Изданието цитира новата книга на Джон Хъдсън, водещ експерт по творчеството на Шекспир. Тя е озаглавена „Смуглата лейди на Шекспир“.

Басано е била с гарваново черна коса според автора. Тя е родена през 1569 година в семейството на венециански придворни музиканти, които забавлявали кралица Елизабет Първа.

Като тийнейджърка тя става метреса на лорд Хенри Кери, отговарящ за английския театър и патрон на трупата, която представяла Шекспировите пиеси. Амелия се издигнала и получила всички умения и контакти, за да попълни репертоара, приписван на Барда.

Според автора Джон Хъдсън Амелия Басано е имала любовна афера и с драматурга Кристофър Марлоу, автор на „Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“. Тя забременяла от него и починала в бедност през 1645 година.

На какво основава авторът сензационните си предположения? Според него повечето от сюжетите на Барда са чуждоземни.

А е известно, че Шекспир никога не е пътувал извън Англия. В някои от пиесите личат задълбочените знания за Италия, родината на семейството на Амелия, познанията й по лов със соколи, хлебарството и на еврейския език.

„След като нашият свят става все по-малко расистки, сексистки и догмите започват да падат, идва времето да узнаем истинската история за Амелия Басано“, изтъква Джон Хъдсън.

Много хора споделят мнението на автора, като съвсем не е случайно присъствието на Емилия в „Отело“ и на Басанио във „Венецианският търговец“.

Източник: БНТ

Книгата ще е по книжарниците на 11 април и ще бъде представена в литературен клуб „Перото” на 23 април. Коричната цена на изданието с твърди корици е 28 лв., а с меки – 24 лв. На сайта на „Колибри“ се предлага с 20% отстъпка.

Навсякъде по света 400-годишнината от смъртта на Шекспир е повод за нови тълкувания и поредни преводи на Великия бард. Сонетите на Шекспир си остават един от върховете на сонетната традиция, и то не само в Англия. Те са паметник, едно от чудесата на литературното наследство на човечеството. Сто петдесетте и четири сонета на Уилям Шекспир не са престанали от четири века насам да омагьосват читателите и да вълнуват критиката както със своята красота, върховен израз на поетическото елизабетинско изкуство, така и със своята загадъчност. Присъщо на съвършеното творение в музиката, както и в поезията е, че позволява безкрайно число прочити и преводи.

Слeд първия превод на Владимир Свинтила, станал особено популярен, след изискания и ярко физиономичен превод на Валери Петров, след останалия без отзвук превод на Борис Мархолев и превода на известната англицистка Евгения Панчева, Кирил Кадийски демонстрира качествено нов подход при претворяването на оригинала. Той пристъпва към Шекспировия сонетен опус, след като е превел почти всички големи майстори на сонета: от Франческо Петрарка през Пиер дьо Ронсар и Жоашен дю Беле до символистите и някои съвременни поети. Докато предходните преводи един след друг еволюират към все по-голяма точност, Кирил Кадийски тръгва от точността и се движи по посока на истинската поетичност. На базата на абсолютната вярност на оригинала той твори поезия, която да е адекватна на Шекспировото светоусещане, немислимо извън контекста на неговата епоха.

Шекспир е поет пар екселанс, но представите, изградени за него през вековете, постепенно изместват акцента към известно разкрасяване и заглаждане на характеристиките на оригинала. Под привидната грубост на Шекспировата поезия се крие неподправена поетичност. Достойнство на този нов превод на Сонетите е, че той възстановява първичната красота на оригинала. За него проф. Людмил Димитров в послеслова към изданието казва: „Преводът на Сонетите на Шекспир е най-отговорният преводачески проект, най-високото художествено стъпало и безспорно постижение на Кадийски. Сам автор на оригинални експериментални сонети в личното си творчество, преводачът демонстрира виртуозна стихотворна техника и в подстъпа си към 154-делния корпус се ръководи от най-новите открития в шекспирознанието. Така, за разлика от известните досега подходи към Сонетите, тук Кадийски предприема не толкова превод-преизговаряне, колкото превод-пресътворяване на заложения в тях нееднозначен и многопластов смисъл, който достига до читателя с хармоничното звучене и органичността на българския език“.

Но това не е всичко. ВВС планира и още по-смело начинание – създаването на рокопера за Шекспир.

Бен Елтън е писател, режисьор, драматург и актьор, работил със звезди като Андрю Лойд Уебър, Кенет Брана, Ема Томпсън, Роуън Аткинсън и Хю Лори. На 23-годишна възраст нашумява като сценарист и актьор в някои епизоди от сериала The Young Ones.

Автор е на едни от най-популярните скечове на героя на Роуън Аткинсън Мистър Бийн и самият той участва с успех в телевизионни шоута. Първият му роман от 1988 г. Stark става бестселър, следват още 14 книги, сред които и „Пуканки“, издадена у нас и по-късно превърната в театрална пиеса, отличена с наградата „Оливие“ за най-добра комедия. Бен Елтън участва във филма „Много шум за нищо“, режисьор и сценарист е на касовата романтична комедия Maybe Baby с Хю Лори, Джоли Ричардсън и Ема Томпсън. През 2000 г. започва да работи и в още един жанр – Андрю Лойд Уебър му възлага да напише либретото на новия му мюзикъл The Beautiful Game, отличен с наградата на лондонските критици за най-добър нов мюзикъл. Следват We Will Rock You с хитове на Queen, Tonight’s the Night с хитове на Род Стюарт, продължението на „Фантомът от операта“, озаглавено Love Never Dies (2010 г.).

Учените изследвали лулите със специална техника и открили наличие на канабис. Екипът от университета на Уитуотърстранд анализирал 24 фрагмента от лули от XVII век, които им били дадени от тръст в Статфорд на Ейвън. Открити били следи от канабис по 8 от тях, като 4 идвали от двора на къщата на Шекспир. Освен това били открити следи от кокаин в 2 от лулите, но нито една от тях не била от двора на твореца.

Южноафриканският екип използвал най-модерната налична техника, за да установи какво е било пушено с откритите керамични лули в епохата на Шекспир. Използвана била техниката газ- хроматография и спектрометрия на масата. Газовата технология е много чувствителна и открива остатъци от вещества в лулата дори ако с нея е пушено преди 400 години.

Шекспир може да е бил запознат с вредните последствия от употребата на кокаина. Много е вероятно той да е предпочитал канабиса като “бурен”, стимулиращ съзнанието.

Сонетите на Шекспир подсказват, че той е бил запознат с влиянието както на канабиса, така и на кокаина. В “Сонет 76” поетът пише за “появата на прочут бурен”, което може да бъде интерпретирано като желание на Шекспир да използва “бурен”, или канабис, когато твори, коментира в. “Сънди телеграф”. В същия сонет става ясно, че поетът предпочита да не бъде асоцииран със “странни смеси”. Това от своя страна може да бъде интерпретирано донякъде като “странни лекарства” (евентуално кокаин).

“Сонет 76” е многопластов и би могъл да бъде интерпретиран по различни начини, коментира “Индипендънт”. От една страна, споменаването на думите бурен и вещества може да се отнася до опиати, а от друга – до стил на писане.

Химическите анализи на утайките и остатъците, открити в керамични лули от XVII век, потвърждават, че европейците по това време са пушели най-разнообразни листа. През XVII век хората пушели няколко вида тютюн. Сред тях били северноамериканската никотиана (от която извличаме никотина), както и кокаинът, добиван от листа кока от Перу.

Смята се, че известният английски мореплавател и пират сър Франсис Дрейк може да е донесъл листата кока в Англия след пътуването си до Перу. Английският поет сър Уолтър Рали пък донесъл тютюна (никотиана) от Вирджиния в Северна Америка.

През XVI в. известният английски ботаник Джон Жерар публикува енциклопедия за растенията “Хербал”, която се превръща в едно от най-популярните четива в Европа тогава. На предната корица са изобразени няколко човека. Наскоро в сп. “Кънтри лайф” бе изказана тезата, че един от тях е самият Шекспир. Това предположение обаче е доста спорно, по-вероятно е на корицата да е сър Франсис Дрейк, коментира “Индипендънт”. В енциклопедията “Хербал” се описват различните видове “тютюн”, внесени в Европа от Дрейк и Рали.

Източник: „24 часа“

„Точно така е изглеждал Шекспир в разцвета на силите си, портретът е рисуван по натура“, отбелязва Грифитс, въпреки че хипотезата му засега не е потвърдена от научната общност.

На заглавната страница на книгата на Джерард са нарисувани 4 мъжки фигури. Една от тях държи в ръце растението Фритилария и кочан царевица — според Грифитс това са символи, насочващи към поемата на Шекспир „Венера и Адонис“ и трагедията му „Тит Андроник“. Той добавя, че когато този труд по ботаника излиза, драматургът вече е известен в Англия.

Това не е първото изображение на Шекспир, за което се твърди, че е рисувано по натура. През 2009 г. подобна рисунка бе намерена от други изследователи, но по-късно се доказа, че на нея е запечатан някой друг.

Джан Юй толкова боготвори британския драматург, че прави всичко, за да прилича на него. Стойността на пластичните операции, които са го доближили до образа на Шекспир, надхвърлят 220 000 долара. След 10 интервенции Юй наистина е заприличал на кумира си. В продължение на няколко месеца лекарите са коригирали формата на очите, брадичката, клепачите и носа му.

34-годишният писател не пести средства, за да постигне максимално сходство с портретите на Шекспир. Юй е израснал в бедно семейство и всичките си успехи дължи на своя литературен талант. Времето ще покаже дали новата външност ще му донесе дивиденти, отбелязват световните медии.

Гостуващият професор в лондонския Юнивърсити колидж сър Брайън Викърс провокира колегите си, като повдигна въпроса за сексуалната ориентация на Шекспир, заявявайки, че сонетите му не дават насоки за любовния му живот. В писмо той заяви, че статия в литературното приложение на в-к „Таймс“ погрешно е определила сонет 116 с „предимно хомосексуален контекст“. За професора това е „анахронистично предположение“, защото Шекспир използва реторична форма, която дава възможност да бъде изразена любов, без да се има предвид сексуално привличане. Той изтъква също, че всички опити в сонети да бъде открита биографическа информация, са обречени на провал, защото Шекспир е професионалист, пишещ под самоличността на лирическия герой.

Други шекспироведи, сред които Стенли Уелс, обвиниха проф. Брайън Викърс, че насърчава „една от големите заблуди на съвременната критика за Шекспир“. Първи на писмото отговори проф. Артър Фриман, който се представи за приятел на Брайън Викърс, и го обвини, че въвежда „презумпции, които мнозина биха поставили под въпрос, ако не отхвърлят направо“. „Не мога да се сетя за никой отговорен редактор . . . който би отхвърлил идеята за проникновената хомосексуална, както и хетеросексуална страст (в сонетите)“ – пише А. Фриман. Той изтъква, че никой не поставя под въпрос отдадеността на Кийтс към Фани Браун или „непостоянната страст“ на Байрон към субектите в поезията му.

„Защо само Шекспир да се смята за отдаден на „съзерцанието“ на драматичното майсторство и най-личните му творби да се смятат
за потенциално изкуствени?“ – пита той.

Проф. Брайън Викърс заключава, че не може да спре предположенията. „Мислите са безплатни. Но ако фиксираме правила и кажем, че неговите 126 стихотворения са точно такива, тогава хората ще спрат да ги четат като стихотворения. Ще ги приемат за биографични документи и ще търсят скрита сексуалност“, казва той, цитиран от БТА.