Книгата разказва за отношенията на поета Пейо Яворов с известните му музи – Мина Тодорова, Лора Каравелова и Дора Габе. Романите на бележития творец са представени с още по-любопитни детайли от съставителите Василена, Донка и Цочо Билярски.

Архивите и библиотеките все още крият своите тайни за Яворов. Томът съдържа както цялата позната и публикувана кореспонденция между Яворов и трите му музи, така и новооткритата и непубликувана досега.

В тъмницата на все по-сгъстяващия се мрак, в затвора на обществената мълва, заклеймила го като убиец на собствената си съпруга, сред все по-стесняващия се кръг от приятели, Яворов една цяла година се бори. Влачат го по съдилища, подлагат го на разпити, унижават го… Не смее да се покаже на улицата – все ще се намери някой, който да го познае, и „осведомен“ добре от вестниците, да извика след него: „Убиец!“ Може би Яворов би понесъл и слепотата, и самотата, ако не е била мъчителната мисъл, че е причина за самоубийството на Лора, на тази малка ненаситна жена, изключителна максималистка, която е допуснала една грешка, и то от най-фаталните: поискала е да притежава душата на поета Яворов. Да я обсеби, да я има цялата само за себе си. Лора не може да бъде обвинявана – това иска всяка жена, когато обича някой мъж. Но когато този мъж е голям поет като Яворов, душата му е неприкосновена. Това не е знаела Лора. Или – може би го е знаела, но е решила да се пребори, да премери сили. И е взела за съюзник Смъртта. В борбата си за Яворов тя не се спира пред нищо. И успява. Преди да се самоубие, година след смъртта на Лора, Яворов казва: „Едва сега я обичам тъй, както тя искаше от мен да я обичам винаги“. Лора побеждава. Каква ужасяваща победа!

Всъщност това е победа на Лора над Яворов само на пръв поглед. Подчинила съдбата Яворов, проправила му пътя към Смъртта, Лора все пак не успява да сложи ръка на Поета – и за това има доказателства. Приготвяйки се за дългото пътуване пред Отвъдното, Яворов си остава преди всичко голям поет – един екземпляр от „Подир сенките на облаците“ го потвърждава. Изпъстрен с червено и черно мастило, с два почерка върху страниците си, уникалният екземпляр се съхранява в къщата-музей Яворов в град Чирпан.

Единият почерк е на Яворов. Другият – ситен и бисерен, изключително четлив и чист, е на Владимир Василев. Литературният критик, близък в онези години до поета, е нанесъл под диктовката на Яворов последните, прощални поправки върху стиховете. Някъде е сменено заглавие, другаде са махнати цели куплети, на трето място са разменени. И навсякъде Яворов собственоръчно пише с несигурната си ръка на слепец – „поправката моя“, и се подписва. По някакво странно стечение на обстоятелствата надписът, който гласи: „Мила Лора, на твоята светла душа, устремен към теб, духът ми посвещава своите изповеди – Пейо Яворов“, днес е почти изличен. Докато всичко друго е ясно и се чете без усилие. Отмъщението на времето ли е това? Събрал последните си усилия за живот, през есента на 1914-а Яворов намира духовна енергия да нанесе поправки върху стиховете си, да се разпореди с поетичното си богатство, мислейки за след Смъртта. В предсмъртните си дни той мисли изключително като Поет – оскърбеният и унижен човек е след това, на втори, че и на по-заден план. Съпругът на Лора Каравелова, аристократката, светската дама, не съществува: ако въобще някога го е имало. Не съществуват вече за Яворов и разпенената мълва, пронизващите погледи, шушуканията зад гърба му. Той е вече отвъд всичко това – останала е само една призрачна любов и томчето стихове – като дете, за което умиращият родител трябва да се погрижи, да подреди съдбата му, за да не попадне тя в случайни ръце.

Този разтърсващ документ за духовната мощ на Яворов е един от най-забележителните в историята на българската поезия. Освен с убити или самоубили се поети, тя е пълна и с подвизи на духа, с полети на душата, с каквито всяка национална култура би могла да се гордее. Освен всичко останало, този екземпляр на „Подир сенките на облаците“ е и доказателство, че от поета можеш да вземеш всичко, дори живота му, но никога не можеш да притежаваш душата му, нито пък неговите стихове. Както не може да ги притежава дори и самият поет. Те имат своя собствен странен живот, те оцеляват след своите автори, за да разнасят и по-нататък през времето горчивия аромат на човешките им драми, пепелта на мечтите и копнежите им, очарованието на извървения път, какъвто и да е бил той и както и да е завършил.

И още една жертва принася Яворов пред олтара на мъртвата Лора, измолвайки може би прошка, че не я е обичал приживе тъй, както тя е искала – на почти всяка страница от книгата той е слагал и техния семеен печат с двете преплетени букви „Л“ и „П“. И този печат е оцелял красив и невредим десетилетия след смъртта на двете човешки същества, на чиято гибел е бил безмълвен свидетел. Като жертвено агне Яворов поднася на паметта на Лора този нашарен с предсмъртните му бележки екземпляр. Но всъщност постига друго – доказателство за неприкосновеността на онова мистично създание, което бедният човешки език нарича с простичката дума Поет.

Източник: chirpan.start.bg

Сетих се за барбекюто на Яворов, когато на матурата се падна неговото произведение „Да бъдеш в бяло“ и доста абитуриенти признаха, че са го прочели за първи път именно на изпита. Всъщност – за някои това бе и първото стихотворение, което изобщо прочитат. След което просто се отказали да пишат за него. Дали защото фините настройки на езика, с който поетът гради цял един свят, се различават значително от тези на барбекюто? Или защото новото време и глобалния свят насаждат ценностите на барбекюто, тъй като самите ние не сме в състояние да защитим останалите?

За езика и онова, което успяваме да съхраним от него, говорим само в един ден – 24 май. В останалото време „входираме“ документи, „стартираме“ кампании, „залагаме на креативност и иновации“ и осакатяваме с всевъзможни клишета и езикови недоразумения словото, което всъщност е нашият общ дом. Проблемът е, че този дом става все по-беден.

Неотдавна слушах българка, приета да учи в чужбина, която разказваше за това как е направила своя избор на университет. На места разказът звучеше като лош превод от английски език. На други момичето направо казваше „Не знам как е на български“. Вероятно (и дори със сигурност) ще намери мястото си в глобалния свят, за което училището у нас подготвя все по-трудно. За сметка на това обаче може би вече е загубило възможността да открие световете, криещи се зад родното слово и неговите нюанси, които вече започват да чезнат от прекомерна неупотреба.

Тази възможност впрочем започваме да губим всички ние заедно със смяната на комуникационния модел, в който един усмихнат или намръщен емотикон заменя цяла езикова вселена, а видеото и нетът изместват необходимостта да потърсиш точната дума, за да изразиш дадено състояние. Училището, което вече усилено говори за „функционална грамотност“, напоследък изцяло игнорира необходимостта да формира у учениците сетива за думите. Повелята да създаваме млади предприемачи, хора, работещи „в екип“, писачи на проекти и „експерти“, които търсят в текста единствено информацията, е на път да ни отмъсти. Защото в крайна сметка не създаваме нито едното, нито другото.

Създаваме потребители на тестове и лесни решения, които си купуват матури, без дори да прочетат въпросите в тях. Или „функционално грамотни“ хора, които обаче са глухи за мелодията на езика за сметка на „инфото“, което той съдържа. Проблемът е, че училището ни не усеща това, защото непрекъснато е заето да догонва нещо, да се съизмерва с някого и в опитите си да постигне това е изгубило способността да научи някого да открива нещата. Както и да пробужда сетивата на децата за свят, различен от този, който ежедневно ги докосва. Неотдавна изследване сред шестокласници показа плашещи резултати – много висок процент от децата твърдяха, че никога не четат книги за удоволствие. Правят го само по необходимост. Четат учебници, четат в интернет, но при тях липсва именно онова четене, което насища и езика, и света ти не само с факти, и което в крайна сметка е способно да те промени. Затова и словото ни стана „дървено“, окастрено от смисъл и лишено от цвят, а за онова, другото, което съществува отвъд елементарните внушения и отрепетирани фрази, просто липсват потребители. Затова и стигаме дотам държавата да прави стратегии за повишаване на грамотността след 25 години слободия и в образованието, и в самата нея. Както и за първи път от над 50 години насам да се пишат и издават учебници за неграмотни възрастни хора. Това е и причината да загубим няколко поколения, които се превърнаха в прекрасни полиглоти, но техният езиков дом вече не е тук. Дори когато те самите са избрали да останат.

Зрелостният изпит започна в 8 ч. и продължи 4 астрономически часа. На последната задача абитуриентите трябваше да пишат на тема „Любовта като храм“ в стихотворението „Ще бъдеш в бяло“ на Яворов.

Изпитът за седмокласниците пък стартира в 10.00 часа и се проведе в два модула. При втория учениците трябваше да преразкажат подробно част от разказа на Мирослав Пенков „На изток от Запада“ от името на неутрален разказвач. Резултатите от националното външно оценяване по български език и литература за седми клас ще бъдат обявени до 3 юни 2015 г., съобщиха от МОН.

Ето и откъса, върху който писаха седмокласниците:

ИЗ „НА ИЗТОК ОТ ЗАПАДА”

Плувахме бавно, стояхме близо до брега. Хванах една мрянка под някакъв камък, но Вера ме накара да я пусна. Най-сетне видяхме кръста над водата. Грамаден, тежък, с ръждясали крака, с ръце, които улавяха залезното слънце.

Кой не знаеше историята за удавената църква? Едно време, преди Балканската, на изток от реката живял някой си богаташ. Деца нямал, нито пък жена, та като легнал да мре, повикал слугата с последно желание – да построят с негови средства църква в селото. Построили църквата на запад от реката, а за да я изпише, селяните повикали отдалеч един млад зограф. Две години майсторът изписвал църквата. Запознал се там с едно девойче, влюбил се в него, оженили се и заживели двамата, на запад от реката, близо до църквата.

Пламнали Балканските войни. След тях и Първата световна. България загубила войните и много българска земя раздали на сърбите. В селото пристигнали трима чиновници – един руснак, един французин, един англичанин. Рекли: това, що се простира на изток от реката, остава в България. Това, що лежи на запад, е вече сръбско. Войници завардили бреговете, решили да съборят моста. Като се върнал младият зограф (той бил заминал да изписва друга църква), войниците го спрели. Не можело, казали му, да прекоси границата, да се върне при жена си.

В отчаянието си зографът насъбрал народ и го заставил да отклонят реката на запад, на запад, догде не заобиколяла цяло село. Защото заповедта била такава: що лежало на изток от реката, оставало в България.

Така и не мога да си представя как са пренасяли тия камъни, тия дървета, как са ги натрупали на камара. Защо войниците не са ги спрели, аз не знам. Но отклонили реката и изглеждало, сякаш ще заобиколи тя селото. Ала усукала се реката, облизала с езика си друг път, по-пряк и лесен. Нахлула през долната махала. Погълнала хòра и къщи. Дори и църквата, в която майсторът бил вложил две години труд, останала в търбуха ù.

С Вера погледахме кръста, а аз изскочих на брега.
– Дълбокичко изглежда – казах.
Тя ме потупа по гьрба.
– Ако те е страх, няма нищо.
Но имаше нещо. Стиснах очи, поех дълбоко дъх и скочих.
– Плувай до кръста! – подвикна тя след мен.

Плувах, като че носех обувки от желязо. Сграбих разпятието и стъпих на хлъзгавия купол. След малко дойде и Вера и за да не я отнесе реката, на свой ред сграбчи кръста.

– Искаш ли погледнем стените? – попита ме.
– А ако се заклещим?
– Ще се удавим.
Тя се разсмя и пак ме сръчка.
– Давай, Носе, гмурни се заради мен.

Отпървом ми беше трудно да се гмуркам с отворени очи. Течението ни теглеше и плувахме с всичка сила, за да достигнем до малкото прозорче под купола. Уловихме решетките и погледнахме вътре. Въпреки мътната вода очите ми паднаха на тоя стенопис: брадат мъж, коленичил до една скала, с ръце, сплетени в молитва. Мъжът се взираше надолу, а пък в далечината към него летеше малко птиче. Под птичето искреше златна чаша…

Възможно е да има връзка между трагедията в Горни Лом и стопанисването на дома-музей на Яворов в София от масонската ложа, оглавявана от шефа на взривения завод. Оказва се, че колкото и да звучи невероятно, още преди повече от година нещастието е било предвидено.

„Тези хора са невярващи и не знаят, че кармата и трагическата съдба на Яворов може да застигне онези, които се гаврят с неговата памет“. Тези пророчески думи изрекъл проф. Михаил Неделчев в свое интервю преди 20 месеца. Предсказанието си известният литератор направил през февруари 2013 г., защото е бил омерзен от отношението на собствениците масони към къщата-музей.

Сградата на „Раковски“ 136 в столицата има много лоша слава. Тя е място на три самоубийства – първото е на Лора Каравелова, второто е на поета Яворов, а в по-ново време там сложи край на живота си и охранител на дома-музей. В същото време фирмата „Дом Яворов“, която би трябвало да го стопанисва, е собственост на Валери Митков.

Откакто е собственост на масоните, макар че конструкцията й е нестабилна, никой не давал и 5 лева, за да я ремонтира. Възмутен от случващото се с дома на великия поет, проф. Михаил Неделчев потвърди, че къщата е много опасна заради тежката карма, която носи от миналото си. Той призна също, че веднага след като е чул за взрива в Горни Лом, се е сетил за предсказанието си.

„Разбира се, че се сетих за думите си. Нещо повече, това се случва, точно сто години след трагедията на поета. Малко е трагично да го каже човек, но според мен има връзка. Едва ли е случайно това, което стана. Затова и бих препоръчал на този господин час по-скоро да дари къщата, за да вдигне проклятието от себе си. На 16 октомври е краят на годината на траура. Отбелязахме годишнината с най-различни изяви. Между тях е и моята книжка, която точно така се казва – „Яворовата година на траура“, каза Михаил Неделчев.

Той припомни, че Яворовата година за траур е времето между двете самоубийства – това на Лора и на поета.

Собственикът отнесе 100 000 лв. глоба

Бизнесменът Валери Митков е отнесъл 100 000 лева глоба в качеството си на Велик майстор на Великата ложа на старите, свободни и приети зидари заради безстопанствено отношение към къщата на Пейо Яворов на столичната ул. „Раковски”.

Сградата, в която гениалният поет живял заедно с любимата си Лора, е паметник на културата. Придобиването й от масоните преди няколко години бе съпътствано със скандали. От братството искаха къщата, която е в тежко състояние, да бъде разрушена и построена наново в автентичния й вид. По този начин щял да се съхрани за следващите поколения музеят на поета на втория етаж. Другите два етажа пък щели да се ползват за сбирки на ложата.

От Националния институт по паметниците на културата обаче не разрешават сградата да бъде съборена и преизградена наново. Тя може да бъде единствено реставрирана, а собствениците й са длъжни да я поддържат. Те обаче не са го правили и са я оставили да се саморазруши, показала последната проверка на общината. Затова през август е наложена и максималната санкция от 100 000 лева, която масоните обжалват пред съда.

Чирпан чества 100 години посмъртен живот на Яворов и 60 години Къща музей на поета.

Програмата започва на 21 октомври с откриване на изложбата “Светът на Яворов“, която ще бъде представена от шефа на РИМ-Пловдив Стефан Шивачев. Същия ден ще е и премиерата на книгата „Обречени“ на Явора Стоилова с участието на актьора Христо Мутафчиев и проф. Атанас Куртев – пиано.

На 24 октомври ще бъде представена книгата “Яворовата година на траура” и в. “Яворов лист” с участието на проф. Михаил Неделчев, доц. Димитър Михайлов, Катя Зографова- директор на НЛМ. Ще има и концерт на доц. д-р Ромео Смилков- пиано.

На 27 октомври пък е премиерата на книгата „Яворов и Македония” на книгата на доц. д-р Милкана Бошнакова. ДХФ “Евмолпея” ще изнесе концерт с диригент –Рада Славинска.

На 29 октомври ще има среща на тема “Борбите на българите в Македония за Обединение на България” с Вида Боева дългогодишна сътрудничка на Иван Михайлов и Панде Евтимов – македонски интелектуалец и български патриот.

Тогава ще прозвучи за първи път на песента за Костадин Крачолов ”Се зададе темен облак” с участието на Мария Радевска, Александра Костадинова, Никола Радевски

Началният час на проявите е 17,30ч. в Експозиционна зала на Къща музей “П.К.Яворов. Организатори са Община Чирпан, Къща музей “П.К. Яворов” и Фондация “Яворов”.

Тържествената програма на 6 септември започва с традиционния Международен мемориален маратон „Съединение“. Стартът му е в 9,30 ч. на площада в гр. Съединение, а финалът е на  площад „Съединение“ в Пловдив.

В 10.00 ч. Пловдивският митрополит Николай ще отслужи тържествен молебен в катедралния храм „Света Богородица”. Следва поднасяне на венци и цветя пред паметника на Захари Стоянов (Дондуковата градина) и паметната плоча на м-р Райчо Николов (до Римския стадион).

Работници къпят със шампоан паметника на Съединението в Пловдив

В 12,30 ч. започва концертът на „Биг Бенд Пловдив” на площад ”Ст. Стамболов”, а от 16,30 местният Духов оркестър ще свири на стълбите на Военния клуб. В 17,30 ч. пък ансамбъл „Тракия“ ще разтърси площад „Централен“.

Пак там от 19 ч. ще има възстановка на събитията от 6 септември 1885 г. Тържествената заря-проверка е на площад „Съединение“ от 20,30 ч.

По традиция в навечерието на празника паметникът на Съединението ще бъде окъпан с близо 15 литра шампоан.

Баналното определение за този тип спектакли е музикално-поетична вечер. В нашия случай, бидейки в 21-ви век, това е амбициозно начинание между група професионалисти. Съчетаваме „Арабеск“ с професионални актьори и музиканти. Това е един организъм, в който балетът, словото и музиката са неразделна част. Уникалното е, че няма друг такъв спектакъл в момента, каза в интервю за предаването „Преди всички“ по БНР актрисата и участник в спектакъла Йоана Буковска.

Музиката и композицията е дело на Руслан Купенов, който живее в Норвегия.

Негова беше идеята да направим този спектакъл, каза Буковска.

Спектакълът е посветен на 100-годишнината от смъртта на Пейо Яворов (1878-1914) и 20-годишнината от смъртта на Улав Хауге (1908 -1994).