РАПОРТЬОР

– От вас искам: две самоубийства, един атентат, едно убийство, една смърт от мизерия, две-три кражби и още няколко работи от същия род – казва редакторът.

– Но как?! Аз не съм престъпник… Най-многото, което мога да извърша, това е едно самоубийство, а вие искате две… Колкото за убийствата и кражбите – не се наемам! – викам аз и отчаяно мачкам шапката си.

Редакторът поглажда острата си брадичка, усмихва се снизходително и ми пояснява работата:

– Наистина, познава се, че не сте се занимавали друг път с подобни работи. Обаче вий криво сте ме разбрали.

Той се впуска в дълги разяснения и аз разбирам, че не е нужно нито да се самоубивам, нито да крада, нито да върша покушения: перото ще вади хляба ми, а не револверът…

*

Вървя по улицата. Днес съвсем ми не върви. Ето шест месеца, откакто съм на служба, и винаги доставям сведения, в излишък даже, за всевъзможни сензации, обаче днес нито най-малка, нито най-обикновена случка! Сякаш светът е поумнял…

Още два часа ми остават на разположение! Не, необходимо е поне едно убийство! Да! Хайде бе! Ти, с вдигнатата яка, извади револвер и застреляй ей онзи господин с бомбето. Хайде де! Дръпнеш спусъка: бум – човекът пада, аз изваждам бележник и молив и най-точно отбележвам всичко… Голяма работа! Хайде де!

Човекът с вдигнатата яка влиза в една обущарница. Мерзавец! Страхливец! Господинът с бомбето най-спокойно продължава своя път… Дявол да го вземе! Няма и няма!

Изведнъж до ухото ми достигат тъпи, глухи звукове. Не ще и съмнение! Това са револверни гърмежи. Тичам по посоката, откъдето долитат гърмежите… Мисля си: семейна сцена. Бащата пиян. Жена му го нагрубява. Той кипва, дръпва чекмеджето на масата, вади револвер и бум… Жена му пада.

„Божичко“ – пищи тъщата! Бум – и нея… Тича големият син… Бум – пада и той… Ужас, кръв… сензация…

Хиляди дяволи! Пак нищо. Една слугиня изтърсва някакъв килим.

Пак вървя. В джоба ми има само един лев. Изваждам лева и го подавам на едно циганче и му казвам:

– Я иди плесни един шамар на онова момче!

Изваждам и бележника и чакам резултата. Циганчето ще го удари. Момчето ще го ритне. Ще се намеси господин, втори, трети… цяла навалица. Препирни. Двама се сбиват и т.н. Циганчето грабва лева, тича към момчето, обаче изведнъж свива по напречната улица. Ах, вагабонтинът! То ме изигра…

… Не върви и това си е! Видя се, че днес нищо няма да се случи… Редакторът ще се сърди. Може би ще ме уволни! Пък нека ме уволни. Ето Гошо се завърна. Той обеща в неделя, непременно в неделя да ми върне 200 лева, които ми дължи… С тези пари ще проживея, докато си намеря друга работа…

Но каква е тая навалица? Тичам. Изморен кон паднал. От устата му тече пяна. Навярно ще умре…

„Напоследък каруцарите са надминали тигрите със своята жестокост. Така днес на „Мария Луиза“ един кон умря в най-жестоки мъчения благодарение…“

– Настрана, настрана! – вика тьлпата.

Прекъсвам писането и поглеждам – проклятие! Конят станал. Що му трябваше да става! Нали по-добре щеше да бъде, ако беше се отървал?

Пак крача. Ето една бабичка се плъзва. Изваждам бележника. Навярно няма да стане. Но и тя става…

Нямам късмет и туйто.

– Какво? Самоубийство ли? Чакайте!… Дайте път!

– Самоубийство ли? – питам една слугиня.

– Да, студенто се самозастреля!

– Браво, браво! Така трябваше! Много хубаво направил – викам аз, прегръщам слугинята от благодарност и хуквам по стълбите…

– И ти няма да свършиш по-добре! Още сега не си тамам – измърморва слугинята.

Влизам в стаята. Бележникът е в ръцете ми. Разбутвам навалицата. Лицето ми свети от радост, обаче изведнъж краката ми се подгъват. Не успявам да се задържа и падам на едно канапе… Самоубиецът Гошо – Гошо, който умря, в неделя щеше да ми върне 200 лева. Гошо – единственият човек, който ми дължеше. Ах, защо не беше се самоубил в понеделник!

Някой ме поръсва със студена вода.

– Какво ви стана? – пита ме разплакана женица…

– Нищо, зле…

– Можете ли да ми кажете как се казвате, какъв сте на покойника, откога го познавате и какви според вас са мотивите на самоубийството? – пита ме млад, добре облечен господин.

– Защо ви е нужно това?… Кой сте вий?

– Аз съм рапортьор…

– По дяволите и аз, и вий!

Сп. „Българан“, 1919 г. 

Мазилката на тавана е олющена. Стените също. Стъклата са счупени. Наоколо са наредени прашни табла в социалистически стил, изписани със строфи от стихове. Там е и „Жълтата гостенка“. Тя е единственият посетител в къщата музей на Христо Смирненски, разказва уредникът й Соня Кирицова.

Къщата-музей, която е паметник на културата от национално значение, не само е в окаяно състояние, тя е опасна дори и за пешеходците, които преминават покрай нея на ул. „Овче поле“ 116 в София, съобщава „Дневник“.

Последният ремонт е бил през 1988 г., а вече десет години къщата е затворена за посетители.

След отнело дълго време прехвърляне на отговорността между Столичната община и държавата, от 2012 г. музеят е под опеката на Министерството на културата и се стопанисва от Националния литературен музей. Миналата година е издаден и нотариален акт. Преди повече от година е издаден констативен протокол с предписания фасадата да бъде обезопасена, но това не е станало, защото няма средства, разказва Соня Кирицова.

От 1 юли 2013 г. все се очаква в 14-дневен срок на оглед да мине и междуведомствена комисия, която да уточни щетите по сградата и колко средства са нужни за ремонт, както разпорежда чл. 73 от Закона за културното наследство. Със сигурност необходимите пари са няколкостотин хиляди.

В края на миналата година Министерството на културата е отпуснало 33 хил. лева за ремонт на покрива, но в края на лятото той все още не е започнал. Причината е бавната бюрократична процедура за издаване на разрешение, от което силните дъждове през последните месеци не се интересуват.

Едва преди няколко дни най-накрая е получено одобрение за ремонта от първото ниво – Националния институт за недвижимо културно наследство. Бързо е получено разрешение от специален съвет към Министерството на културата и сега остава главният архитект на София Петър Диков да издаде виза за ремонта и от КАТ да позволяват затваряне на част от тротоара заради поставянето на скеле. Все пак уредникът се надява възможно най-скоро покривът да бъде ремонтиран.

А проблемите се увеличават. През юли градушката е счупила прозорците на къщата на втория етаж, като стъкла са надвиснали опасно над пешеходците. С помощта на свой колега Соня Кирицова е премахнала опасните парчета стъкло, но те трудно могат да сменят, заради изгнилата дограма.

През последните две години Кирицова с помощта на наказани с общественополезен труд е почиствала двора на къщата музей. Бурените бяха огромни миналото лято, спомня си тя. След почистването се се показали част от камъните на калдъръм, който уредникът смята да възстанови. Миналата година Националният литературен музей е спечелил финансиране от MOTO-PFOHE с проект „Градина на символизма“ за 4 хил. лева, с които до края на годината ще се възстанови автентичният вид на мястото.

Дотогава дворът ще е почистен от бурени, но само колкото да разкрие полегналия бюст на Смирненски с изкъртен череп – най-вероятно от крадци, търсещи метал, пише „Дневник“.