на човешкия дух, с възпитанието, просветата и духовния прогрес на един народ. Зная, че ти дръзко си написал „лозето не ще молитва, а мотика“, че си забравил, че има различни мотики и че револверът съвсем не е най-добрата от тях.

Позволявам си да ти кажа, че времето доказа колко прав е бил Каравелов. Затова него не го честват. Дори са го забравили и пренебрегнали. Защото той не им достави полезната легенда, в която много…  (По-нататък текстът не е запазен.)
 

Всички тези завети на Христо Ботев са публикувани в новоизлезлия сборник „Христо Ботйов – Из поезията, публицистиката и писмата му” (от Книгоиздателска къща „Труд”) в съставителство на професор Николай Жечев – един от най-големите изследователи на делата и писмените завети на поета-революционер.

Сборникът съдържа значителна част от по-етичното и сравнително малък дял от публицистичното и епистоларното наследство на великия български поет и революционер Христо Ботев. Сред стиховете са „Майце си”, „Елегия”, „До моето първо либе”, „Дялба”, „Хайдути”, „На прощаване” и др.

Втората част на книгата е разделена на няколко основни теми, които обхващат едни от най-важните проблеми, засягани и налагани в публицистиката и в кореспонденцията на поета воевода, а именно: непоносимите страдания, на които е подложен българският народ под варварското господство на Османската империя, превърнало се в основна пречка за неговото икономическо, обществено-политическо и културно развитие; исторически оптимизъм и непоколебима вяра в силите и способностите на народа и в революцията като средство за отхвърляне на чуждото владичество и освобождение на отечеството, както и в тържеството на бъдещия разумен и братски съюз между народите; стремлението към социална правдина и възвишени нравствени ценности; критична позиция спрямо политиката на тогавашните европейски и балкански правителства; отношението му към науката и образованието, религията и журналистиката и др. В изданието е публикувано в оригиналния му вид и прощалното писмо на Ботев „После отечеството си съм обичал най-много тебе…”, писано преди слизането му от кораба Радецки на българска земя.

В книгата са приложени копия на автентични снимки и документални материали, свързани с живота и дейността на Христо Ботйов. Томът излиза първоначално в меки корици, а за Панаира на книгата ще го има и в поредица Златна класика и луксозен вид. Изданието е посветено на 170-годишнината от рождението на Христо Ботев.

На книжния пазар може да се открие все още и „Тефтерчето на Христо Ботев” – издадено едно към едно с оригинала в луксозна кутия и разчетен текст съм оригинала. Сега е моментът да попълните семейната библиотеки с тези ценни книжни реликви.

В Деня на Ботев публикуваме стихотворението „2 юни“ на Яна Кременска. Авторката е родом от Враца и по професия е журналист. Издала е 6 стихосбирки: „Пастирка на звезди“ (1992), „Събирай ме понякога от думите“ (1994), „Адажио“ (2002), „Високо в ниското“ (2004), „Време да те влюбя“ (2006) и „P.S.“ (2008).

Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?
Тук животът е глупав. Ежедневно си крета.
Вече зная и аз за какво се умира.
Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.
Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица – дъжд. И разгонени псета.
На Околчица – срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници…
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове… Гласове… Знамена… Шарения.
Обещания светли и …помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
Във дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете…
Втори юни си струваше всичко, поете!

„Здравей, приятелю… Отдавна ме молиш да ти разкажа за България.

Когато за пръв път чух как в 12 часа на 2 юни неистово завиха всички противовъздушни и противопожарни и заводски сирени в столицата… ужасно се изплаших. “Война” – помислих си за части от секундата и се заоглеждах за някакво скривалище… И в следващия момент видях нещо съвършено потресаващо: всичко спря! Не се шегувам, приятелю – в милионната столица (а както разбрах впоследствие и в цялата страна) спря всякакво движение – автомобилите и градския транспорт, хората по улиците и зад прозорците в работните си кабинети, учениците, гонили до преди секунда топка… Стана неестествено тихо… Уверявам те, приятелю, София е единствената столица в света, където веднъж в годината можеш да чуеш… такава тишина… Само воят на сирените!

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, се сетих, че са ми разказвали за някой си техен герой Христо Ботев – поет и революционер, който с присъщия на ненавършените си 30 години, а и на възбудата на епохата авантюризъм повел на вярна смърт група също такива невръстни търсачи на остри усещания, уж, обединени от мъглявата представа за “свободата на отечеството”… Всички те емигранти в Румъния, отвлекли австрийски кораб, принудили капитана да ги свали на българския бряг и след няколко дни битки, естествено са били напълно разбити от редовната и въоръжена до зъби турска войска… В този ден, на 2 юни, бил загинал самият Ботев (по непотвърдени данни – от “приятелски” куршум). Накратко – това е историята. Чувал я бях, но да ти кажа право не бях особено впечатлен – приключенска му работа… Авантюризъм и малко безотговорност. Така мислех до момента, в който на 2 юни се озовах в епицентъра на тази смразяваща тишина и неподвижност…

От тогава всяка година чакам този ден, за да видя дали ще се повтори, дали ще е същото. Дали някой от по-младите няма да се зачуди защо и дали изобщо да се спира… Вече много години живея в България, пред очите ми са се променили много неща. Но тези три минути се проектират от година в година… 2 юни ме е заварвал в много от големите градове на България и в малкото планинско селце, където живея. Но картината навсякъде е една и съща. Хора, спрели да помълчат, да се сетят за подвига на един недоживял христовата възраст авантюрист, да му се поклонят или може би да го осъдят – но така или иначе в тези 3 минути мислите на 7 милиона българи са концентрирани в едно и това едно, в крайна сметка, е страната им, България. Що се отнася до мен, чужденеца… Аз в тези три минути… обикновено изпитвам позорното чувство на завист. Да, аз завиждам – на целия български народ и на всеки българин поотделно.“

Провокиран от непрестанните опити за мистификации, манипулации и откровени лъжи, касаещи поета, Тахов прави опит за „реставриване на историческата правда”.

Къде е роден поетът? Защо решава да стане войвода? Какъв е бил характерът му? Как е взимал важни решения за националната съдба? На кого е вярвал? Къде са останките му? Чий е Ботев? И най-важният въпрос: Чужд или свой е застрелял Христо Ботев? На всички тези въпроси Росен Тахов прави опит да намери отговор, подкрепяйки тезите си с много исторически сведения, разкази, запазени спомени и мемоарни записи.
Убийството на Ботев остава може би най-голямата загадка в историята на България. Още от учебниците ние знаем, че Ботев е убит – застрелян по-точно – на един голям камък във Врачанския Балкан. По време на социализма темата за смъртта на Ботев е сакрализирана. Легендата за официалния убиец черкезкият башибозук Джамбулет е изглаждана с десетилетия. Авторът пише: „Случаят с черкезкия главатар запълва дълбоката празнина в убийството на Христо Ботев. Свидетелите на трагедията крият истината и затова се появява легендата. Злодеянието трябва да излезе от анонимност, да се персонифицира. Джамбулет, който действително е съществувал, е удобната фигура за поемане на вината”.

Едва в последните десетина години драматичните събития във Врачанския Балкан отново навлязоха в общественото пространство. Авторът на книгата разглежда различните нови версии за убийството – приятелски, а не вражески куршум; дори не изключва и версията за самоубийство, както и за това, че Ботев всъщност не е загинал.

Противоречивият Никола Обретенов дава основната версия за убийството на поета, но дали тя е истината? Дали Ботев пада сразен от вражески куршум в сърцето? Или пък както твърди приближеният до Обретенов – Димитър Тодоров, куршумът пронизва челото? Изправил ли се е Ботев, за да види къде е врагът? Или е бил застрелян в гръб от свой? Защо на самия Обретенов му е било трудно да посочи мястото, на което физически бива убит поетът?

Въпросите наистина са много, а историята знае отговорите. Дали ние сме готови да ги чуем?

ДЛЖЪНОСТИТЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ И ЖУРНАЛИСТИТЕ

Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане „благороден“ просяк и да живее по-лесно от „неблагородните“ просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.

Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „сахарчица“, „халвица“, „високоблагородия“ и пр.

Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи“ благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче“ – говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже „аферим“. Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. „Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел“ – говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. „Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел“ – говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят „о господе“. „Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели“ – говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!

После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик“, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата“; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.

Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате „Напредок“ или „Хитър Петър“, то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. „Не четете, а сичко знаете“ – му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от „Хитър Петър“, поучете се из „Гражданин“, възползувайте се от програмата на „Напредок“, приемете направлението на „Източно време“, усвойте клисурските идеи на отец „Век“, изучете премъдростите на „Дунав“, оженете се за „Училището“, нахрапайте се из „Читалището“, и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия „Век“. Тоя „Век“ не прилича даже и на своя брат „Напредок“, когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.

И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише „Теория на словесността“ и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. „Напредок“. Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата „Наука за песнотворството“! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем „Чам-чам дибинде“, то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на „Хитър Петър“ се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за „червочист“ по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже „добре дошел“, защото г. Паничкова още в онова време се считал за „окумушин“. Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: „Сен сън пезевенк, аго!“ Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския „окумушин“. Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият „окумушина“, то извикала: „Мамо, а, мамо, бият Димитърча!“ – „А защо го бият?“ – попитала майката. – „Димитърчо наддума агата“ – отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на „Хитър Петър“ е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.

Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един „Хитър Петър“, още един „Гражданин“ и още един „Напредок“, то българският народ ще да отнеме „Баламук“ и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!

На 17 май се навършиха 140 г. от превземането на парахода „Радецки“ от четата на Христо Ботев. Вестник „Сега“ публикува писмото на войводата до капитана и пътниците.

Господин капитан!
Господа пътници!

Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода.

С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество – България.

Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода „Германия“ в Русчук през 1867 *.

И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следният:

Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!

Х. Б о т й о в

Долуподписаните потвърждаваме истинността на това писмо:

Д о й м и, помощник
Е н г л е н д е р, кап.
Х а д з е л, I-ви машинист
(Превод на български език от френски)

УДОСТОВЕРЕНИЕ, ДАДЕНО НА
КАПИТАНА НА ПАРАХОДА „РАДЕЦКИ“

Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние, въстаниците на България, със сила принудихме капитана на кораба „Радецки“ да спре на турския бряг, ако и да няма станция.

Въстаниците на България
Войвода: Б о т й о в

На 20 април 1876 година, когато въстанието избухва, Ботев се намира в Одеса. Той бил там, за да събира средства и да доведе български офицери, които били на руска служба.

Нямало как една голяма чета, наброяваща около 200 души, да премине Дунав незабелязано, ако се прехвърли с множество малки лодки. Наложило се да бъде измислен различен план, според който четата да се прехвърли на дунавския бряг.

Според плана четниците трябвало да се качат на различни пристанища, дегизирани като обикновени пътници, в по-голямата си част градинари. Оръжието трябвало да бъде качено в сандъци, от които да бъде извадено в точния момент, когато дойде време да бъде установен български контрол над парахода. За по-голяма сигурност Ботев съобщил плана на малка част от четниците.

На 16 май 1876 година първите четници начело с Христо Ботев се качили на парахода „Радецки“ на пристанището в Гюргево. Било им забранено да говорят един с друг. Два сандъка с оръжие са качени чрез хитрост. След като всички пътници били на борда, Димитър Пехливанов хвърлил в Дунав петел. Четниците започнали да викат, че човек е паднал във водата. В настаналата суматоха незабелязано били качени още двата сандъка с оръжие. В първа класа се настанили Христо Ботев, Сава Катрафилов и Димитър Икономов. Престрували се на търговци и разговаряли на румънски.

На 17 май Ботев излязъл на палубата, придружен от Никола Войновски и Димитър Икономов, облечени в униформи. Четниците за секунди захвърлили старите дрехи и облекли и те униформите. Разбили сандъците и извадили оръжието. Войновски дал команда да се строят двама по двама. Ботев се изправил пред четата.

„Хубав като Аполона, страшен и войнствен като Марса.“

Всичко се осъществило по план. Контрол бил установен над целия кораб. Капитанът бил заставен да изпълни исканията на българите. Всичко вървяло по план, никой не пострадал, което било най-важното. Корабът поел с пълна пара към Козлодуй. След няколко трудни маневри „Радецки“ акостирал на брега. На Козлодуй нямало пристанище. След акостирането за въстаниците бил спуснат здрав мост, по който да слязат на сушата. Ботев очевидно останал доволен от действията на капитана и с благодарен поглед стиснал силно ръката му. Капитан Енглендер описва финалната сцена в спомените си (сп.“Златорог“, 1922 г.):

„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.

Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна, след това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!“, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си: „Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.“

–––

* На 8 (20) август 1867 г. на русенското пристанище в австро-унгарския параход „Германия“ турците застреляли българските революционери Никола Войводов и Цвятко Павлович, които пътували от Браила за Белград. В спомените на Захари Стоянов, след този случай вече никой не искал да се качи на същия параход и това наложило неговото изтегляне от Долния Дунав.

През 1867 г. Войводов, подкрепен от родолюбиви българи, успява да организира във Влашко малка, но стегната въстаническа чета, в която влизат българи, сърби, черногорци и руският офицер Николай Далматов. Целта е четата да се обедини в Радуевац с подготвеното в Сърбия голямо въстаническо сформирование, начело с Илия Кулин и Еремия Петров Българов. За да пристигнат по-бързо от четниците си, които тръгват пеша към Сърбия, войводата Никола Войводов и знаменосецът му Цвятко Павлович се качват на парахода „Германия“. Шпионско донесение до турските власти се оказва по-бързо от двамата революционери и когато на 20 август 1867 г. корабът акостира на русенското пристанище, той е посрещнат от 400 низами, предвождани от Мидхат паша. Никола Войводов и Цветко Павлович загиват в престрелка на кораба.

„Вариантите се публикуват сега в отговор на искането на учители, социални партньори, родители и издатели да се представи цялостната визия за обучението по съответните предмети. Същинското обществено обсъждане ще започне, когато се публикуват проектите за учебни програми за тези класове“, застраховаха се от ведомството на Меглена Кунева, уточнявайки, че това ще стане в началото на 2017 г., пише в.“Сега“.

До момента са утвърдени нови учебни програми за пет класа. От тази есен новостите влизат в сила за първи и пети клас, макар и със старите учебници. Учениците от 2-ри, 6-и и 8-и клас следва да се образоват по нови програми от учебната 2017/18 г. За останалите класове промените влизат поетапно – за 3-ти, 7-и и 9-и клас – през 2018/19 г., за 4-ти и 10-и клас – през 2019/20 г., и т.н.

Промените в програмата по литература за 7-и клас са минимални – съдържанието остава подчертано българско, тъй като в края на този клас вече ще се завършва основно образование (а не в 8-и, както досега), а и заради предвиденото тогава национално външно оценяване. Седмокласниците и занапред ще изучават „На прощаване“ на Хр. Ботев, „Немили-недраги“ и „Една българка“ на Ив. Вазов, както и по едно произведение на Славейков, Йовков, Яворов и Елин Пелин. Новото тук е, че седмокласниците ще учат емблематичните творби на Д. Чинтулов – „Стани, стани, юнак балкански“ и „Вятър ечи“, които според първоначалния вариант на бившия министър Тодор Танев отпадаха от програмите. Екипът на Кунева е решил също да остави „Опълченците на Шипка“ в 7-и клас, както и „До Чикаго и назад“, но творбата на Ал. Константинов остава не с главата „Ниагара“, а с друг откъс. За Бай Ганьо пък младежите вече ще научават не от главата „На гости у Иречека“, а от „Бай Ганьо пътува“, както предложи Танев.

Между 9-12-и клас разместването е драстично. Много от темите, които в момента изучават сегашните деветокласници, слизат в 8-и клас, например – сюжетът за Прометей и Едип, Евангелието от Матея, „Илиада“ (Омир), „Антигона“ (Софокъл), „За буквите“ (Черноризец Храбър) и др. Други обаче отпадат завинаги – „Шестоднев“ (Й. Екзарх), „Беседа против богомилите“ (Презвитер Козма), „Ходене на Богородица по мъките“ и др. Добавят се и чисто нови творби – представители на различните епохи. Просвещението например е представено с откъс от „Пътешествията на Гъливер“ на Дж. Суифт, а романтизмът – с „Лека нощ“ (Из „Странстванията на Чайлд Харолд“), „Тя иде като нощ красива“ на Дж. Байрон, както и две творби на Пушкин – „На А. П.Керн“ и „Аз своя паметник сградих – неръкотворен“. Деветокласниците ще учат за епохата на реализма от „Дядо Горио“ на Балзак, което досега се учеше в 10-и клас, от „Мадам Бовари“ на Г. Флобер, а символизмът ще се изучава със „Сплин“ на Ш. Бодлер, както и с „Униние“ и „Есенна песен“ на Пол Верлен.

„Изворът на Белоногата“ на Славейков също „слиза“ от 10-и в 9-и клас, където се появява и Предисловието от „История славянобългарска“, което разбуни духовете с изпадането си от програмата за 6-и клас. Пет стихотворения на Хр. Ботев, които в момента се изучават в 11-и клас, също се преместват два класа по-надолу – „Майце си“, „Моята молитва“, „Обесването на Васил Левски“ и др. Останалите стихотворения на Ботев са включени в препоръчителен списък, от който младежите могат да изберат две, в които да „различават отличителни за Възраждането светогледни идеи“.

Десетокласниците също ще бъдат „сюрпризирани“ – за този клас отново е предвидена изцяло българска програма заради националното външно оценяване. Сегашните „Декамерон“, „Дон Кихот“ и „Хамлет“ слизат в 8-и клас, а много от другите чужди произведения отпадат изцяло – „Тартюф“, „Робинзон Крузо“, „Граф Монте Кристо“, „Бел ами“, „Шинел“ и др. Добавят се редица български автори, които сега се учат в 11-и клас, но в доста по-окастрен вид – Славейков например е представен само със „Сърце на сърцата“, а в момента се учат „Сън за щастие“, „Псалом за поета“ и т.н. Яворов ще се изучава само с „Обичам те“, „Две хубави очи“ и „Маска“, а другите му творби, като например „Сенки“ или „Ще бъдеш в бяло“, която м. г. се падна на матурата, остават препоръчителни. Вазов пък е представен с „Епопея на забравените“ и отделни глави от „Под игото“, но без „Пряпорец и гусла“, „Линее нашто поколение“ и др. Неговият „Дядо Йоцо гледа“, който сега се учи в 11-и клас и според варианта на Танев отиваше в 10-и клас, според варианта на Кунева изчезва безследно от учебните програми. Същото се случва и с „Българи от старо време“ на Каравелов, както и с „Чичовци“ на Вазов и фейлетоните на Ал. Константинов (сега в 11-и клас). В 10-и клас се добавят и две нови произведения – „Дърво без корен“ на Н. Хайтов и „Нежната спирала“ на Й. Радичков. „Тютюн“ също слиза в 10-и клас от 12-и, където се учи в момента.

В последните два класа на средното образование също е наблегнато на българската литература. Единадесетокласниците занапред ще учат „Железният светилник“ на Д. Талев (досега в 12-и клас), „Криворазбраната цивилизация“ на Д. Войников (досега в 10-и клас), както и по едно-две произведения на Петко Славейков, Яворов, Смирненски, Вапцаров и др. (досега се учеха доста повече). За дванадесетокласниците пък са предвидени съвременни автори като Е. Багряна („Потомка“), Хр. Фотев („Колко си хубава“), Б. Христов („Честен кръст“), В. Пасков („Балада за Г. Хених“) и др. Предвиденото във варианта на Танев произведение на Блага Димитрова „Любов“ отпада от проекта на Кунева. Другата част от съвременна българска литература, която сега се учи в 8-и клас („Тихият пролетен дъжд“ на Н. Лилиев, „Крадецът на праскови“ на Е. Станев или пък „Японски филм“ на В. Петров“), също не се появява в никой от останалите класове.

Източник: segabg.com