Ако е учебниците по литература, разбирам. Да, иде реч за емблематични произведения на литературата ни и те не трябва да отпадат. Друг е въпросът дали като такива те отговарят на съвременните литературни вкусове. Но учебникът не е прочитна книжка, а, както ни убеждава името, учебникът е пособие, от което можеш да научиш нещо. Защото, сигурен съм, никой не чете сега от естетическа необходимост Любен Каравелов – сега времето има други естетически хоризонти, друга е представата за литература. Но че трябва да знаем какво и как се е писало някога – е въпрос на национално самочувствие. Като нямаме Шекспир и Каравелов е Шекспир, както казва старата поговорка…

Това касае и „История Славянобългарская”. Но нека да бъде изучавана като литературно произведение, защото тя е такова. Едва ли има историк, който ще се хване за патоса на Паисий и по него да се опита да разчете историческите епохи на българската държава. Но, четейки го и сега, нас ни обхваща възрожденски патос. Нека за миг си представим, че „История Славянобългарская” се изучава в часовете по история. Ами нали само няколко урока след нея истинската история ще се сбие с наученото от Паисий. Да не говорим и за това, че изучаването и като исторически документ заплашва да остави целокупното българско население във Възраждането. И то в ранното Възраждане. Нали после на всички исторически факти ще се бием в гърдите и ще крещим, че историята е нещо друго и ние на никого няма да повярвам освен на Паисий, тъй като без него още сме щели да си киснем в прословутото турско робство като свиня в локва…Което, чини ми се, продължаваме да правим и това ни различава от останалите народи.

Време е да разберем, че училището е динамичен процес и то не може да бъде изолирано от новите тенденции. Не може в епохата на интернет да пишем на каменни плочи. Не, че не се получава сега. Ако „История Славянобългарская” отпада от учебниците по история е нормално. Не от учебниците въобще, а от учебниците по история. Историята е наука, а Паисий е дилетант в крайна сметка. С удоволствие бих учил история от текстовете на Николай Генчев. Но историята не винаги – заради историческите падения и възходи – ни зарежда с възрожденски плам и национален ентусиазъм. С национален ентусиазъм ме зарежда „История Славянобългарская”. „Хубава си моя горо” също. Но ако аз се спра само на тях като магаре на лед значи да отрека не само историята, а и еволюцията. Представете си, че след тези две произведения няма нищо – ни Вапцаров, ни Гео Милев, ни Николай Райнов, ни Христо Фотев… Тогава вече и тези две произведения не биха ме изпълнили с гордост, а единствено с „ист(Е)рия Славянобългарская”… Ами това е…

Източник: hristostoianov.blogspot.bg

Още по темата:

Светлозар Желев: Забравихме какво трябва да дава образованието

Александър Шпатов: Нечетящи хора се вайкат за часовете по литература

Извадихме ли кола от мозъците на децата

Още един незаслужен от нас празник. Още една дата, която напомня на кушия. Яхаме уморените добичета, наречени наши предци, дори не уморените, а умрелите ни предци яхаме и който най-силно извика „У-у-бряя-я-я-я…” се смята за будител.

През останалите дни от годината сме хленчили за спонсори, за подаяния, за Държавата, която точно на нас се оказва, че била мащеха (ако слушаме излиянията на нашата интелигенция излиза, че сме единствените, които са родени не от майка, а от мащеха сме родени), крещим и просим по ъглите милостиня за дребните ни трудове. Вместо да събудим първо себе си, прочитайки не собствената си книжка, посещавайки единствено не собствената си изложба, гледайки единствено не собствения си спектакъл от сцената, защото играем в него.

За да отидем на този празник не е ли време да се попитаме поне един път: „Кого събудих тази година?”… Ще се окаже, че сме събудили само завистта на комшията, злобата на колегата, портмонето на богатия… А, и кръчмаря сме събудили, защото нали точно днес ни е празника… И е длъжен да ни налее на вересия, защото ние сме избраници на народа.

Друг е въпросът дали този народ ни е избрал. Защото изборът на народа е малко по-особен. Изборът е, когато между хляба и нашата книга избере книгата, между селфито и картината избере картината, между чалгата и цигулката избере цигулката, между китайския компютър и българския „Правец” избере… Да, това значи, че ние сме събудили нещо в този народ. Когато ни се извинят на забележката за хвърлената цигара, за неправилното изпреварване… Когато научим – най-паче когато научим нашите деца да си свалят шапката в книжарницата, което значи, че сме успели да ги вкараме вътре, но не да ги вкараме като овца в кошара, а когато сме превърнали влизането в книжарница в празник… В ежедневен празник сме превърнали влизането в книжарница за нашите деца. Когато не ги будим за училище, а ние се събудим от затворената от тях външна врата, отивайки на училище.

Да, тогава ще сме заслужили този празник. На всички тези, които са направили това – честит ден на будителя…

Източник: hristostoianov.blogspot.bg

„Рожен – 2015“. Не събор, а национален селски панаир – с кюлотите, чорапите, „бутиковите тениски“, мъниста, татуировки, виенски колела и блъскащи се колички… Само една циганка съхраняваше българското и продаваше калцуни и пъстри тъкани черги. Всичко това омесено с наддаване за добитък, блеене и мучене на животни. Не случайно съборът носеше заглавието „Национален събор Рожен – 2015 на народното творчество и животновъдството“. Както виждате творчеството и животновъдството са народни… Чалгата е в главите на организаторите – от край до край…

Това сподели в профила си във Фейсбук писателят Христо Стоянов. В подкрепа на думите си той е качил и снимки, които добре предават атмосферата на събора. Медиите допълват и надутите цени по сергиите, които надминали дори морските надценки. Кебапче – 2 лв., питка – 2 лв., бира – 3 лв. Общо – 7 лв. за скромен обяд на крак. Очевидно 400-те каба гайди, огласили роженската поляна, няма да могат да заглушат разочарованието на хората, които са очаквали нещо по-различно от чалга.

Тези снимки ги качих, защото бях там. И ме боли, че една идея може толкова лесно да бъде…ОСРАНА…  1898 г. Целта е била да се срещнат българските родове, разделени от границата, минаваща през връх Рожен… – припомня Христо Стоянов.

ПиАно пиле… Вероятно пиле, което е подскачало по клавишите на пианото…

Само тази циганка съхранява българското и изми очите на събора, пише Христо Стоянов

На 2 април е премиерата на книгата „СЕРИОЗНО за българия“ на писателя Христо Стоянов.  Тя ще бъде представена от Бойко Ламбовски от 17,30 часа в Столична библиотека. „Сборникът „СЕРИОЗНО за българия“, колкото и странно да е, съдържа смешни разкази“, казва самият автор. В навечерието на премиерата писателят отговори на въпросите на „Двата бука“ – за малките и големите букви, за елита, за робската психика, за Другият Левски, за свободата на словото и сблъсъка на цивилизациите.

Христо Стоянов

–   Г-н Стоянов, прави впечатление, че в заглавието на новата ви книга България е изписана само с малки букви. Във фейсбук пък пишете само с големи. Защо? Сигурно не е случайно.

–   Отговорът е прост, което значи, че трябва да се слезе от висотата на снобизма и себедостатъчността, за да се разбере. Просто превърнахме БЪЛГАРИЯ в нарицателно. За сметка на това на визитката ми „Българин“ е написано с главна буква.

По този повод имам есе за „новите граматици“, които твърдят, че писането с главни букви било крясък. И, за съжаление, го казват хора, които влизат в църква, книжарница, училище, хлебарница с шапка на глава. Същите тези виртуални граматици с нахлупени шапки в телевизионния екран. А от другата страна ги гледат и слушат достопочтени хора на прилична възраст, заслужили поне уважение през дългия си живот. Как ще вляза в книжарница, в която са томовете на Достоевски, Шекспир, Булгаков, Ботев, Дебелянов, Яворов, нахлупил шапка на главата си. Онова нещо уважение, страхопочитание липсва.

Гледах раздаването на наградите на Съюза на артистите в България. Призьорите на наградата „Икар“ излизаха от реда с гръб към колегите, които ставаха, за да им направят път за сцената. Господи, та тези хора явно не ходят на театър – те ходят на сцена, не на театър – за да разберат някои елементарни правила от етиката. „Свалям ти шапка“ е израз-идиом, показващ уважение към някого. Това идва от християнството – мъжът влиза без шапка в църква, жената пребрадена.

И тези хора ще ми правят забележка с какви букви да пиша… Без да попитат защо… Въпреки че имам причина. Когато пиша на таблета използвам големи букви, защото имам един досаден тремор на ръцете и не мога да уцелвам малките букви във виртуалната клавиатура. Но тези „граматици“ до такава степен са влюбени в себе си, че никога няма да попитат „защо“. Тяхната етика, тяхната култура се заключава в раздаване на присъди, не в проумяване на нещата.

– В една от най-издаваните ви книги „До СтрасТбург и назад“ сравнявате българската интелигенция с животновъдна ферма. Защо е такъв елитът ни?

– От хиляда и триста години история в България е клано само това, което е вдигало глава. А това, което е вдигало глава, не се е репродуцирало. Борис І изтребва петдесет и два болярски рода до девето коляно. А те са били началото на българската аристокрация. България няма каста, която да е духовен водач на нацията. Имаме интелигентни хора, но интелигенция нямаме. Борис І изтребва началото на зараждащата се аристокрация. От тогава българинът се размножава по чехли и като чехълче. А аристокрацията е тази, която създава визия, волята – масата – я постига тази визия.

Спомняте ли си в предговора какво пише Захари Стоянов на „Записки по българските въстания“? Казва, че в тази книга няма да срещнете тези, „които пъшкат колчем чуят имената на Гегеля и Хайне“… И продължава, че тази книга е за простите хора, които са се вдигнали да правят въстание. И там се крие разковничето на неуспеха на това въстание. То не е имало духовни водачи, то е съставено от ТЪЛПА… По време на Априлското въстание Льобон вече обяснява функциите на тълпата. Шопенхауер в „Светът като воля и представа“ казва, че светът не е това, което е, а което си представяме, че е. И ни трябва само воля да постигнем представата. А представата се ражда в глави, готови да я носят. Волята е тълпата, която реализира тази представа.

Зная, че, говорейки така, някои ще ме обвинят в краен нихилизъм. Но някой трябва да ги казва тези неща, нали. Аз не искам да се харесам на всички. Мене ме харесват само хора, които имат глави на раменете си.

– Твърдите, че нашето свободолюбие се изразява в търсене на освободител. Откъде ще дойде поредният ни освободител? Дали някога ще преборим роба вътре в нас?

– Мисля, че в предишния отговор вече отговорих и на този въпрос. А ще преборим роба едва тогава, когато не си задаваме въпроса кой ще ни освободи. Във Вашия двоен въпрос се съдържа и отговорът. Не можем да киснем на Балканите с китки в ръце и да чакаме някой да ни освободи от предишния освободител, който впоследствие се оказал поробител.

Пък и по отношение на робската психика. Не може народ, който се гордее с две робства – едното двестагодишно, а другото петстотин – да мечтае за свобода. Ние дори взрени в миналото си, кокетираме с робство, не със свобода. Ами в нашите учебници по история има по две-три страници за Златния век – останалото е робство. Не можем да наричаме Турско робство времето, в което ние нямаме дори такъв обществено-политически строй. Българинът е имал свободата да пътува, да се сдружава, да прави бизнес, да заема високи държавни постове в Отоманската империя, изведнъж решава, че е бил роб. И продължаваме да го набиваме в главите на децата. Да. Ние сме били васали на една империя, но роби не сме били. Дори самите ислямизационни процеси са били част от желанието на няколко области да се освободят от данъците. Как ще си обясните, че долу в Тракия – богати области, нали – османлиите не са започнали да ислямизират? Ами нали ще лишат от данъци империята, защото мюсюлманинът не е плащал данъци. Дори са стимулирали строителството на църкви, за да се съхраним не толкова като народ, а КАТО ДАНЪКОПЛАТЦИ. Дори вкопаването на църквите в земята не е с оглед на унижаването на християнина, а с оглед на съществуващото право и стратегията на Османската империя за борба с престъпността. Тогавашната полиция – заптиетата – са яздили коне. Високата сграда е пречила на конника да види евентуалният разбойник от другата страна. Имаме историци, да извадят истината наяве. Но те, като Божидар Димитров, трябва да се харесват на нацията, защото келепирът от това е голям.

– Наскоро филмът на Максим Генчев „Дякон Левски“ предизвика всеобщо възмущение. Вие сте автор на книгата „Другият Левски“, която също е определяна като скандална. Трябва ли да се посяга на светостта на Апостола?

– Въпросът е преднамерен. Няма нищо общо, първо, между филма за Левски и романа ми за майката на Левски. „Другият“ в заглавието само показва, че има и друг поглед към личността. И защо не приемем, че майката гледа по друг начин на детето си. Ако бяхте прочели романа, щяхте да попаднете на едно ключово изречение: „За другите може да си Левски, ама за мене, сине, си Васил“… При това Вие говорите за СВЕТОСТТА НА АПОСТОЛА. Но това е представата, наложена за него. Защо, според Вас, никой не тръгва да освобождава Левски, варден само от три заптиета – полицаи, от днешна гледна точка?… Хората вече са знаели, че водят този, който е заклал чирачето на Халача.

Апропо, защо никой не казва, че Халача същата година издържа двадесет българчета студенти във Виена, Рим и Париж? Защо никой не казва какво чини в къщата на Халача Левски? При това иде реч за пладнешки обир… Както самият Левски признава, той е разучил преди обира, че семейството на Халача е отишло да се черкува на Троянския манастир същия ден.Семейството е ходило петдесет км. На отиване и петдесет на връщане от манастира в името на Бога. И той е използвал религиозността на хората, за да влезе в къщата и да обере собственика. Дяконът. Християнинът влиза по време на Голяма Богородица – най-важният след Великден християнски празник – да обере. И убие – защото целта е била обир и заколване на Халача… „Както се бях скрил вътре с камата, влезеше ли Халача нямаше и да се усети“… Това са думи на Левски… Но влиза детето първо. Защо никой не казва, че освен за убийството на чирачето – 14-годишно тогава и завинаги – Левски е осъден и за мокра поръчка, призната и от него, и от Димитър Общи. Защото Левски поръчва на Димитър Общи да заколи наместника на ловешкия владика. И той го прави.

Ако сега, недай си Боже, някой заколи дете, и то при обир на дома на детето – то е живяло при Халача и респективно е усещало неговия дом и като свой – та, ако някой заколи дете, целокупното население ще иска смъртно наказание. Защо си мислите, че тогава народът няма да е искал смъртно наказание за някой, заклал – думата е точна – заклал дете. Та ние не сме мръднали още от онова време – просто сме поставени в друга среда, но сме едни и същи. Та, мислите ли, че някой би тръгнал да освобождава убиец на дете – тогава и сега…

И, последно, тъй като Вие сте жена. Ако детето беше Ваше, щяхте ли да приемете заколението му като нещо нормално? Мислите ли, че майките са държали с протегнати ръце децата си към Левски и са викали: „Апостоле, заколи първо моето“…

– Книгите ви често са разпалвали етнически и религиозни страсти. Някои ви наричат българският Салман Рушди. Как гледате на задълбочаващите се религиозни конфликти, на саморазправата с карикатуристи и хора на свободното слово, на заплахата Ислямска държава?

– Скоро Никита Михалков каза нещо гениално – не беше пуснато по българска телевизия. Каза: „Човек си заслужава да живее само за това, за което би дал и живота си, за което би и умрял“…

По отношение свободата на словото – не смятам, че ПОДИГРАВКАТА С ДРУГИ РЕЛИГИИ И ВЯРВАНИЯ Е СВОБОДА НА СЛОВОТО. Време е да разберем, че свободата на словото е отговорност и толерантност. Да изобразиш Мохамед в неблагоприятна за вярващите в исляма поза е ПОРУГАВАНЕ, а не чувство за хумор.

Да си припомним чеха Давид Черни, който изобрази България като клозет. Защо не го приехме с чувство за хумор, а поискахме дори да бъда съден за гавра със страната ни… Пак чувство за хумор, проявено от художник към България, подобно на карикатуристите от „Шарли Ебдо”, изобразили Мохамед…  Нали и в нашето законодателство има членове – от наказателния кодекс и във връзка с  Конституцията – третиращи поругаването на националните ни символи – ГЕРБ, ХИМН И ЗНАМЕ… Защо ние можем да имаме такива текстове, а да не позволим на друг да отстоява своята религиозна чест. Само защото е мюсюлманин ли?

При това ислямът се намира в своето средновековие – имам есе по този повод „ИСЛЯМЪТ БОЛЕН ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕ“. Процесите, които текат в исляма сега са процесите, които са текли в средновековието на християнството. Ами тогава не е ли имало клади, стаи за изтезания, прогонване на злите сили. Нали измъкването от средновековието е ознаменувано с конструиране на гилотината… Ами кладите преди нея, публичните екзекуции – и всичко това само защото си решил, че земята се върти. В момента ислямът изживява своето средновековие и точно ние, като минали по този път, трябва да разберем ситуацията, в която са. И не можем да скачаме на едно средновековие с нашите мерни единици. Християнството изживява всички етапи на развитие и деградация до сега – от Светата инквизиция до атеизма. Защото и атеизмът е част от развитието на една религия. Ислямът не може и да си представи подобно нещо сега.

Свободата на словото в този смисъл е разбиране на другата страна, а ние доказахме, че не ги разбираме. Че нали в „СКРИТИЯТ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ“ говоря точно за това. Нали книгата е роман за противопоставянето на две цивилизации в едно мюсюлманско семейство в България. Но някой каза, че книгата била сквернословна за мюсюлманите и ги настроиха срещу мен. Те се надигнаха, без да я четат. Четете, преди да питате… Това е единственият начин да разберем другите. А не ги ли разберем просто не можем да искаме свобода на словото. Защото свободата на словото е преди всичко разбиране на другостта…

Аз не оневинявам случващото се в арабския свят сега, но поне се опитвам да го разбера. Защото не може да искаме от другите това, което не изискваме от себе си. Сблъсъкът е между две цивилизации, а не на нашата цивилизация с някакъв неопределен животински вид. Иде реч за цивилизации, все пак…

– Според Амос Оз „фанатизмът е неизменна част от човешката природа“, а чувството за хумор е чудесно лекарство. Каква е вашата рецепта за мирно съжителство на различните етноси и вероизповедания?

– Вече отговорих на този въпрос…Все пак чувството за хумор е нещо прекрасно, когато иде реч за хумор, а не за гавра. Така че, цитирайки Оз, Вие цитирате нещо дълбоко непознато…

Ден след празника на хумора и шегата в Столичната библиотека ще се говори „сериозно за България“. Всъщност така е озаглавена последната книга на писателя Христо Стоянов. Премиерата на сборника с разкази „Сериозно за България“ ще е от 17,30 часа на 2 април в залата на третия етаж в библиотеката. Книгата ще представи Бойко Ламбовски.

Сборникът, колкото и странно да е, съдържа смешни разкази, казва самият автор. Повече за разказите, включени в книгата – на представянето й.

„В други митологии боговете прибират мъртвите, в нашето митологизиране мъртвите прибират боговете. И поради липса на богове ние обожествяваме мъртвите. После се караме и бием кой от мъртъвците ни е по-мъртъв и ако стигнем до консенсус, издигаме паметник на най-мъртвия.“

Когато излязох от Габрово през хиляда деветстотин шестдесет и девета година, в града имаше само осемнадесет циганина. Габрово беше около седемдесет хиляди човека, от тях осемнадесет бяха от ромски произход. Даже не осемнадесет, а само двама бяха от ромски произход. Даже не от ромски, а от цигански, защото на Божана и викаха Божана циганката, а на мъжа и просто викаха Деко. Останалите шестнадесет бяха от техен произход. Демек, произхождаха от Деко и Божана.

Вероятно голяма любов е била между двамата, щом шестнадесет деца бяха създали двамата – твърди се, без ничия чужда помощ или вмешателство. Цяло Габрово ги помнеше, а тези, които не ги помнят поради късната им дата на раждане, бяха чували за тях много и различни истории… При това разказвани от родители, дядовци и баби вечер без ни най-малък признак в приказките за расистко отношение към тази малка ромска общност в българския Манчестър тогава. Напротив. Габровци помагаха на Деко и Божана циганката, даваха им съдовете си за калайдисване или чадърите за поправка.

Сядаше Деко току пред нашия вратник в кв. Дядо Дянко, вадеше духалката – кожен мех с отвор за духане и нещо като хармоника в началото, където равномерно се натискаше, за да влезе въздуха – разпалваше огънче, после слагаше дървени въглища малко… Вадеше шишенцата с нишадър  калая в съд, който трябваше да се сложи на огъня, за да се разтопи.

През това време Божана обикаляше бул. „Априлов” , който после стана бул. „Ленин” а след години го заварих като бул. „Трети март”, та обикаляше многоименния булевард Божана и гласът и се вмъкваше през процепите на вратите, през дантелените пердета на прозорците, които лятно време домакините облицоваха с амбалажна хартия или вестници, за да не пожълтеят дантелите, минаваше гласът на Божана Циганката през комините и габровци изнасяха своите медни тави, в които само след месец започваха да правят лютеница, менците, които се пълнеха с вода, в случай че спрат водата. В тези менци и тави после можеше да се оглеждаме, докато в тях се топлеше по дворовете слънчева вода.

Привечер се изкарваше едно дървено корито, в което къпеха децата. Които нямаха специално корито майките и бабите вадеха нощвите, сипваха вода от слънчевите, калайдисани от Деко менци и къпеха със слънчева вода децата. Тази вода, толкова полезна, разправяха,  против нощни напикавания… Целите в сапун и слънчева вода приличахме на пухкави комати хляб… Замесваха нашето детство в калайдисаните менци на Деко. И как после да му кажеш нещо, като нито един от тези бакърени менци не изчезна?!…

Мечтата на всеки сегашен мангал, които не пращат гласа си като Божана циганката през стоборите и комините, през запердените прозорци, а хукват преди гласът да измъкнат къде какво медно име – бакърени менци, медни жици… Да… Сега не пускат гласа си през оградите, както правеше Божана циганката, а отмъкват целите огради за вторични суровини…

Божана обикаляше къщите по булеварда, домакините оставяха пред портите без страх, че ще бъдат дадени за претопяване, Божана ги носеше на Деко, Деко натискаше хармониката, която вкарва огън в жарта, жарта топеше калая, който като живачни топчици се плъзгаше във вътрешностите на менците, първо с нишадъра обаче, който кипваше под ръцете му…

Господи, никой не може да каже, че е имал детство, ако пред детските му очи не са минали поне един Деко и една Божана циганката. И никой, ама никой в Габрово не ги нарече мръсни мангали, а им се радваше целият град и митовете, легендите и приказките за Деко и Божана циганката разведряваха без телевизионно Габрово… Нито един латиносериал, турски сериал или какъвто и да е там сериал за Изаура не може да бъде по-интересен от сериала за Божана циганката и Деко и техните шестнадесет деца, които сега са уважавани лекари, инженери, учители и най-обикновени хора…

Но аз няма този път да ви разказвам веселите истории за Деко и Божана циганката. Божана циганката, която заради Деко е вдигала пожарната по тревога и две пожарни коли се изсипват пред дома им, защото дежурният чул в слушалката страхотно тъжния глас на Божана циганката: „Деко гори”… Всички знаеха кой е Деко и пожарните коли за отрицателно време пристигнали, за да констатират, че Деко имал просто температура. Ама Божана като сбъркала номера на „Бърза помощ” с номера на пожарната. Ех, дето се вика, какви пожарни имахме навремето?… Можеха и температура да свалят…

И как да не обичаш едно такова циганско семейство, което, освен че е честно, ами и честно си изкарва хляба, но ти е и цял латиносериал пред очите ежедневно. Без да се броят сезоните… Но, както се случва в такива случаи, дори сериалите не са вечни и рано или късно свършват.

Един ден, както пресичала улицата, което в Габрово е булевард, една от малкото тогава коли блъснала Божана циганката. Сигурно е пресичала, за да занесе на Деко я меден съд за калайдисване, я чадър за оправяне. Работливи хора бяха, а живееха като артисти… Цялата тумба от циганета след тях – кое мъкне съоръженията на Деко, кое помага на Божана циганката да занесе нещо по-тежко като варел за варене на компоти, кое подсмърча подир всички и трие нос с ръкава, защото е късметлия е има оставен един ръкав на ризата – вместо носна кърпичка. И, ей така, докато Божана циганката пресичала булеварда, една кола да вземе да я блъсне.

Можеше да го напиша по-драматично – примерно да напиша, че колата я е блъснала в момент, в който Божана циганката се е хвърлила под нея да спасява едно от децата си… Ама като не знам как точно е станало. Може и така да е било, ама като не зная нещо – не го пиша.

И така, когато в Габрово почти нямаше лека кола и се чакаше минимум пет-шест години, за да ти дойде ред за кола, да те блъсне кола си е доста драматичен край на живота. Блъснала тази кола Божана циганката и така свършил земният й път. Не се знае дали на място е починала, мъчила ли се е, сбогувала ли се е драматично като в сериал с децата си, Деко как се е простил с нея, признала ли е тя изневери, или той на нея… Просто всички в Габрово знаят, че Божана циганката я блъснала кола и тя умряла… Толкова.

Животът за това ни е даден – един ден да свърши. Но страшното идва подир. Защото Деко, казват, полудял. Вече бил стар и ходел с бастун Деко… Но колчем видел кола, той се нахвърлял с бастуна връз нея и започвал да я налага. Някои казват, че Деко бил полудял и заради това налагал колите с бастуна… Но аз мисля, че не е полудял. Просто не могъл да прости на модерния век смъртта на Божана циганката. Целият този първичен живот, който е живял с Божана, не допуска и мисъл дори, че ще бъде прекъснат  по този начин… Ами това е…

hristostoianov.blogspot.com

ПИСАНЕТО НА КНИГИ Е ПРЕДИ ВСИЧКО ЧЕТЕНЕ НА ДРУГИ АВТОРИ. И КОГАТО РАЗБЕРЕШ, ЧЕ НЕ СА УСПЕЛИ ДА КАЖАТ ВСИЧКО – СЯДАШ ДА ПИШЕШ. С ЕДНА ДУМА – ПИСАТЕЛСКИЯТ ЗАНАЯТ Е ОПИТ ДА ДОПИШЕШ МЪЛЧАНИЕТО НА ДОСТОЕВСКИ…

Христо Стоянов

КЪМ ОСЕМГОДИШНИЯ СТЕФАН ПРИБЛИЖАВА ПЕТГОДИШНО МОМИЧЕНЦЕ. СКЛАНЯ ТЕЖКИ МИГЛИ КЪМ НЕГО И ПИТА:

– ИСКАШ ЛИ ДА СИ ИГРАЕМ…

МОМИЧЕТО Е ЕДВА НА ПЕТ ГОДИНИ И ОСЕМГОДИШНИЯТ МИ ВНУК МЪЛЧИ…

ТЯ ОБАЧЕ Е НАСТЪПАТЕЛНА И ПИТА:

– КАКЪВ ЦВЯТ СА ОЧИТЕ МИ?

СТЕФАН НЕ Е ВЧЕРАШЕН, НЕ ОТГОВАРЯ ВЕДНАГА.

– КАКЪВ ЦВЯТ СА ОЧИТЕ МИ – ПИТА НАСТОЙЧИВО МОМИЧЕНЦЕТО, ВЛИЗАЙКИ В РОЛЯТА НА ДЕВОЙКА…

СЛЕД ТЕЖКО МЪЖКО МЪЛЧАНИЕ И НЕДОСТЪПНОСТ ДЕВОЙКАТА КАЗВА:

– АЗ ОТИВАМ В БАСЕЙНА… АКО ИСКАШ ДА МЕ ОТКРИЕШ ЩЕ МЕ ПОЗНАЕШ ПО КАФЯВИТЕ ОЧИ И СИНИЯ ПОЯС…